Трети март – денят на възкресена България

()

Автор – Проф. д-р Драгомир ЛАЛЧЕВ

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради  Твоята    милост,  заради Твоята истина  (Пс 113: 9).

      

     Тези свещени слова са  стих от  псалом  №113  на древната  книга Псалтир от Библията. Надписът НЕ НАМ, НЕ НАМ, А ИМЕНИ ТВОЕМУ  е част от стиха и  е  положен върху паметната плоча, монтирана на  обелиска на софийския площад „Руски паметник”. Под надписа стои датата 19 февруари 1878 г.(3 март), на която граф Николай Игнатиев подписва, от името на Русия, мирния договор в Сан Стефано. Датата има пряка връзка с тържествения военен парад и възкачването на император Александър ІІ на руския престол. Благодарственият  възглас от псалома е отправен от името на целия български народ  към Бога и към руския Цар Освободител. Но тези свещени слова изрича най-първо  самият  главнокомандващ  на освободителната армия –  император Александър ІІ . С този стих той благодари на Бога – Небесният Цар за благоприятния изход от войната,  за закрилата и помощта, която е изпратена  свише на  руските войни и български опълченци  за победата над петвековния поробител. Затова трябва да  знаем и помним, че великото дело на Освобождението по своята дълбока духовна същност не е човешко дело, а  е Божие дело. То се осъществява по Божия промисъл, а човекът  е само изпълнител на Неговата света воля при битката с враговете. Затова Славата от победата принадлежи на Бога! Световната история на народите е пълна  с такива  примери от древни до днешни времена.  За това, близо 150 години,  в православните храмове на свободна България, на църковнославянски език се споменават, освен имената на  българския народ, войнството и духовния  клир, така също   и  името на руския  Цар Освободител със следните думи: „Блаженопочиналия наш освободител, император Александър Николаевич, и всички войни паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето Отечество, да помене Господ Бог в царството Си сега и винаги, и во веки веков”.

      Знаменателни остават в народната памет думите, изречени с удивление от френския  учен и общественик Луи Леже за Възраждането на България: „Чудото на ХІХ век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот”.  Възкресено е  Българското царство!  Възродена е  една малка държава, погинала в края на далечния ХІV век  и напълно забравена от Европа и света за стотици години.  Но неизповедими са  пътищата Господни за всеки народ и държава…  

     Още една друга европейска държава е изпила горчивата чаша на  многовековно  робство. Това е Испания, която през VІІІ век  попада за 774 години под властта на мавританските мюсюлмани и след поредица  от  войни, успява  да се освободи от  ислямския халифат едва в края на ХV век.

       На Балканите, през далечната 1393 г., след многократните удари на упорития османския завоевател, загива Второто Българско царство. Това драматично събитие е отразено в много извори, едни от които са съчиненията на средновековните писатели Григорий Цамблак и Йоасаф Бдински. Тогава в небето над царствения Търновград се явяват мрачни поличби, по градските улици  прокобно вият псета, предусещащи мириса на  кръв, а в  небето кръжат орляци грачещи гарвани. Околните хълмове са почернели от многочислената  войска на Баязид Йълдаръм. Носят се слухове и апокалиптични предсказания за участта на града. Тежко и мрачно предчувствие гнети народа и водачите му, възглавявани по това време от светия и последен български Патриарх Евтимий, при отсъствието на цар Иван Шишман. Градът е стегнат в удушаващия обръч на османската блокада. Мълвата говори, че е превзет чрез предателство отвътре и дори се посочва  името на предателя – Асса, отворил една от вратите на крепостните кули.  Съсечени са 110  търновски боляри, патриархът е заточен, а народът – разпръснато стадо без пастир. Бляскавата някога столица е срината, а православните ѝ светини – осквернени. Единствените възторжени посрещачи на османския завоевател са богоотстъпните иконоборци, богомили, манихеи, адамити, варлаамити и юдействащи еретици, осъдени   през 1360 г. на Противоеретическия събор заради богохулната им ерес. Много от тези непокаяли се и съборно анатемосани врагове на православната  вяра щастливо си отдъхват при влизането на османския завоевател. За тях той е освободител и те злорадо тържествуват  наедно с полумесеца над смазаното и унижено Православие. Мнозина от тях, забравили род и отечество, доброволно навиват чалмата на главите си, за да придобият земно благополучие и власт  от поробителя. Ето защо за връхлитащите бедствия и  катастрофална деградация в обществото са виновни не само чумните епидемии, глада, анархията и разоренията от походите на латинските рицари, но и разлагащите обществото ереси, съпроводени от предателства. Занемарен е свещения Нравствен закон, даден от Бога на балканските народи, враждуващи  по това време помежду си, пренебрегващи правдата и отстъпили от каноничната чистота на християнската вяра.  Затова Небесният щит се отдръпва от тях и ги оставя в ръцете на чуждоземни и иноверни завоеватели. Световната история е препълнена с такива горчиви примери. В тия смутни и тревожни години не може да помогне и самият Константинопол – един също обречен и богоизоставен град, саморазпънал се между ересите, латинския меч, турския ятаган и чумните епидемии, покосили милиони хора в Европа, Близкия Изток и Африка.

     В това време из Тракия, Мизия и Македония бушуват пожарите на стотици села, тече пролятата невинна кръв на десетки хиляди, а оцелелите от агарянския меч християни търсят убежище в планинските дебри. Безброй пленени българи, гърци, сърби са отведени и продадени като добитък по робските пазари в Одрин,  Триполи, Бейрут, Александрия,  Багдад и в Кандия (на о-в Крит). Военопленниците – боси, окъсани и гладни, омотани в дрънчащи вериги, вървят месеци наред пеш по дългия Диагонален път: от крепостите на  Будапеща, Егер и Мохач през Белград-Ниш-София-Пловдив-Одрин-Цариград. От поклащащите се върху конете плетени кошове надничат разплаканите очи на пленени християнски деца, чиито сълзи  капят по студения  калдаръм. А укрилите се в крайпътните дъбрави българи от Пиротско, Годечко и Радомирско гледат тревожно и жалостно  пленените колони и сътворяват за тях  песента на „Трите синджира роби”. Тия  синджири ги очаква ”капудан пашата” на закотвените при Дарданелите кораби, за да ги отведе през морето към робските пазари  в Анадола и Близкия Изток.

     Малкото оцелели манастири в България затварят порти, а монасите, скътали свещените книги, тръгват по мъгливите друмища към някои от свободните княжества на Сърбия, Влахия, Молдова и Киевска Русия. На поста си тук остават само малцината верни и храбри войводи и севасти, бранещи крепостите при Никопол, Ловеч, Шумен, Варна, София, Самоков, Ихтиман, Враца , Сливен, Ямбол, Мъглиж…Мнозина от тях падат с меч в ръката, сред димящите развалини на крепостите, защитавайки отеческата вяра, честта и живота на своите майки, сестри и бащи. Тези доблестни български вóйни, не предали отеческата си вяра, от векове лежат в незнайни гробове по бранни полета, а имената им са вписани в книгата на небесния мартиролог. И в деня на Страшния съд те ще се явят с окървавените си дрехи и мъченически  кръст в ръка за свидетелство на онова страшно време…  Споменът за страдалния им подвиг и опазената вяра кънти във вековете и долита върху крилата на безброй народни предания.  А над Царевград Търнов продължават да се вият орляците черни гарвани. Зад планинския рид бавно угасва кървавото око на Залеза. Спуща се черният плащ на дълга и непрогледна нощ. И така, ден прихожда, век отхожда…

