Излезе от печат най-новата ми книга „Праведник“: християнски роман.
Редактор: Ивелина Цветкова
Корица и оформление: Даниел Меразчиев
„Праведник“ е роман, насочен към размисъл върху времето и човешката същност,… на обикновени хора, които са оставили следа в сърцата на своите наследници. Изказването на автора за същността на човешкия живот и неговата краткотрайност добавят философска дълбочина. Създават се паралели между разрухата на физическите стени и разрухата на човешката душа, като се подчертава важността на вярата, истината и справедливостта, но и значението на търсенето на мъдрост у старите и опитни хора, защото те притежават вътрешна духовна радост, която не може да бъде помрачена от несправедливостите на времето…
Ивелина Цветкова
.“Времето бе оглозгало до неузнаваемост каменните зидове. Озъбени и страшни, те, като огромна отворена паст, посрещаха всеки, който минаваше оттам. Покривите на старите къщи, рухнали отгоре им, не бяха оставили камъните скрити; дъждовете и бурите непрестанно ги миеха от калта и гнилото дърво и щом слънцето огрееше и стоплеше студените каменни стени, по тях започваха да се гонят игриви гущерчета и разни животинки ги превръщаха отново в свой дом.
… Насред зидовете ще разцъфне някое голямо бъзово дърво, сякаш да ги разкраси, а здравецът ще впие мощните си корени в основите им, ще уведе дъжда надълбоко и по-бързо ще ги предаде на разруха и забрава – съдбата на всеки човешки градеж…
Останали са само порутените каменни стени от селището на дядо Белчо. Някога пълно с детска глъч и веселие, закътано из гънките на чутовния Балкан, днес това място навяваше печал и планината със сила се опитваше да го заличи от лицето си. Закон е това по целия свят, още от сътворението му: излезе ли духът, затрива се и физическото, защото то е пръст: тленно и скоропреходно е. И камъкът, и най-здравото дърво, стоманата и най-изкусният градеж са обречени на разруха, щом ги напусне човекът; и най-многолюдният народ, изостави ли Бога, истината, мира и справедливостта и отрече ли се от собствения си съзидателен народен дух, ще погине без време, осъден на разтление и забрава…
… Не зная дали и нашето време днес води към безпътица, но зная, че стойностното и вечното е непреходно, то не остарява. Малко са днес истинските послания, не виждам красиви и честни образи, а модерните човешки идеали ми се струват недостойни и страховити, макар по лицата им да блестят скъпи и лъскави усмивки…
По черните асфалтови пътища днес човекът може да тича главозамаяно и безпрепятствено чак до своя край, без да разбере, че е сбъркал пътя. В планината не е така: сбъркаш ли пътеката, стигнеш ли безпътицата на тъмния храсталак и чуеш ли студения му съсък, нямаш друг изход, трябва да се върнеш назад.
Така и аз ще се върна в спомените си, за да ви разкажа за един обикновен човек; безславен и беден, неизвестен и позабравен, но добър и праведен – пред Бога и хората.
… И защо само за един? Нима в негово лице и ти няма да припознаеш някой от своите дядовци и прадядовци. В миналото тези хора се срещаха често. Нека си спомним за тях и техния скромен и добър пример!
… А пък то, настоящето, е само миг, по-тънък от острието на бръснача. Онова, що рекох, е вече минало, а следващата страница е бъдеще за тебе, пък за мен, дето съм я писал – минало. Но и моето и твоето бъдеше само след минути ще отлетят назад и ще преминат. Тъй че в миналото е истината. Там има и разум, и мъдрост, и смисъл. Страхливците не смеят да надникнат назад, а мъдрите го помнят и често преосмислят вечните му божествени закони, за да не ги забравят, и за да не умрат без време… докато си мислят, че живеят и светлото бъдеще предстои…
–Къщите ни бяха хубави, закътани в една котловина в подножието на Балдуин, където през зимата беше тихо и за̀ветно, а през лятото – прохладно… На юг, знаеш, ширина е, вода извира от всеки дол и за овцете е рай. А по-нагоре, из гората, и в пек, и в суша овцете си намираха закътани сенчести ливади и валози с прясна зелена тревичка, и пасяха на воля…
Помня и днес лицето му. Миловиден старец с висока и снажна осанка, бивш кавалерист. Макар и преминал осемдесетте, той лесно изминаваше разстоянието от километър-два, докато стигнеше от дома си до църквата и обратно. Бялото му лице сияеше от една постоянна лека усмивка, а присвитите, в синхрон с нея, очи издаваха една широка душа, гледаха те мъдро и сякаш те благославяха. Един венец бяла коса опасваше главата му, но въпреки това той винаги бе подстриган, не много късо, и надлежно обръснат. От тънките му, бели мустачки и вежди лъхаше някакво благородство и аристократичност. Такива в неговата кръв нямаше. Беден бе произходът му, нравът му –смирен и спокоен, уравновесен. Не бързаше нито в походката, нито в речта си. Гласът му бе слабичък и леко дрезгав, но думите му се разбираха, защото говореше кратко и отчетливо. Не помня да съм го чувал да повиши тон… Присвивайки очи и отваряйки още повече усмивката си, той ме погалваше по главата, потупваше ме по рамото и ми се радваше като на свое дете.
Бай Кольо Белчов беше познат и уважаван старец. Между хората в село минаваше за чорбаджия, защото в миналото родът му имал къщи, кошари и стада с овце, а баща му държал бакалия с кръчма. Целият му род бил такъв. Раждани високо в планината, още дядо му и прадядо му Белчо били известни животновъди. Държавата им, наречена Белчовци, отпосле се разраснала. Там живеели наедно синовете на дядо Белчо и техните наследници – в братски сговор, задружно и весело. От нищо не изпитвали нужда, а турският бирник рядко минавал през селището им. То било много високо и отдалечено. С благоговение бай Кольо си спомняше старците, които докарали водата до къщите, помнеше как са ги строили…, и разказваше за тях. Полуразрушените от времето чешми стояха и днес. Из кованите чучури на някои от тях все още течеше студена и чиста вода, а други бяха пресъхнали, защото водата „бе избягала“, казваше той. Така или иначе тези истории изумяваха. Техните наследници по-късно, макар и неуки, бяха направили чудеса за времето си. „Всичките ни зидове и кошари бяха от бял камък, а такъв в района нямаше никъде – оставаха и до днес неразгадана загадка думите му… Прадядо ни, разправяха, докарвал затворници от София, само ги хранел и лятото му вършели всичката работа без пари… А пък дядо ми не гледал зимата волове. Купувал ги пролетта, а есента, след като насеели житото, ги продавал.“ Като легенди звучаха тия истории, а бяха истина. Доскоро се помнеше всичко, но спомените изчезваха с времето, също като старите каменни селища. Внуците и правнуците не искаха да слушат, беше им безинтересно, тичаха да играят, а възрастните един по един измираха и с тях си отиваха тайните на техния достоен и свят живот…
Из „Праведник“
За поръчки: тел. 0885987833, автора.
