()

– Накъде така? – питат ме.

Как да отговоря на този сложен въпрос? Колко от нас знаят откъде идваме и накъде отиваме? Само си мисля, че съм тръгнал нанякъде… Правя списък със задачи, за да свърша всичко. Нейсе. Трудно се получава. Запътил съм се някъде, но дали ще стигна? Знам ли тогава накъде съм тръгнал и къде, в крайна сметка, ще отида? Едва ли.

Връщам се от пчелина и гледам комшията, дето само чака да идем за риба – изхвърля боклука. Гледам го и в мислите си го виждам как изхвърля боклука с въдица в ръка. Разбира се, той не прави така. Отговорих му това, дето искаше да чуе и не можах да разбера как успя толкова бързо  да влезе у тях и да се появи отново, нарамил чантичките с такъмите и понесъл въдицата в ръка! Като войник – в бойна готовност и пълно снаряжение. Даже в армията не бяхме толкова бързи.

Времето е късо, отиваме на най-близкото място, но там не кълве. Местим се на три-четири километра по-надолу. Там въобще не пипва, което си е абсолютно същото. На последното място е ветровито и понеже реката е пълноводна, течението е бързо. Там не става за риболов. Вече е шестнайсет часа, студено е, все пак сме двайсет и девети декември.

Ето, че вече си бяхме вкъщи. Не хванахме риба, но това не породи в нас никакво разочарование. Този явен неуспех въобще не ни притесняваше. Защо ли? Защото не си бяхме поставили никаква цел, нямахме планове, нямахме и очаквания. Тръгнахме спонтанно, без ангажименти.

Когато пътувах край реката, спирах колата си на някое приказно място и хвърлях въдиците. Случваше се често. Това бе разнообразие и истинско удоволствие, носеше отмора и спокойствие. Ако бе планирано, подготвяно, пресметнато и разчетено във времето нямаше да се получи нищо. Нямаше да донесе удовлетворение, нито да има някаква полза. Смея да си мисля, че така е с всяко удоволствие в живота. Затова не разбирам тези, които планират всичко, премислят го по сто пъти… Не разбирам и самите планове.  Те карат човека да очаква, а очакванията стават все по-големи и по-големи и трябва да се случат на всяка цена! А после идва и разочарованието. И тъй като плановете стават все по-грандиозни, нарастват и очакванията, но това, което идва непременно са отново разочарованията.

Илюзии, подхранвани от самите нас. Липсата им не е нирвана, сиреч – угасване. Нито апатия, нито нихилизъм. Това е една вечно жива надежда. Единение с Висшия разум, който е всемогъщ и чиито закони не са от този свят. Мъдро безгрижие, вяра в Бога, в Когото е абсолютната власт. Липсата на планове и очаквания в дългосрочен план е осъзнаване на чудото. И тук съвсем не става дума само за риболова, а за всичко останало. Това е отсъствие на грижи. Осъзнаване на човешката безпомощност и липса на власт върху съдбата, без това осъзнаване да те обезкуражава, защото просто знаеш, че то е нещо естествено и общовалидно. Това е смирение, спокойствие и човечност. Душевен мир, постоянно чувство на благодарност и удовлетвореност от миналото и най-вече от бъдещето, защото настояще просто няма. Това е преживяване на реалността, неочакваната радост и магичният миг, които често остават незабелязани най-вече от онези, които си правят планове и се мъчат да ги следват.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми