„Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили. Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш; и завържи ги на ръката си за знак, и да бъдат те превръзка над очите ти, и напиши ги върху спонците на къщата си и върху вратите си.“ (Втор. 6:4 – 9)
Попитани в какво вярват, осем от десет българи отговарят „в себе си“; един – „в доброто“, и един – „в Бога“. Ако познаваш хората лично, навярно ще се окаже, че още поне двама от групата в отговорите си влагат не физическата и интелектуална същност на човека, а духовната или по-точно – божествената. Така че реално погледнато, почти винаги половината или малко под половината на всеки десет човека вярват или са склонни да вярват във Всемогъщия Бог. Безспорно ще се открият разлики между вярващите, но ще има и общи черти, като например, че те се замислят по вечните въпроси за Бога и човека малко повече от другите; че са философи по душа; склонни са на самоанализ и равносметка. Често тяхното „аз“ коренно се различава от Аза на утилитарните и хедонизтични себелюбци, неспособни да видят по-далеч от носа си или от огледалото, което сами са поставили пред себе си.
Оказва се, че има различно себелюбие: да обичаш себе си, заради това което си, като физика и интелект, заради собствените си „постижения“, заради това, че си красив и добър, знаещ, можещ и въобще – много повече от другите… Просто, ако в този свят има господар и бог, то няма как това да не е човекът – респективно, няма как това да не си ти! Та ти имаш толкова много власт, можеш да контролираш нещата и всеки ден се учиш на това. Ти искаш и можеш все повече и повече да задоволяваш потребностите си, да повишаваш стандарта си на живот, да пребиваваш в личната си зона на комфорт… Оттук на сетне ще последва изграждането на онези висши егоистични представи, водещи до съревнование, различни форми на насилие върху другите и най-вече – върху подрастващите, задължителното надмощие, ако не във физически, то в интелектуален план, и не на последно място – до тежки последствия след преживяна лична „загуба“, обида, подигравка или навременните, съвсем справедливи изпитания…
Другото себелюбие, когато някой отговаря, че вярва в себе си, че живее заради собственото си Аз е съвсем противоположно на първото. Често зад този Аз и вътре в него се крият множество образи на близки, приятели, деца, родители: физически живи или живеещи в паметта; там е и божественият творчески Аз, скрит някъде дълбоко в душата на този човек. Но той не иска да усложнява нещата, не ще да се разкрива толкова пред другите; знае, че може да не бъде разбран и владее изкуството да синтезира в една дума сложни и дълбоки понятия. Зад неговия Аз, който е своеобразно заглавие, често е скрита цялата му вселена от хора, молитви, спомени за съкровени мигове, страдания и радости, за които само той си знае, благодарен е, и които са му тъй скъпи и лични; цялото онова пространство, прехождано надлъж и на шир от неговото съзнание, заради което живее и което, макар и огромно, се побира в неговото сърце. Този човек не е егоист и егоцентрик. Той именува всичко с „Аз“, просто защото някъде там и самият той има своето място, защото се чувства все още значим, полезен и обичан и защото обича, обича всички и всичко. Безспорно той е важен за самия себе си, но заради другите; и непрекъснато им дарява своята усмивка на благоразположение, добронамереност и жертвоготовност.
Ще спомена няколко изречения и за отговорилите, че вярват в Бога. Естественото състояние на човека, познаващ своя Творец, е именно да Му вярва, да разчита на Него, да се надява на Бога от цялото си сърце и от цялата си душа. Нека да сме наясно: това не означава да вярваш в Божието съществуване. В него не се съмняват и демоните, защото до болка са сигурни, че Бог съществува, само че те се отрекоха от Него: ето пълната диаметрална противоположност на нашия живот и на нашите дела. Ние не само знаем, че има Бог, не само не се съмняваме в неговото съществуване, но от сърце и разум вярваме, че Той е нашият Творец; че ние сме повече небесни, отколкото земни жители. Че Бог ни обича така както никой друг; че Той никога не ни е забравял, дори и за миг; че Той ни е спасявал безброй пъти от злото, дори и от смъртта, не само нас, но и нашите обични и любими хора, децата ни; че Той ни призовава към Себе си постоянно, защото ни обича, и то с неизказана истинска Божествена любов; че Той и сега се грижи за нас; че ние сме му длъжни за всичките негови благодеяния, получени даром.
Ето, загледани в небесата и замислени за всичко това, и още толкова важни, божествени и надземни въпроси, ние всеки ден се доближаваме до началото на Рождественския пост. Настъпва времето, именно сега, именно по този начин, да се отблагодарим поне малко на Бога.
Ние нищо не можем да Му дадем, нищо не можем да Му предложим, защото цялата вселена, всичко в този свят е Негово дело; дори и ние Му принадлежим. Единственият дар, достоен за Бога, това е нашата любов. Да отвърнем на Неговата божествена любов с любов. Да се научим да обичаме Него, нашия небесен Отец; да се научим да обичаме ближните си като себе си. Това е целта на Божието творение; това е целта на нашия живот. Но как да изразим нашата любов по начин, достоен за Бога? Самият Той ни казва, „който Ме Люби, ще спази словото Ми“ (Ср. Йоан 14:23).
Постът е духовна баня за човека. Ние никога не отиваме при близките си хора, на празник, мръсни и нечисти. Така и при Бога, който е Дух (Ср. Йоан 4:24), ние трябва да отидем духовно умити и пречистени. Ето една от функциите на поста!
Бог ни кани да Го посетим, да Му се изповядаме, като пред най-близкия човек, като пред най-добрия ни приятел, защото Той наистина е такъв, и може да изцери нашите душевни и телесни недъзи; да прости греховете ни, да отмие беззаконието, дори и да изчисти последствията от тях! Кой може да ни стори такова голямо благодеяние? Никой освен нашият небесен Баща.
Той ни кани на Своя празник: Светата Литургия. Да присъстваме и да се нахраним от Неговата трапеза, с Неговата духовна храна, с хляба и виното, които самият Той раздава пребогато, претворени в Негови истински тяло и кръв! Ето така достойно можем да изразим любовта си към Бога, за да се приучаваме на тази любов, за да живеем с нея, защото животът без нея е илюзия на живот.
Вселенската радост на Църквата, с която тя по Рождество благославя целия свят, може да заживее в нас, само ако следваме словото на Благия ни небесен Отец. Пътят към тази радост и към всеизпълващата божествена любов, минава през въздържанието на поста, през истината на изповедта и през благодатта на причастието. Храмът е мястото, където е устроена тази благодатна трапеза. И когато преливащата от храма благодат преизпълни домовете и сърцата ни с божествената любов, в тях няма да остане място за нищо вредно, пошло, грозно и зло… В нас няма да могат по никакъв начин да зреят горчивите плодове на злобата, страха и егоизма; няма да битуват нито притеснението, нито грижата. Божествената любов ще преизпълни нашето естество: душите, сърцата и силите ни. След това ще се предаде и на нашите близки; ще ги освети и оживотвори. Ще нахлуе всред всички: в нашите села и градове, за да се разпростре всред народа ни и да заживее във всекиго, със своята вечна и незатъмнима небесна светлина.
