()

Към средата на Великия пост, когато трябва „да издигнем сърцата си към Бога“, ние се озовахме всред множество трудности и изпитания. Да. Има ги винаги. Около нас или вътре в нас – те са неотменни наши спътници, защото животът на земята е такъв. Властва нашата свободна воля, господстват желанията, чувствата и емоциите, а също и страховете ни. Отколе ние живеем в свят размирен и агресивен, между горделиви и егоистични хора. Отколе атеизмът, рационализмът и хедонизмът взимат превес над добротата, смирението и вярата в Бога. Ние, православните християни, повече от всички осъзнаваме, че живеем в „долината на плача“, а мъките и страданията в нашия болен свят, пълен със загуби и трагизъм, са най-истинското му лице. Но това са нашите „постижения“! Ние обезценихме живота, харчейки милиарди за въоръжаване, похабявайки ресурсите си за усъвършенстване на холивудските и други кино продукции, с които години наред се забавлявахме, гледайки как за миг умират десетки и стотици хора… Допускайки огромна част от ефирното време да бъде заето от шоу-програми с низко съдържание и подигравки със всичко важно и свято. Превръщайки културата и изкуството в панаир на суетата с  нецензурно и пошло съдържание… Мълчейки по всички важни и определящи въпроси, като абортите, евтаназията, липсата на домове за децата с увреждания, масовото обедняване на обществото, липсата на адекватна социална система, демографския проблем и т.н и т.н…

От години нашите интелектуалци са далече от духа на обществото. Те се занимават с „икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести (каквото и да значи това), митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата“…  Цитираната проблематика според културните ни дейци е от първостепенно значение и винаги поставяна на преден план. Но виж, проблеми като липсата на вероучение, атеистичното образование, отсъствието дори и на такова, липсата на истинска духовност, ниското качеството на съвременната литература, угодническата критика, омразната и цинична  реч в художественото слово, деградацията на изкуството – като цяло и псевдоинтелигенцията, сякаш остават незабелязани в културните среди!  Да не би пък случайно, именно заради това, тези високоинтелектуални среди да намират цитираните по-горе теми като „по-актуални“ от липсата на мир и  свобода. Бих добавил, че в нашата държава и в обществото ни мирът между хората и свободата на словото отдавна не съществуват, но отказът от страна на културните дейци да осветлят тези проблеми и да ги разнищят до край не е случаен. Той е поради постоянната и устойчива угодническа, но пък за̀ветна и тиха позиция на  същата тази интелигенция. Затова те предпочитат да разработват митингите, демонстрациите,  мисълта за децата, писането, романите, пиесите, книгите и това, което наричат  култура. Същите тези интелектуалци, дори и т.нар. учени, отдавна абдикирали от истинските проблеми на обществото, с нетърпение чакат всеки световен конфликт, за да разгърнат палметно и на воля емоционалната си душевност и грандиозните си познания, споделяйки изумлението си от действителността. А това е нашата естествена среда, която създавахме в продължение на няколко десетки години.

Някъде към средата на поста отново и отново се питам, можем ли наистина и истински да постим в деня, в който живеем? Заобиколени сме от пошлост, „конско цвилене“, „рокгрохот“ и войни. Войни реални, войни словесни, войни мисловни, политически… и всякакви. Това е светът, който създадохме ние. Но в крайна сметка кои сме ние, какви сме ние, и защо го направихме?!

Умът да бъде в сърцето ни, в онова духовно сърце, където обитава божественият ни образ! Така съветват подвижниците. Всичко да правим, все едно сме пред Бога! Как да постигнем това, къде са живите примери? Няма ги. Ако гледаме и търсим в света, задължително ще се заблудим, ще изпаднем в прелест и заслепени ще крачим бързо и уверено към смъртта си, защото светът „не може да ни даде нищо“. Там няма да открием нито верния път, нито истината.

Макар и част от света, ние често забравяме, че Христовото царство „не е от този свят“, че ние сме Божии „приятели“, че тук нямаме нито „дом“, нито „град“, но „бъдещия търсим“. Че животът ни е даден, за да го прекараме в „мир и покаяние“: мир с ближните си и покаяние пред Бога.

Ние загубихме представа за истинския живот, и затова забравихме главната му цел! А тя е единствено и само „добър отговор на страшния Христов съд“! И нищо друго.

Някъде към средата на поста такива мисли витаят в разума ми. Но част от разсъдъкът ни (мозъчната кора) спи, когато пред очите ни има монитор и когато сме хиперактивни. Във всеки атом празното пространство е 99.9 процента. И животът ни е такъв – иска мир, иска спокойствие, иска време, за да обикнем всички… За да обикнем и Бога.   

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми