Не зная дали морето от информация, което ни залива, е нещо добро… И като казвам „не зная“, аз мисля „почти съм сигурен“, но не смея да го изрека, защото се страхувам от категоричността дори и на собственото си мнение.
Предполагам че няма как да са добри лошите новини, черната хроника, известяването на поредица от престъпления – непрекъснато и постоянно; както и фактът, че всички научават за тях. Злото, грехът, трагедията, падението, низостта са повторени хиляди пъти, видени са от милиони очи. В наше време сякаш злото се утвърждава като пример, като модел. Ние свикваме с него; бавно и постепенно то спира да ни тревожи, още повече – да ни натъжава. Закоравяват очите и сърцата ни. Раждат се прекалено много злоба и осъждане, но не и разграничаване от злото, още по-малко – решителност за извършване на добри дела.
… Няма никаква полза от разгласяване имената на престъпниците, техните черни и непочтени дела, нито връзката им с политическите и държавните структури. Това не помага, а пречи: развращава хората, обезсърчава добрите, затвърдява и официализира определена информация, необходима единствено на хората с престъпни намерения. С две думи – тези „новини“ са вредни за обществото.
Сякаш най-тежка е съдбата на журналистите, които са принудени, по една или друга причина, да оформят и водят черната хроника. Дълбока скръб и жал ме обхващат, когато си помисля за тях. Не мога да си представя как бих вършил подобна работа, независимо от възнаграждението… Да живея в престъпния свят, да проследявам живота и делата на престъпниците, да наблюдавам съдебни процеси с техните трагизъм, низост, наглост и опечаленост…?! Разбира се, достатъчно тягостна е и работата на служителите на правоохранителните звена и като цяло – структурите на МВР и Съдебната власт; но там навярно остава някакво удовлетворение от справедливото правораздаване, въпреки че и тези въпроси имат дълбок анализ, при който може да бъде поставена под въпрос всяка присъда…
Но все пак би било полезно за обществото, ако целият този журналистически апарат се съсредоточи върху правораздаването, свързано с определено престъпление.
Всъщност информацията от този тип би трябвало да се събира и разработва от Полицията, Следствието, Прокуратурата и Съдебните власти, които да я използват по предназначение, а не да спекулират и чрез нея да държат определени лица от престъпния свят „из късо“.
Мисля си, че всички тези структури и институции, заедно с черните масмедии, не биха имали място и активен живот в едно истински християнско общество; нито техните рестрикции ще бъдат определящи за мира и спокойствието в държавата. Всички това се налага, защото хората развиват предимно лошите си черти, недостойнствата си… Много от нас робуват на представите си, които приемат за абсолютно безпогрешни; налагат ги, бранят ги, воюват за тях. Властват недоверието, подозрителността, кариеризмът, завистта, липсват дружбата и любовта…
За ескалацията на всичко това до голяма степен са виновни масмедиите и техните черни хроники, оформяйки и популяризирайки образа на престъпника, крадеца, убиеца, насилника…
Развитието на личностните човешки недостойнства в крайна сметка определя и отрицателната посока на развитие на цялото общество, както и на държавната политика. Ако всред обикновените хора, въпреки всичко, са останали малко вяра, съвест и човещина, из ешалоните на властта, от по-рано и по-устойчиво, властват всички тъмни и отрицателни човешки прояви на неправилно употребената човешка свобода. Този път на „развитие“ непременно води до конфликт: вътрешнодушевен, междуличностен, междудържавен, световен.
Правовата държава е безсилна. На нея ѝ остава възможността да налага своите наказания, но те са нискорезултатни и неефективни. Единственото решение, това е строежът на нови и по-големи затвори и тя го прави, разбира се – със средствата на отговорните данъкоплатци.
С усъвършенстването на цифровите технологии и електронните устройства все повече се нарушава истинското общуване между хората. То е много повече от комуникация. Днес хората не се учат да общуват, забравят какво е това и все по-малко изпитват нужда от общуване; нямат усещането за общност и не се преживяват като общност. Не на последно място остава и фактът, че поангличанването на езика ни го опростява, умалява преживяването и осъзнаването на понятията, а така опростява, губи смисъл и животът ни. Наблюдава се и съвсем обикновена неграмотност.
Тези процеси водят до частична или абсолютна загуба на необходимост от духовен живот и нормално човешко общуване: непреднамерено, истинско, чисто и естествено. Превръщането на човешкия живот единствено в делово и предначертано бързо движение, кара хората да живеят според „естествените природни закони на животните“. Общуването се свежда до комуникация, свързана с кариеризма, съревноваването, самоизтъкването, с цел осъществяване на стремежа за власт и надмощие. Пропуските водят до различни патологични психо-физически разстройства.
Гордостта пречи на човека да обича. Още повече той се отучва да обича всички хора, целия свят. И така изпада в най-трагичното низко противоестествено състояние по отношение на висшето предопределение на своето същество: „възлюби… ближния си като себе си“. Човекът потъпква Личността с индивидуалност и така убива себе си и ближните си едновременно. Хората, които „живеят“ така и все още не са докарали себе си и/или близките си до тежки депресивни състояния, се оправдават, че по този начин служат на обществото, че трябва да бъдат модерни и в крак с времето си, но въпреки това твърдят, че са свободни?! – а те просто са тикнати в затвора на съвременната хуманно-либерална идеологическа машина, без сами да осъзнават този факт.
Все по-често се забелязва парадоксът да се пренебрегва определената личност за сметка на официоза, „обществото“, институцията, катедрата… Става съвсем ясно, за този който вижда, че официалните законови действия – уж в полза на обществото, съвсем не са в полза на отделната личност (сякаш най-често това се забелязва в здравеопазването, но не само)…
И все пак, мисля че божественото достойнство на човешката Личност не може да бъде потъпкано по никакъв начин, макар и временно притеснявано. Противопоставянето и потискането на личността поражда и ще поражда конфликт в обществото и той винаги ще остава непреодолян и активен, докато срещу човека и личността му се осъществява дори и най-слабия натиск в противоестествена посока.
Като образ и подобие на своя Създател, творението и човекът ще „воюват“ в своето битие, докато, поради неосъзнаване и пренебрегване истината за незаменимата човешка личност, идеолозите и популистите на деня водят обществата към ограничаване на същата тази личност. Това е война на „обществото“ с личността, но от друга страна – на човека със самия себе си; сякаш тя няма да приключи скоро. Деперсонализацията е в разгара си; това желание за обезличаване на личността се изразява в отричането и „отнемането“ главно на две нейни качества и достойнства: това, че е с божествен произход и това, че всяка Личност е Лице-Ипостас на една природа-същност – тази на цялото човечество; т.е., че всички по същност сме един човек с много лица; моят ближен е „плът от плътта ми и кост от костите ми“, „моят живот е моят брат“.
Затова когато пренебрегвам, мразя, обиждам или убивам ближния си, на практика погубвам самия себе си, а когато обичам ближния си/ближните си – само тогава истински обичам себе си.
Разбира се че на фона на представената православна антропологична, догматична и практическа парадигма (цялостен пример, ключова постановка) на духовния опит на преданието на отците и подвижниците на Църквата, няма място за друго отношение към ближния, освен любов. Всяко различно поведение е плод на неосъзнатост, духовна слепота, горделиво самомнение (вредна гордост) или сбъркан мироглед и представлява противоестествена човешка, обществена или държавна проява.
