Избрано
„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята (Бит. 1:27, 28).“
Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш! Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза: тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!… ще видиш синове от синовете си (Пс. 127: 1-6)
В онези далечни времена, незнайно преди колко милиони години, когато пламна искрата на изгряващото творение, когато в недрата на самото небитие, в неговата празнота и тъмнина, прогърмя творческото Слово Божие и блесна тихата светлина на благия Творец… Там някъде, един тайнствен и незрим божествен глас изричаше малко по малко своя неповторим замисъл… А след всяка дума се явяваше нова и нова твар, все по-чудесна, все по-съвършена, все по-величествена. Накрая, всред райската градина на Едем, където се плискаха потоци искряща и чиста вода, а невъобразим птичи хор огласяше Рая, всред каскади от милиони приказни и невъобразимо красиви цветове, се появиха две същества, две великолепни и невиждани същества, прилични на самия Творец. Те бяха венецът на творението – мъжът и жената…
В първата Моисеева книга на сътворението, Битие, Бог благославя човека и от думите Му става ясно, че този човек не е сам. „Мъж и жена ги сътвори“, казва дееписателят. В богословската наука на тези думи се придава особено и важно значение, а именно: нито мъжът сам е човек, нито жената сама е човек. Истинското Божие творение са мъжът и жената – заедно. Върху този древен и важен постулат се изгражда парадигмата на семейния живот, общото съжителство между мъжа и жената, тъй както ги е благословил самият Творец, изпълнявайки главното си предопределение, чудната мисия на техния живот – великата тайна на брака и семейството.
„Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над“ цялото творение. С тези слова се разгръща пред нас Божият замисъл и става ясна творческата цел: раждането и отглеждането на децата, тяхното израстване в уюта на топлата семейна среда и съзряването им до онзи трогателен момент, в който и те ще се съберат със своите „половинки“, за да осъществят на свой ред стройния и съвършен замисъл на Твореца… И те да станат творци и родители, строители и съзидатели на своята Домашна Църква, на своя законен възпитателен институт, в любов и радост до насита.
Връщайки се назад, за да открия смисъла на брака и семейството в неговия далечен генезис, аз все по сериозно се питам дали днес осъзнаваме нашата висока себестойност като хора, като одушевени части от цялото, като родители, като венец на творението и като малки творци, чието творчество и чиито дела трябва да бъдат красиви и добри, величави и достойни, разумни и трайни…
Адам и Ева са първата брачна двойка. Но какво собствено е тяхното съжителство в Рая?
Бидейки сътворен в края на самия творчески акт, след като е приключило оформянето на небето и на земята, заедно с всичките им обитатели, човекът (мъжът и жената), като че съчетава в себе си цялото досегашно творение. Те са една малка вселена, те са събирателен образ и на земните творения… Тяхната физика е идентична с цялата земна физика, защото и човекът, и животните са направени от земна пръст, но идентичността им приключва до тук. Душевността на човека е безгранична като истинска вселена, а неговият дух е частица от самия Творец, божествен и недостижим. Първоначално човекът е създаден безгрешен по природа, но свободен по воля, като бог (Св. Йоан Дамаскин, 7 в.). Той е цар на цялото творение, земен и небесен, временен и вечен (Св. Григорий Богослов, 4 в.).
Още от самото начало човекът се различава от другия земен свят, и от „живите души“, с които е населена земята: Той е словесен.[1] Именно човешката словесност и разумност пораждат потребността от общуване.[2] Това е най-важната, първа и последна човешка потребност. Без нейното удовлетворяване всички други човешки придобивки губят своя смисъл. Заради нея Адам не намира „помощник, нему подобен“, макар че Бог представя пред него целия животински свят, и Адам назовава всяко животно, като му дава име. Не, той има нужда от личност, която може да възприема произнесеното слово (Ив. Николов, 2016) и това е жената. Тя е създадена именно за това и има същата природа като мъжа си, но и същата потребност, да общува с него. Същественото тук е това, че Бог създава жената или втората половина от човека с различен пол/юс. Според вечните природни закони различните полюси се привличат силно. Съвсем естествено тук се появява въпросът за чувствата между мъжа и жената и най-вече откъде и как произтича любовта помежду им и как се появява тя.
Разсъждавайки за времето преди грехопадението, когато Адам и Ева са в Рая, и разлиствайки преинтересните страници на книга Битие, ние откриваме определени стихове, чрез които можем да отговорим на този сложен въпрос. Още с първия поглед, когато Адам вижда Ева, той усеща колко сродна му е тя. Силната радост, която обладава Адам намира израз в поетичните, вдъхновени от Бога, слова: „Ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми… затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът. И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“ (Бит 2:23-25). Древните тълкуватели ни разкриват един много дълбок смисъл на тези думи, който се корени в Божиите образ и подобие. Всред целия жив и красив божествен свят, те са вложени и скрити единствено и само в човешката природа на Адам и Ева. И макар „печатът“ на Троичния Творец да се открива в цялото творение, то само при човека той е жива възможност и предполага възможност за развитие в руслото на човешката свободна воля. Именно тази природа се разкрива и открива напълно и изцяло между двата пола, създадени един за друг, чрез любовта. Мъжът и жената могат да усетят напълно красотата на своите телесни чувства, на своя разум и на своите думи посредством връзките на любовта. И понеже разглеждам все още времената преди грехопадението, то няма как да не осмислим тази любов, всеизпълващото преоткриване на мъжа и жената в тесните връзки на предопределеното от Бога общуване между тях, като истинска евангелска любов, блажения стремеж към най-ценното в човека: към Божия образ в него (В. Леонов, 2013). В по-широк смисъл тази любов е любов към Бога, към Твореца, който е създал мъжкия и женския пол и е вложил в тях истинския Божий образ, но скрит дълбоко в тяхната същност. Осъзнавайки, търсейки и преоткривайки тази най-висока човешка ценност и себестойност, в семейството на Адам и Ева от начало се разгаря истинското тайнство на любовта, и така се зачеват и раждат, но напълно невинно, непорочно и безстрастно, първите техни потомци. Човешкият род започва бавно и сигурно да населва и обладава лицето на земята.
Правейки паралел между времето на първосданието и нашето съвремие, съвремието на православните християни, търсещи път към постигането именно на онова обожение и близост до Твореца, и при брачните, и при безбрачните, истинската християнска любов е една и съща: стремеж към единение с истинското Божие битие. Истинската любов към съпруга/та, братолюбието и любовта към Бога са проявления на една и съща любов, истинския стремеж към Бога.
И тъй като мъжът е създаден по-напред от жената, св. ап. Павел казва: „не мъжът е създаден за жената, но жената за мъжа“ (1 Кор. 11-9). Това заключение е казано в интересен контекст, а именно: „Но все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа. Защото, както жената е от мъжа, тъй и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога (1 Кор. 11,12). От казаното става ясно основно това, че съжителството на мъжа с жената е благословено от Бога и до голяма степен в него откриваме равнопоставеност още в далечния първи век, когато живее апостолът.
В Стария свят, след грехопадението, не е така. Жената не се приема като равна на мъжа. Законите спрямо жената са по-строги, тя е лишена от много права, а всред повечето народи и племена се практикува многоженството. Равнопоставеното съжителство между мъжа и жената се оформя в класическия брак на новото време твърде късно, дори и на Европа, но издигането на женското достойнство на висотата на първозданието, безспорно се осъществява най-напред всред християнските общини на територията на ранната Римска империя и то заради Павловите думи „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Разбира се, те са в унисон с Христовото благовестие. Нещо повече: в нито една религиозна или нравствено-етична система не съществува пълнокръвният и незаменим образ на света Богородица, която е „по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“, поставена по достойнство дори и над светите ангели, защото от нея ще се роди Спасителят на света, Христос.
На полето на тези разсъждения ние наблюдаваме издигането, появата на Спасителя, който е Дете в семейството на Йосиф и Мария, но където свещенодейства самият Бог – безстрастно, чисто, невинно, непорочно, както е ставало зачеването преди грехопадението в Рая. Но дори и днес тази тайна на живота е пак в Божиите ръце, защото отново Той е този, който влага духа в човешката плът. Това семейство, святото семейство на Богородица, нейния пазител (обручник) и чудното им божествено дете, разгледано от научна, както и от религиозна гледна точка, става образец и структурен пример за всяко следващо семейство. Историята на това семейство, събитията, свързани с него, също са общовалидни, те са закономерност и урок, за виждащия и чуващия…
Дева Мария е дете, родено по чудесен начин – от престарели и бездетни родители. От библейската история знаем, че Светата Дева от младини пребивава в храма, където се учи, а училището и възпитанието при древните евреи са били изключително строги. Нейното предаване на храма я превръща в ученик с особен статут, тя самата е посветена на Бога, или както у нас наричат тези деца – „харизани“. Най-важното в случая е било пазенето на нейната чистота, на нейното девство, безбрачие, като особена служба на Бога (такъв е бил и ап. Павел). Но понеже тогава монашеството все още не е било установено, тя, след навършване на пълнолетие, което при евреите е ставало над двайсетгодишна възраст, а за мъжете – на тридесет, тя се предава на престарелия Йосиф, неин роднина. От тук в християнския брак се поставя традицията мъжът да е по-възрастен от жената, а също така – бракът да следва периода на училищното образование, което днес често завършва и с висша степен на обучение.
Напълно естествено е брачното съжителство и семейният живот да са съпроводени с определени трудности и изпитания, с каквито е изпълнен дори животът на светото семейство: знаем от евангелието, че когато Йосиф отива в родния си град Витлеем, за поредното преброяване, защото такъв е бил законът, точно тогава на Светата Дева идва часът ѝ. За тях няма място в родния дом на съпруга ѝ, защото там вече са се настанили неговите сродници; няма място и в претъпканата с хора страноприемница, и тя ражда своя божествен Син в една пещера-заслон, където пастирите от онова място са прибирали нощно време малките животни. Св. Богородица няма къде да сложи своето първородно и единствено дете. Тя го повива в дрехи и го полага в яслите, а младите добичета го сгряват с дъха си. Значи не е страшно ако някое семейство днес претърпява бедност и трудни периоди, стига да има вяра и надежда на Бога, Той ще промисли и ще спаси, този който е за спасяване, както спасява и светото семейство, когато по-късно, на следващия ден, то се настанява в дома на Йосиф.
Не се минава много време и се налага семейството на Йосиф да бяга в Египет, поради смъртна опасност, но и от там Бог ги завръща здрави и невредими. А когато те, вече непритеснявани от никого, се установяват във Галилейския градец Назарет, виждаме тихия и скромен живот на святото семейство: Йосиф практикува усвоения от по-рано занаят, дърводелството, и се грижи за прехраната; Светата Дева, макар с високо и ценно образование, домакинства, занимава се с ръкоделие и украсява техния дом, шие дрехи за своето дете, а то възраства в доброчестина и „покорство“ на своите родители, които се грижат най-вече за неговото възпитание. Преданието разказва, че Иисус също се е трудил в дърводелската работилница, като е помагал и на своя престарял баща.
Така в Библията, в Стария и Новия завет, ние можем да открием живите примери на достойното християнско семейство, които ще залегнат в оформилите се през вековете традиционни семейни морал и етика. За изясняването и развиването на функциите и основния смисъл на християнското семейство имат заслуга и светите отци на Църквата. Високото достойнство на семейството в целия християнския свят му дава заслуженото име: Домашна Църква (Рим. 16:3,4). Бракът е издигнат на висок пиедестал и след установяването на Венчанието като едно от седемте тайнства на Христовата Църква, чиито самостоятелен ритуал се утдърждава твърде късно, чак през 9 в. (Й. Майендорф, 2021). Но независимо от самия ритуал, който по времето на знаменития Цариградски Патриарх и светец, Фотий, е имал три варианта, самият съвместен живот на съпрузите според него представлява „съюз между съпруг и съпруга и тяхно единение за цял живот; той се осъществява посредством или благословение, или венчаване, или договор“ (Епанагога, 9 в.). Така лека полека се оформя и съвременното схващане за Венчанието и християнския брак като тайнство на увенчаната любов, като най-тържествения момент в живота на двама млади, като традиционен елемент на естествено развитие в живота на всички хора, едва ли не – без изключение… Функциите на съпрузите и децата в семейството, макар последните с времето да променят и развиват своя облик, от християнска гледна точка са несложни и ясни: съпругът трябва да обича съпругата си. Тя пък трябва да му се „покорява“, т.е. да го уважава. Децата трябва да слушат родителите си, а пък родителите – да ги възпитават добре. Всички трябва да се подчиняват на общовалидните и непреходни християнски норми и етични правила, съвпадащи напълно с нашето законодателство и традиционната общочовешка етика. Макар и на пръв поглед простички – тези правила до голяма степен изчерпват основните задължения на членовете на семейството, но Семейната педагогика, като наука, си поставя доста по-обширни цели, като предлага богата теоретично-практическа палитра с механизми и средства за реализирането на по-успешно и резултатно семейно възпитание.
Възпитанието на децата е една от основните задачи в семейството и от християнска гледна точка. Към това основно задължение ги напътстват, както новозаветните, така и старозаветните учители. Но именно тук се наблюдава една силна разнопосоченост между учението на Римопапизма и Православието. За първите основната цел на брака са децата. Според православните свети отци обаче, епицентърът на християнския брак не са децата. В този смисъл дадена ситуация, при която липсват деца, или пък те са с тежки психосоматични проблеми, не прави този брак по-несъстоятелен или безпредметен от другите. Същината на християнския брак е в усъвършенстването на съпрузите, тяхното развитие и съзряване във взаимопомощ и съдействие по пътя на духовното им израстване. Всъщност основната цел на брака е нравственото възрастване и неотклонния стремеж към достойно наследяване на вечен живот в царството Божие. Брачни или безбрачни, от християнска гледна точка, ние трябва да извършим собствен духовен подвиг като следваме нашият спасител Христос (Св. Максим Изповедник). И тук бракът идва на помощ на човека, за да не е сам в този подвиг, чиито път е стръмен и тесен, а да има „помощник, нему подобен“.
Що се касае до възпитанието на децата в семейството, блажени Йероним съветва една майка така: „Ти самата си длъжна да бъдеш пръв възпитател на своята дъщеря, на тебе трябва да подражава нейната неопитна младост“. От тези думи става ясно, че семейството трябва да бъде първият възпитател, първото училище за детето. Основен принцип в този възпитателен институт трябва да бъде личният пример, защото семейната педагогика не приключва с навършването на седмата година, а продължава и занапред. Затова по- нататък светецът я съветва: „В теб и в баща си, тя не трябва да вижда нищо порочно“. Безспорно това би била най-успешната семейна педагогика, но наистина ли виждаме това, когато днес обърнем поглед към нашето общество, пък и не само. Със сигурност има и добри примери, но те за съжаление съвсем не са болшинство. За това налице са и горчивите плодове на нашето съвремие: високата детска престъпност, ниската култура на поведение, ниската грамотност, множеството проблеми в брака и семейството и др.
Съвсем логично е обаче нашето общество да се погрижи за един друг проблем, който предшества възпитанието; едно жестоко и безразсъдно деяние, което се извършва в рамките на брачния живот, и което е равно на убийство – това е насилственото прекъсване на бременността, абортът. Този бунт срещу Бога и природата не остава без последствия. Ние плащаме и ще плащаме всеки ден за извършените детеубийства, тъй като невинните души на невръстните беззащитни деца търсят правда и възмездие за насилствено отнетия им живот. Макар, че тази тема е от изключителна важност, аз няма да я разглеждам детайлно, защото онова, което може да се каже по въпроса е с огромен обем, но и изключително тревожно и нелицеприятно. От друга страна то не е предмет толкова на семейната педагогика, но е един от най-съществените проблеми на съвременното семейство. То обезсмисля самото семейство като институт, превръща съпрузите в шайка престъпници, разрушава устоите на обществото, а при липса на покаяние и ясно осъзнаване на стореното, носи духовна смърт и упадък.
В нашата държава до 1953 г. абортът е бил забранен ВИНАГИ. Разрешава го социалистическата безбожна власт и оттогава до днес чрез аборт у нас са убити почти толкова деца, колкото са се родили, а може би дори и повече.
Подобни проблеми имат своя генезис в развитието на съвременните идеологии на хуманизма и либерализма. И макар тези две понятия по смисъл да са свързани с човека и неговата свобода, то те донесоха на човечеството само несгоди и трагедии. Единствено истината може да направи човека свободен и само любовта към ближния, за която стана въпрос в началото, може да бъде гарант за добруването на хората и тяхното духовно възрастване. Хуманизмът и либерализмът, въпреки своите декларативни и кухи лозунги, всеки ден превръщат човека във все по-жестоко животно… Вместо да наказват безнравствените и неморални прояви, те узаконяват абортите и евтаназията… Смяната на пола в Германия може да става веднъж годишно по олекотена процедура… Дават права и свободи на престъпниците в затвора, а лишават от право на глас свободните хора, под страх от съдебно преследване, само защото са защитници на християнските ценности и традиционното семейство и пр., и пр. Съвременните развити общества поставят на първо място задоволяването на нисшите човешки потребности, дори когато са се превърнали в страсти, зависимости и болестни състояния. На техния път често застават като пречки бракът, заченатото дете или просто гласът на съвестта. Общуването стана интер(не)активно, виртуално, а духовните потребности стоят самотно на върха на пирамидата на Маслоу, но те са обрисувани с думи като „себереализация“ и „познание“. Никой не говори за вярващите християни, сякаш те не съществуват, и това в случая е най-сполучливата военна стратегия… Събарят се храмовете като сгради с отпаднала необходимост.
Семейството е общност, а съвременният човек – отделен атом, индивид, вълк-единак, който се грижи за своето оцеляване всред глутница от вълци…
„Когато бракът е действително брак и съпружески съюз, придружен с желание да се продължи родът, тогава той е добър, защото умножава числото на онези, които благоугаждат на Бога… Добре е за жената да почита в лицето на мъжа Христос; добре е за мъжа да не безчести в лицето на жената Църквата. Писано е: „ще бъдат двамата една плът“, а едната плът да има и една чест!“ (Св. Григорий Богослов)
[1] „Логикос“ (гр.), освен словесен означава и разумен, обратното на „алогос“ (гр.) – кон, но също – несловесен, неразумен (алогичен).
[2] Затова и липсата на общуване се изразява в безсловесност или липса на разговор и като цяло е неестествено и нелогично.
Ефектът на бумеранга. Променената действителност променя и съзнанието
Материалистическа диалектология[1]
Времето не спира своя бяг. Идната минута е бъдеще, моментът, в който сме прочели предишния ред, вече е минало. Теорията за вечно настояще отдавна бе обявена като несъстоятелна. Вечното настояще, вечното битие е присъщо само на Божията природа, но не и нам, не и в земния ни път. Той има начало и край, броени години, дни, часове и минути, които летят неимоверно бързо, а ние не знаем числото им.[2]
Днес, всред нашето общество, невидимо властват идеологеми от различни исторически структури, от различни периоди, националности и експерименти. В нас самите (дори и да не го осъзнаваме, дори и да не го желаем) се смесват елементи на божествена метафизика с обективирано рационално познание, на богословстващ разум с най-див секуларизъм, останки от нежно Просвещение и издигащи юмрук религиозни фанатици. Макар на последните вече никой да не обръща внимание, отзвук от техния вик стига до нашето съзнание. Може да звучи страшно и нелепо, мисля си, почти всички ще се съгласят, че колкото „по-далече“ бяхме от Новия свят, толкова по-малко замърсители имаше в нашето съзнание. В случая ретроспекцията е правопропорционална на очистването. Но ретроспекцията (освен на теория) днес е невъзможна! Науката продължава да се развива и отдавна премина някои важни граници, поставени в миналото от ВЯРВАЩИТЕ учени.[3] В „развитото“ ни общество, което въпреки това продължава да се развива (?), няма връщане назад! Кой както и да разбира последния израз, все ще бъде прав!
Но няма място и за шега. Правилни или не, научно-техническите процеси нямат спиране. А нямат спиране, защото никой не пита правилни ли са, или не! Ако някой попита – той веднага се обявява за луд. Но всъщност кой е лудият?
Ако образно осмислим собственото си съзнание като чаша с вода, налята от извора на времето днес, и я съпоставим с такава, от преди няколкостотин години, при един процес на сравнителна електролиза ще си проличи колко много разтворени вещества и други, получени при вторични реакции, са налице в нашето съзнание. Чашата с вода ще стане мораво-ръждива, със зеленикави и черни оттенъци, като скъпата „питейна“ вода от градските водопроводи, която ни убива бавно, но сигурно.
Не съм единственият, който е писал за процесите на отделянето на Западните държави от църквата и насилственото им освобождаване и от най-малкото наследство на религията. Нима от Западната наука на двайсети век не бе обявена война на всеки религиозен догматизъм и въобще – авторитет? – авторитетът, който я породи (особено педагогиката). Разбира се, този процес до голяма степен бе предизвикан от състоянието и грешните действия на Римопапизма. Но това е друга тема, също като състоянието на източните християни. Така се случи, че науката ни се люшна между социалистическия изток и социалистическия запад, където и остана.
Нима в училищата, академиите и всички държавни институции на „модерните“ общества от Новия свят с параден ход не триумфираше рационалното научно познание на материализма, което отричаше Бога и назначаваше на Негово място човека? И може би именно затова днес всеки ден се убеждаваме, че човекът не е Бог; човекът все повече и повече се превръща в патологично-болно същество, може би най-болното всред природата, особено, когато е далече от Бога.
Основните последствия от материализма през двайсети век, освен пълното осветскостяване на науката и образованието, бяха: расизмът, национал-социализмът (нацизмът) на Хитлер и Бандера, егоизмът, атеизмът, евтаназията, експлоатацията на работна ръка в третия свят и др. В периода между 1915 г. – 1945 г., в Първата и Втората световни войни загиват над 100 милиона души. Войните са съпътствани от кланета, геноцид на Холокоста, стратегически бомбардировки, умишлено предизвикани масов глад и епидемии, както и единственото в историята на света, използване на ядрено оръжие при военни действия[4].
Освен това има изнесени официални данни за жертвите на комунистическите диктати по света. Те са около 100 милиона души, като само в Съветска Русия и Украйна в периода 1917 – 1989 г. – са около 20 милиона.[5]
Това постигна безбожната социалистическа наука, която продължава да се развива в същото направление и днес.
Във военните лаборатории на Хитлер и други диктатори се извършват генетически експерименти на базата на нормата и патологията, като се търси „чистата раса“, внедряват се биологични и енергийни оръжия. Отровени и погребани под праха на войната са стотици хиляди квадратни километри плодородна земя, основно на Европа, но не само. Храната и водата са заразени, налице е повсеместна екологична катастрофа. Човешките и икономическите загуби са невиждани, а наследството на войната оставя своя психологически и емоционален печат върху поколенията. Гладът и болестите се ширят всред населението.
Точно тогава, точно в тази атмосфера на дълбок човешки психо-соматичен регрес, американският[6] лекар Лео Канер през 1943 г. в САЩ, в своя публикация, за първи път описва симптомите на ново поведенческо разстройство. Само една година по-късно, същата симптоматика е описана от друг австрийски лекар, д-р. Ханс Аспергер. И двамата определят новата диагноза с една и съща дума: „аутизъм“. Терминът произлиза от гръцката дума „авто“ (αυτο, гр.), която погрешно се превежда „сам“; всъщност тя е местоимението „това“. С традиционната гръцка наставка „–измос“, образувалата се сложна дума[7] би трябвало да се разбира като явление, състояние или човек, който прилича единствено и само на себе си, в смисъла на единствен, разграничаващ се от нормата по особен и автентичен начин.
Някои историци откриват случаи на аномално развитие и в древността, макар те, в повечето случаи, да са редки изключения на познати заболявания с ясна етиология. Прогресивно зачестяват случаите на деца родени с генетични аномалии, умствена изостаналост и множество съпътстващи заболявания, главно на нервната система и костно-ставния апарат, именно през двайсети век. На този факт няма как да не обърне внимание, макар и съвсем накратко, и самият Милиев[8]. Навярно през 2009 г. академичните среди у нас все още не са готови да признаят тежките последствия на атеистично-материалистичната идеология.
Само по себе си човешкото битие е рефлекторно битие, отобраз. По него личи в какво съотношение се намира то към всичко останало, т.е. то свидетелства за своите съотношения (взаимодействия). Ако излезем от границите на материализма, завръщайки се към древната, истинска наука, определяща човека като образ и подобие на Бога, своя Творец, духовно същество със свободна творческа воля, то след грехопадението, през вековете, ние ще откриваме разпадане на този съвършен образ, опетняването му, затъмняването му чрез делата на мрака. Злото, което човекът извършва, обладава самото човешко естество, и то (злото) започва да се отобразява (отпечатва) в следващите поколения.
Докато чистото първозданно битие само по себе си не изразява никакви зловредни съотношения и изобщо получава своята значимост отвън, от Твореца, същността сама е начертала върху себе си своята съотнесеност с битието. В началото, макар и грехопаднали, праведниците живеят дълго и щастливо на земята, спазвайки Синайския Декалог (Ср. кн. Битие).
След първото грехопадение – непослушанието, идва второ – братоубийството на Каин. „И рече Господ (Бог) на Каина:… какво стори? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене; и сега проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка; когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята.“ (Бит. 4:9-13) И това не е Божия клетва, а клетва на самата земя, напоена с кръвта само на един човек! Убийството слага отпечатък на Кайновото потомство и неговия правнук Ламех, първия многоженец. Той заявява на всеослушание: „послушайте думите ми: аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило; ако за Каина се отмъстява седмократно, то за Ламеха – седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:23,24).
С напредване на времето същностното лице на чистото човешко битие е запетнено от греха. Като бумеранг – все по-голям и захвърлян все по-силно, заболялата от зло човешка природа се връща и като чадъра на същинска атомна бомба, покрива със смъртна сянка цялото човечество. Днес то все още не се е самоунищожило докрай, заради праведното потомство, което „призовава Бога“ (Ср. Бит. 4:26) , но тъмнината на злото, болестта на човешката злоба, изпепеленото братолюбие и студеното отчуждение изменят човешкия геном когато е най-слаб и беззащитен: в святата майчина утроба. (бел. авт.)
След 1995 г. ПАР (Психология на аномалното развитие) претърпява класификация и прогрес според документите на ООН, свързани с интегрираното обучение и социализацията на децата със СОП. Науката се разделя на седем дяла и се концентрира върху децата с: ментални нарушения, слухови нарушения, зрителни нарушения, с езикови и говорни аномалии, с двигателни и соматични увреждания, задръжки на психичното развитие и с множество увреди[9]. Като дъщерна на Психологията, ПАР заимства редица факти, знания и открития от различни други науки, като взаимодейства с редица социални, педагогически и медицински науки. Развитието на последните върви ръка за ръка.
От друга страна ПАР се стреми да идентифицира и класифицира лицата с аномално развитие, но също така и да структурира интегрираното образование в неговите психологически аспекти. Според Милиев обект на внимание са и кооперираните отношения на децата в интегрираните вече училища, както и психодиагностиката на специалистите в тях.
Кратката историография, свързана с ПАР, определя Гален (1-2 в. сл. Хр.) като баща на Психологията на аномалиите и на клиничната психология, заради стройното подреждане на типологията на Хипократ за характерите. Разбира се тогава за психология в дн. смисъл на думата не може и да се говори. В изследваните процеси и по негово време, и по времето на Авицена (9 – 10 в.), споменатите лекари се занимават с медицина, философия и логика. (бел. авт.)
В хронотопията на Византия, глухонемите са обект на специални грижи от страна на обществото. Те са образовани до колкото това им е било възможно. От 7 в. до падането на Цариград под Османска власт, всред православните християни болните и безпомощни хора са били приглеждани в приюти, а първите организирани болници във вид на определени и организирани хосписи се срещат още по-рано, по времето на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.
„Първообразът на съвременната болница възниква във Византия през 4 в. По неизречен Божий промисъл богоносните наши отци св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст създават и организират болничното дело като видим и действен израз в света на Божията любов към ближния. Те привличат към екипите от духовници и лица със светско медицинско образование за лечение в стационарни условия на болни хора, както и на нуждаещи се бедни, сираци, възрастни и хора с недъзи.“[10]
Не е така в западната част на Римската империя. Там много от родените деца, дори и здравите, били изоставяни, особено когато се раждали момичета. Така било и в древна Елада и в древен Рим. Св. Константин Велики е първият император, издал декрет, според който държавата трябва да поддържа изоставените деца, създавайки предпоставки за изграждането на сиропиталища. „В източните провинции на римската империя (Византия) св. Василий Велики (329–379), епископ на Кесария, създава един голям болничен комплекс, наречен Василиада[11]. В този комплекс, определен от съвременниците като едно от чудесата на света, св. Василий започва да приема както изоставени деца, така и сираци.“[12] Именно тогава на Изток е постигнато много за хората с увреждания, докато в ранните векове, на територията на западната Римска империя, родените с аномалии деца са били изоставяни или убивани.
Западното общество ще продължи да изоставя децата си, но вече не край пътищата, за да ги обрече на сигурна смърт, а пред вратите на християнските храмове. Тази традиция ще продължи и след 10 в (М. Терзийска, 2013). Нещо повече: същите западни закони през 13 в. ще позволяват на семействата да продават децата си, а също така и да ги изяждат по време на криза!!! „Прояви на канибализъм по отношение на децата са описани през ХІІІ в. в Сицилия и в Пулия по време на ужасен глад. През ХІV в. в Испания, по време на една дълга обсада на град Толедо, евреите са яли плътта на децата си.“ (М. Терзийска, 2013) Това и множество други подобни дела на жестокост, несправедливост и неблагодарност от страна на евреите предопределят съдбата им днес.
За жалост след 1054 г. Западната църковна община с център Рим, поради множество причини, отпада от Вселенското Православие и поема съвсем различен път на развитие. Дълги години в Рим и Авиньон се разпореждат двама папи, които се анатемосват взаимно. По-късно Ватиканът приема една нова институционална форма на съществуване, която често се стреми единствено към безпрекословна и абсолютна власт над все повече и повече хора и територии. Той отдавна не е Христова църква и там не властва благият Христов мир. От този период до днес католическият запад е изгарян от кръстоносни войни, инквизиции и индулгенции, като често и хората с различни увреждания (Д. Милиев, 2009), та дори и само инакомислещите, стават жертва на това псевдобогословие, което предопределя и заклеймява и до днес Римопапизма като символ на жестокост, лицемерие и лъжи.
Макар и изоставила старите си грехове, държавата Ватиканът, от страх да не изгуби властта и влиянието си, разяждана от скандали и аморални дела, продължава да изповядва кощунствения догмат за непогрешимост на папата и така му дава право еднолично да взима раболепни лобистки решения, които автоматично да влизат в сила за цялата папистка „църква“ по света.
Макар след 16 в. медицината в Западна Европа да търпи разцвет, повечето известни педагози от късното средновековие отказват да обучават деца с интелектуална недостатъчност, дори и глухите и слепите. В Испания, Англия, а по-късно и в Русия се организират отделни училища за глухи и сурдопедагогиката бележи успехи.
Чак в края на 18 в. може да се каже, че ПАР започва да развива теоретична и практическа научна дейност първо в Германия, Австрия и Дания. Развитието на близки науки като физиологията, анатомията, химията, физиката, века на откритията, или всички те заедно водят и до оформянето на специалната педагогика и специалната психология като отделни науки. Посредством новооткрити методи и пособия за децата и хора с аномално развитие, вече за тях не само се полагат грижи, но се постигат и педагогически резултати.
Краят на 20 в. се характеризира с завиден прогрес в областта на генетиката. Известни са повече от двеста ген. заболявания. Бележат се успехи в невробиологията и неврохимията, афазиологията, невро- и психолингвистиката. Това е и епохата на двама от най-големите учени в областта на ПАР: Лев Виготски и Александър Лурия, представители на руската психологическа школа, последвани от още плеяда свои сънародници, доразвили техните теории и разработки.
Въпреки всичко истината е, че в края на 20 в. науката познава „около 25 % от функционирането на човешкия мозък, и малка част от патогенезата на психо-физичните аномалии“ (Милиев, 2009).
У нас теоретичната класификация на ПАР претърпява ясно и конкретно структуриране чрез определена западна терминология: наименование на популацията, основен белег на популацията – първични и вторични особености и характеристики в развитието на популацията. Като цяло основните групи са: аномални лица, нормални лица, лица със СОП, деца със затруднения/отклонения в развитието… Формите на психо-физическите аномалии са: нарушение, отклонение, разпадане, увреждане, недоразвитие, комбинирани аномалии.
Моето скромно мнение не съвпада със така представеното като общоприето определение, че здравето е „пълно физическо, психическо и социално благополучие…“[13], тъй като подобно благополучие на практика в света, в който живеем не се открива или доста трудно се среща. Разбира се, няма да се концентрирам и върху опровергаването му, тъй като не това е основната тема и въпросът от първостепенно значение. Но все пак си мисля, че понятията „норма“ и „патология“ и занапред ще бъдат дискусионни, тъй като колкото и определения да се дават, те по своему само ще ограничават понятията, особено когато става въпрос за живи хора, които са толкова различни един от друг. Навярно за теоретичната наука е жизненоважно тя да определи и квалифицира своите понятия и да изгради и утвърди определена терминология. Дали тя ще се окаже вярна обаче, ще покаже времето. Последното е в още по-голяма сила и за научните теории. Ако те след петдесет години се окажат неверни, а терминологията трябва да се смени (както при ау/втизма), навярно на фона на загубеното време ползите ще са незначителни. Още по-страшно е ако ние следваме погрешните теории и ги прилагаме на практика. И това се е случвало, но науката, както и политиците, никога не си признават грешките си, в повечето случаи не носят и отговорност…
Някои казват, че аутистите например, не могат да разберат света около себе си, но ако трябва да си призная честно, аз също не го разбирам, без да съм аутист. Мисля си, че в по-голяма степен е вярно обратното: светът не може да разбере аутистите, нещо повече: болшинството от хора не полагат усилия да го сторят.