    Нижат се вековете мъчително  бавно. Раждат се в робство поколения българи, носят печалната си орисия и умират в мрака с отворени очи, недочакали  зората на бъдещия ден. Столетия след столетия тези прокуденици обитават колиби и земни бордеи в гористите планински усои, далече от света и той от тях. Загубили държава и забравени от  „просветената и хуманна ренесансова” Европа.  Същата Западна Европа, чиито крале и папи  през следващите векове са заети с егоистичните си интереси:  строят замъци и величествени катедрали, въртят морска търговия, откриват нови континенти, грабят колониите и трупат богатства,  устройват бляскави салонни тържества и рицарски турнири. А трубадурите на Уелс и Фландрия ги възпяват в рицарски романи, стихове и романтични новели.  Но през XV век, когато османските пълчища  наближават пределите на Централна Европа, бургундските, фламандските и венециански дожове, крале, херцози и маркизи се сепват уплашено. Свикват трескаво папски събори, формират военни коалиции  и мъдруват с фарисейско лицемерие, как да  съберат пари и кръстоносна войска, за да  „помогнат” на загиващия Православен Изток, с когото са разделени и отчуждени канонично още от ХІ век, заради еретизма, папския абсолютизъм, користолюбието  и   властовия си егоизъм. През ХV в. обречените столици Константинопол и Търновград също повтарят скръбната участ на древния Йерусалим, разорен през І век от римските легиони. Затова безплодни се оказват в цялата си безсмислена сериалност поредицата от кръстоносни походи към Изтока. Не може Освобождението да дойде  от народите на ренесансова Европа, духовно отдалечени от Бога, Когото познават и изобразяват на картини и статуи в дворците си, а Го оскърбяват, тъпчейки закона Му, грабят и враждуват помежду си и се хвалят, подобно на юдеите, като богоносен народ. И в днешна модерна Европа, повече от всякога, това отстъпление от Нравствения закон се повтаря и се оказва гибелно и разломно. Мнозина от европейците усвояват само на думи спасителната Христова цел, а вървят непокайни, слепи и глухи по своите криви пътища, подобно на някогашните фарисейски юдеи – блестящи с външната си видимост, а позорящи в скритата си същност. И както казва за тях  сръбският светител Н. Велимирович:„забравят, че Нравственият закон определя историческата съдба на народите и че цялата природа и цялата история се намират в зависимост от този единствен закон във вселената”.

     А дотогава, на Балканите – робите българи продължават да влачат ангарийния хомот по турските чифлици, превиват потен гръб в рудниците и солните мини, измъчени и почернели от праха на  пещите и самоковите, въртят ковашкия чук, строят турски крепости, пътища, мостове, воденици, кервансараи, слугуват в обозните части като гьондери и ратаи, отглеждат овце, доставят жито, шаяци и кожи за османската армия. Плащат данъци всякакви, включително и кървавото девширме, с което им отнемат децата и ги правят най-свирепите войници от еничерския корпус на султана. Понякога тези неволници дръзват да надигнат глава и осъмват с пранги на краката и вериги на шията, захвърлени в османските зандани, или приковани към греблата на военните галери  по Дунава и Егейско море. Често пъти предците ни слизат от несретните си планински бордеи долу сред пазарската гълчава на мегданите в големите турски каази, да продадат малко кюмюр, вълна, каменна сол, восък и овчи кожи. Слугуват по конаците, ханищата и конюшните на богатите бейове, теглят гемии и рибарски мрежи; товарят на пристанищата корабите на  венецианските търговци и лихвари със житното богатство на земята, която за загубили. Въздишат горестно покрай обърнатите в джамии християнски църкви и чуват чаткащите копита на спахийски  коне, провикванията на симидчии, ахчии, сеизи, дюкянджии. Току спират за малко пред богато отрупаните сергии, подсмърчат унило и слушат непонятната чужда реч на кресливи ориенталски търговци. На свечеряване пронизителният вой на мюезините от стотиците минарета разцепва въздуха и ги прогонва оттук.  Тогава, нарамили козиняви торби, нашите несретни предци уморено и тъжно поемат обратно по пътеките към планинските  си пущинаци, откъдето с въздишка гледат изгубените  плодородни земи на равнината. Пътьом  се отбиват в бедна и схлупена църквица, палват вощеница и продължават пак нагоре към тъмните лесове и скали, където гнездят свободни орли. Там горе ги чакат техните сиромашки сламени колиби с камениста и неплодородна земя, сред дивата планинската пустош, в чиито преспи зиме  вият озъбени вълци и вее мразовитият вятър на самота и изоставеност. По околните скали стърчат зидовете на полуразрушени, изоставени крепости, отдавна пусти и глухи. Няма ги техните бранители – храбрите войводи, боляри и севасти, отдавна лежащи в незнайни безкръстни гробове. Така се изнизва броеницата на живота им, бавно и мъчително – година след година, век след век. Теглят българите  хомота на своята орисия, загубили  държава и слава, а споменът изтлява и паметта за някогашното величие се губи от поколение на поколение. Само от време на време, по старите друмове край бедните им хижи,  преминават любопитни  търговци, чужди посланици и пътешественици. Те идат от охолния и цивилизован Запад на път за Изтока, за да го опишат в пътеписите си и да занесат екзотични новини от Ориента за развлечение на своите скучаещи господари – заети  в замъците си с рицарски турнири, показна суетност,  интриги и съперничества…

   Но ето че в глуха планинска доба  дочува се екотът на манастирска камбана. Събужда се робът, задрямал в мъртвешкия сън. И пламват десетки бунтовни пожари:   Първо и Второ Търновско въстание (1598, 1686); Чипровско въстание (1688); Нишко въстание; Карпошово въстание (1689); Велчова завера в Търново и Силистра (1835); Старозагорско въстание (1875); Априлско въстание (1876) и безброй други малки и големи бунтове  – векове и векове наред… Всичките удавени в кръв. И в робския полумрак бесилки разперват черни сенки, свистят ятагани, а подивял башибозук разнася набити на кол отрязани глави. Така е и в съседна Влахия, Сърбия, Косово и Молдова. И там битка се бият с агарянските нашественици: Княз Лазар, Мирчо войвода, Янош Хуняди,  Михай Витязул и мнозина още  банове и войводи.

          С трепереща ръка престарял монах, наведен под светлика на кандило, пише словата: „Писах, да се знае…”.  Пишат и мъчениците във войводска ризница –  севаст Огнян от Бóженишки Урвич, Янкул войвода от Средец; пише и поп Методи Драгинов от село Корова, Пещерско –  за опожарените, ограбени и осквернени църкви и манастири от Станимака до Самоков, та чак до София. Пише още и монах Исай от Сярския манастир за паметната Черноменска битка.  Пишат „во лето Господне…” именни и безименни летописци, идващи от север и  юг, от изток и запад … Изпращат

до нас – днешните свободници, своите разкази, за да пазим  спомена за тях  и да не глъхне паметта ни… Летят през мрака на вековете  посланията им и се  пълни небесният български Мартиролог с имената на знайни незнайни  свети мъченици: Георги Софийски (Стари) – изгорен през 1437; Георги Софийски (Нови) -1515; Георги Софийски (Най-Нови) – 1534; Николай Софийски – мъчен при султан Сюлейман (1555); Софроний, епископ Врачански –принуждаван да смени вярата, многократно пребиван и бесен (1739-1813); Дамаскин Габровски – обесен, след мъчения (1771); Злата Мъгленска – жива драна до кръв и посечена с меч (1795); Лука Одрински и Лазар Габровски – след дълги мъчения, обесени през 1802; Никита Сярски – обесен (1808); Онуфрий Габровски – посечен с меч (1813); Игнатий Старозагорски – след дълги мъчения, обесен през 1814; Акакий Сярски – обезглавен през 1816; Райко Шуменски – жестоко дран и обезглавен (1802); Йоан Търновски (1822); Димитър Сливенски – обезглавен (1841); Яков Костурски – обесен след тежки изтезания;  баташките мъченици –многобройни мъже, жени и деца, изклани през 1876 г. и други  още знайни и незнайни…. 

     Ето какво пише, изпратеният от Виена в София през 1735 г., католически мисионер  Фиделиус за потресаващите жестокости, на които са подложени православните духовници и миряни, подготвяли в Софийско и Самоковско освободително въстание: „Няма православна църква в София, която да не е дала мъченически жертви. Окованият в тежки вериги митрополит Симеон Самоковски , облян в кръв, с разкъсани одежди е подложен на жестоки изтезания, окован, изправен пред турския съд. Многократно е принуждаван да приеме мохамеданската вяра. След отказът му, озлобеният Али паша Кюпрюлю го обесва на 21 август 1737 г. зад превърнатата в джамия софийска църква „Св. София”. Заедно с него за обесени още 350 души между които 90-годишните монаси Горазд – игумен на Илиянския манастир и Данаил – игумен на Сеславския манастир; тяхната кончина последват и множество избити още свещеници, монаси и видни граждани, чиито имена остават неизвестни”. За същото трагично събитие свидетелстват и записките в ръкописен Панагерик от Лозенския манастир „Св.Спас” и приписки в Псалтир от разрушената софийска църква „Св.Никола”. Век преди това, при царуването на султан Мехмед ІV през 1669 г. е страшното и насилствено помохамеданчване на смолянските българи. В „Историческия бележник за Кръстогорската област” в Родопите, съставен от монасите през ХVІІІ век, пише следното за заловения от турците епископ Висарион Смолянски: „Турците го поругаха публично, съблякога го гол и с клещи късаха живи парчета от тялото му, гавреха се с него, мушкаха го с ножове, биха го немилостиво с железни пръчки, докато той склопи очи и падна в несвяст. Накрая злобно се нахвърлиха върху него с камъни и го обезобразиха, а тялото му направиха на пита”.( Сборник  „Асимилаторската политика на турските завоеватели. С., 1964, с.169-171; Левкийски епископ Партений. Жития на българските светци; Т. ІІ, С., 1979, с.88-89 ). 

     Останалите живи, оковани във вериги, отново тръгват в заточение към далечни земи… Там ги чакат мрачните и влажни зандани на  крепостите в Диарбекир, Сен-Жан Д’Акр в Палестина и Сирия, в Багдад, на о-в Самос, в тъмниците на Кандия в Крит, та чак до арабските земи на Йемен накрай море.

   Ветровете от 20 април 1876 г. разлюляват отново бесилките и довяват до заспалата съвест на Европа мириса на пожари, димяща кръв и леш от селата на Тракия, Добруджа, Мизия и Македония. След векове равнодушно мълчание и пътеписни разходки из балканските владения на Османската империя, сега през ХІХ век европейските „Велики сили”  пак се сещат за страдащите балкански християни. Започват настойчиво да нищят Източния въпрос. Отново на първо място изплуват егоистичните интереси на Британската империя. На Цариградската посланическа конференция, свикана през 1876 г. заради окървавеното Априлско въстание и бунтовете в Босна, почетно място е отредено на безчувственото равнодушие на британската кралица Виктория и нейните фаворитни лордове – Бенджамин Д’Израели (британски министър-председател), лорд Робърт Солсбъри,  Хенри Елиот  (също „елитен” дипломат). А дали е елитна съвестта им пред картината на зверските изстъпления на турския башибозук   над беззащитните български жени и деца  през 1876 г.? Тези изтъкнати европейски държавници остават и сега  глухи и неми за ужасите и страданията на българския народ. Не желаят освобождаването на българите. Интересува ги не Батак, Перущица и Брацигово, а техните специални интереси на Балканите и Проливите. Затова с фарисейско двуличие  разпъват етническата карта на България като ощавена  кожа и режат живи  парчета от нея, за да задоволят  геостратегически си  апетити за доминиране и извличане на максимални ползи. Затова, след подписването от граф Николай Игнатиев на Сан-Стефанския мирен договор, дипломатите на  Англия остават недоволни. Бързо и чевръсто се раздвижват, изпращат британския агент майор Сен Клер, за да организира разпръснатия из Родопите турски аскер и башибозук за ново контранастъпление. На дипломатическата маса в Берлин, без да са участвали във войната, английските лордове през 1878 г. ловко търгуват с кръвта и сълзите на безчислените жертви на турския произвол, както правеха с  народите в колониите си в Индия,  Египет и Палестина…Така ще направят с България  и по-късно през Балканските войни и Първата Световна война.  Пак по същата рецепта на стратега Никола Макиавели: разделяй, сблъсквай и владей.  И така десетилетия след десетилетия, та и до днес…

      През паметния 20 април 1876 г. въстаналите българи са въоръжени със стари и ръждясали кремъклии пушки и пищови, а оръдията им –  дървени топове, гърмящи  с „кантар топузи”. Водачът им Георги Бенковски  и  другите войводи  събират оскъдни грошове, дарени от полугладните българските селяни, за да облекат, нахранят и въоръжат  въстаническата  войска. Никоя от Великите сили на хуманния европейски Запад не им протяга ръка за помощ – нито с пари, нито с оръжие. За тях се сеща само    будната съвест на достойни хора като Уилям Гладстон, Макгахан и Виктор Юго, застанали в защита на българския народ.  В гръмогласните вестници на „Другата Европа”  се пишат хвалебствия за турския султан и неговите генерали, а за забравените българи се сещат, само ако се разчуе за някой пореден бунт, оглавен от някакъв  дрипав и неизвестен  скитник… Така е и през Освободителната Руско-турска война. Докато българските опълченци са въоръжени с пушките „Бердана” и „Шаспо”,  модерните немски оръдия „Круп” и стотиците хиляди английските скорострелни пушки „Винчестер” и „Шнайдер” отиват  дарени от Англия и Австрия на любимата  османска армия, пазеща свещените интереси на Британия при Босфора и Проливите. Султанските  паши се обучават от изтъкнати артилерийски специалисти в престижни военни училища на Западна Европа, а  морски капитани на турските крайцери са английски, френски и австрийски офицери. Същите, които през Кримската война 1853-1856 г. смачкаха Русия и я поставиха на колене  унижена и разоръжена.

    А през горещите дни на 1877 г., там при Шипченския проход, главнокомандващият на османската армия Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви Явуш), продължава дванадесети  ден настървено  да атакува руските и  опълченските позиции на връх „Свети Никола”. Нечуваните  „подвизи” на неговите табори в горящата Стара Загора са белязани с масови кланета, оплячкосване на домове и изнасилвания на жени на градския площад под звуците на турска военна музика и в присъствието на турски офицери, пушещи и  гледащи хладнокръвно на всичко това (полк.Фьодор Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877-1878, София 1977, с.31).

   Горе  на  Шипченския превал, под развяващото се Самарско знаме с Кръста и ликовете на Иверската Света Богородица и славянски просветители Св. Св.Кирил и Методий, шепата защитници на генерал Столетов продължават да бранят с последните си патрони позициите на Орлово гнездо. Отбиват атаките на озверелите табори на Реджеб паша и Шакир паша. Униформите на руси, украински казаци и българи са нагизнали от солена пот и  кръв, устата – пресъхнали за капка вода. Останали без патрони и снаряди, без надежда за помощ, изтощени до краен предел, те търкалят с изранените си окървавени ръце грамадни камъни надолу по урвата… И в това време, когато османският щурм става неудържим, зад гърба на опълченците са заловени турски шпиони – двама местни евреи, събиращи сведения за опълченските позиции, за да ги предадат на Вейсал паша в турския лагер. Както пише очевидецът на тази тежка сцена, полковник Фьодор Прерадович: след докладване на военното началство, двамата шпиони за осъдени и екзекутирани (Ф. Прерадович. Цит. съч., с.96). Западните телеграфни агенции се надпреварват да леят новини за сраженията при Шипка, Шейново, Плевен и Стара Загора. А там горе на редутите с руските батареи са  полевите болници, пълни с ранени руски солдати и български опълченци. Долу в Тракия са димящите пожари на селата, където се търкалят труповете на стотици българи, избити от черкезите. Там се пишат скръбните страници от огнената епопея на Руско-турската война, донесла свободата на изстрадалия български народ. Затова в народната памет на десетки поколения българи са живи образите и имената на прославените пълководци от Руската армия, освободители на редица градове и села: генералите Скобелев, Гурко, Тотлебен, Столетов, Радецки, Паренсов, Криденер, Дандевил, Раух и безброй висши и низши воински чинове. Край обсадения Плевен, в кървавата и страшна жетва, падат десетки хиляди доблестни православни синове на Русия, Украйна и Румъния. Същото е при селата Пордим, Гривица, Радишево – земята е превърната в кървава нива, посята с костите на безброй руси, украинци, белоруси, румънци и финландци. Затова днес няма село, в което да не е поставен паметник  на падналите гренадири, казаци и солдати от героичните роти и полкове. Имената им на всички тях са издълбани между каменните бойни знамена, върху паметните плочи, заобиколени от оръдейни цеви, щикове, пушки и снаряди за вечен спомен на подвига им. Тези символи са споменът за онези драматични дни, когато мъчително се раждаше Свободна България. Стара мъдрост гласи, че никой народ не получава свободата си даром, без кръв и сълзи.