Утвърждаването на нормолексичната „здрава“ матрица с „код 68“[14] не прави различните хора нездрави патологични индивиди, въпреки, че теорията гласи така. Макар да звучи тривиално, когато разделяме хората на здрави и нездрави, на хора в нормата и патологични случаи, ако се замислим никога няма да бъдем сигурни коя от групите как да класифицираме и кого къде да поставим.
Високоинтелектуалният престъпник, който е напълно физически здрав, няма никакви психически отклонения, а социалното му благополучие е на завидно ниво… разпускайки на яхтата си в Средиземноморието, в приятна компания, аз не бих приел за здрав, а за тежко болен човек, макар той да е съвременният идеал с „код 99“. И обратно: младежът аутист, който на двайсет годишна възраст е осъзнал възможността да почерпи всички присъстващи с бонбон от пълната кутия и го прави с непознат до момента и за него самия ентусиазъм, е много по-здрав и достоен за възхищение.
Ще ми се да приемаме различните хора не като леки, тежки или дълбоки патологични случаи, а просто като различни… без да искаме да ги променяме насила, да ги обучаваме в нормата, да ги интелектуализираме и институционализираме. Последното ми се струва доста сложно и безмислено дори и за нормолексичните и високоинтелектуални хора… Сложно и безсмислено. Сякаш понякога ние можем да се поучим от добротата и вроденото чувство за справедливост на аутистите!?
Следвайки максимата, че нещата винаги са по-прости от колкото на нас ни се струва, зная, че ние можем да помогнем на всеки човек в неравностойно положение само по един единствен начин – като бъдем добри хора: като говорим учтиво и с уважение на всеки, като сме щедри и не скъпим усилията и възможностите си в обществена полза, особено към тези в нужда; като даваме на ближния си това, което иска от нас, като правим, това, което той не може да направи сам, като проявяваме внимание и загриженост, като не натоварваме човека до нас с нашите амбиции, представи и излишни думи, като обичаме хората и най-вече – като не ги делим на „норма“ и „патология“.
Ако науката, администрацията, здравната система и пр. имат нужда от таблици и графи, нека ги чертаят… Надявам се, че истинските специалисти, тези които наистина желаят да подкрепят слабите, не трябва да изхождат от това, че те са болни, защото „всички сме болни, заблудени или в прелест“, казва още преди десет века св. Симеон нови богослов и всички имаме нужда от помощ.
Може би именно когато го осъзнаем, ще престанем да създаваме генетически и други аномалии, а дотогава? (бел. авт.)
[1] Според Милиев това е една от базисните философски постулати на ПАР. Психология на аномалното развитие, стр. 6.
[2] Ср. За времето, науката и нашата Християнска вяра, свещ. Л. Лазаров, 2022, https://vestnikiskri.com
[3] Подробно – в цитираното съчинение.
[4] САЩ хвърля две атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, Япония. Атомната програма на САЩ кощунствено носи името „Св. Троица“. Употребени са и трите ядрени глави. Японските градове са сринати с „Момченцето“ и „Дебелакът“!
[5] Свещ. Л Лазаров, ПО ШИРОКИЯ СВЯТ, Многоточие, София, 2021.
[6] Роден в Украйна, работил в Австрия и САЩ.
[7] Αυτισμо̀ς, гр. Предпоследната буква от дясно наляво се произнася с българския звук „В“, или: „автизмо̀с“. Терминът „Аутизъм“ за жалост се утвърди погрешно, с някакво измислено английско звучене, което не само че не е правилния прочит , но създава грешното впечатление, заради звуковата аналогия с англ. оut, от outside. Особено на български (заради идентичната ни граматика и фонетика) би трябвало да се транскрибира дословно, както всички заемки от гръцки: автизъм, автист – също както казваме „артист“.
[8] Милиев, Д, Психология на аномалното развитие, Благоевград, 2009,стр. 31
[9] Милиев, Д, Психология на аномалното развитие, Благоевград, 2009, стр. 9.
[10] Цитат по предговора на Народен домашен лекар, иером. Неофит Калчев (Преображенски), София, 2019 за Св. Григорий Богосов, Творения, т. 3.
[11] „Василиадата” е създадена вероятно през 60-те години на ІV в., когато Василий Велики бил още презвитер и помощник на епископа на Кесария Кападокийска – Евсевий (Вж. Житие на св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска http://www.pravoslavieto.com/life/01.01_sv_vasilij_veliki.htm)
[12]Терзийска, Милка, Българско списание за образование, ДЕЦАТА БЕЗ ДЕТСТВО В ИСТОРИЯТА И ДНЕС, 1бр., 2013.
[13] Милиев, Д, Психология на аномалното развитие, Благоевград, 2009, стр. 48.
[14] Цит. съчинение, т. нар. Статистически модел, стр. 49.