     Ето защо Освобождението на България не можеше да дойде нито от Британската, нито от Хабсбургската или Австро-унгарската империя, които безучастно наблюдаваха драматичните събития по време на войната. Техните правителства и дипломати крояха   планове само за извличане на готови геополитически ползи и изгоди в техен интерес, без да пролеят нито капка кръв за избавлението на българския народ.

       Избавлението на народа ни от петвековния ярем идва  от  друга империя – Православна Русия. Тя го извършва в момент, когато според Божия промисъл, вече се е изпълнила мярата на изкупителните страдания на българския народ през дългите и мъчителни робски векове. Това е отреденото време от  Вечността, когато след гръцкия и сръбския, най-сетне и българският народ дочува от тъмното дъно на вековете отправения му евангелски зов: „Лазаре, излез от гроба!”. И възкръсна българският Лазар за своята обновена държавност.

     Смачкана и унижена в Кримската война (1853-1856) от Англия, Франция и Турция, сега през 1878 г. православната  Руска Империя вече е в апогея на своето могъщество и нейните политико-стратегически интереси към Проливите съвпадат изцяло с освободителните въжделения на етнически и канонично сродния православен български народ. Защото съвместно пролятата братска кръв има памет. И тази памет е Националният празник на България – 3-ти март. Това е духът на Майка България и на нейния народ – продаден от днешната сервилна и коремоплъзгаща се либерално-политическа върхушка на новите световни робовладелци –  същите господари, които начертаха  преди повече от 100 години българската съдба на Берлинския и Ньойския договор.

     Така е и днес. На финансирания от Запад през 2014 г. Киевски преврат те вбиха кървав клин на омраза между двата православни братски славянски народа  –  Украинският и Руският, които воюваха заедно за освобождението на България.  Но Ден прихожда, друг – захожда. Търкалят се годините и времената, докато се изпълни Божието предопределение, когато ще дойде небесното възмездие за сторените земни  неправди от неблагодарните и злонравни чеда, похулили и разпнали преди  две хилядолетия  на Голготския Кръст Спасителя на човечеството. Но знайно е, че комуто е дадена много власт и богатство, на Страшния съд от него ще се изисква тройно и четворно за сторените злодеяния.

     А каква е поуката за българския народ от 3 март? Има ли той някаква полза от преживяното петвековно робство? – Да, има полза, макар и да звучи  парадоксално. Защото робството учи освободения роб да цени повече свободата, извоювана с безброй страдания и жертви, отколкото този, който никога не я е губил. И да не търгува с нея,  а  да  я пази в паметта на поколенията си  и  винаги да     помни великата Божия милост  в  изречените от Спасителя думи: Лазаре, излез от гроба!”. Споменът за прежиивяните страшни  робски векове  действа дисциплиниращо върху поколенията и ги учи  да  пазят свещенния и скъпоценен дар – Свободата!  Парадоксално е, че в сегашните модерни и лениви, размекващи волята времена, днешните поколения, живеещи в Свободна България,  постепенно започват  да забравят цената на свободата и заживяват  безпаметно и безгрижно, паразитно и  консуматорски.  Ако продължим битието си на безродни   космополити, потребители на забавления, безчувствени към ближния, слугуващи на личния си егоизъм и лицемерно изповядващи православната вяра, ние отново ще загубим Държавата си. Тя ще се разтвори и размие в зловещото и безформено космополитно блато  на  световното Бездържавие, населено от самодоволни и безпаметни човекоподобни същества, наричани  биологични роботи. Към това нравствено разложение: „живей както щеш, бъди себе си…” ни тласка пропагандата на либералните медии, които всячески се стараят да приспят съвестта ни  – този буден страж, даден на човеците от Бога.

     Но последната дума ще има Създателят на вселената и Вседържителят на всичко. Той отвори началната страница на тоя земен свят и в Негова власт е  да я затвори. Но тя ще бъде последна страница на този потънал в неправди и отстъпления свят, забравил за свещения Нравствен закон, даден му някога от Бога…  

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми