Коментари и анализи

СЛОВО И РИТЪМ

Румен Стоянов

Не знам кое от двете по-важно, предно е, може би трябва заглавието да гласи „Ритъм и слово”. Прочетох „Клепалото бие”, подзаглавено „Антология на българската християнска поезия”, том първи, съставител свещ. Лъчезар Лазаров, авторско издание, 2021 г., 450 стр.

Начевайки  с Константин Преславски, сборникът обхваща 118 имена, сред тях най-челни. Внушителен труд, единствен по рода си в нашата книжовност, особено като вземем пред вид, че предстои да излезе и втори том.

Отец Лазаров е извършил действително впечатляваща издирваческа работа и сред нейните достойнства ще упомена само едно: опровергава твърдението злохулно, че българинът е безбожник. Ако не сме християни, защо, как ще пишем тия искрени, съкровени, обилни стихове? От тях ще извлека единствено случаи, онагледяващи  гъвкавостта на словото ни с оглед ритмиката.

„но, Боже, де от себе да се скрия? („В самота”, Димитър Бояджиев). Нормативната граматика изисква себе си, но виждаме изключение, възможно благодарение предимството на ритмиката.

„Велика Твоя е славата („Бог”, Елена Мутева). Според обичайността следва да бъде Велика е Твоята слава.

„От бисер капки тегнат мойте клепки („Молитва”, Емануил поп Димитров). Обикновеният изказ повелява от бисерни капки.

„Мигом на жените пчелни ромон затихва” („Задушница”, Емануил поп Димитров). В проза същото ще го изкажем с пчелният ромон.

„Камбанен звън оглася заснежений шир („Триптих”, Стилиян Чилингиров). Заснежения би добавил една сричка, тук излишна с оглед дължината на стиха. Впрочем разполагаме с три сгоди: заснежения, заснежений, заснежени.

„отрупал ме със хиляди премежди

не ми отне Ти хиляди надежди” („Аз вярвам”, Христо Борина). Заради римата е скъсено премеждия.

„и страшно тегнеят присъдните думи” („Надвечер в родината,”, Хр. Цанков-Дерижан). Обликът тегнеят изглежда еднояйчен близнак с тежнеят, но поне аз го срещам за пръв път.

„Пуст е равний, полски път” („По Генисаретското езеро”, Хр. Цанков – Дерижан). Слух изтънчен за езика нам насущний долавя, че не звучат еднакво равний и равни, първото е с ей тонинко по-длъжко, а и по-меко, ако щем дори по-нежно, спрямо твърдоватото равни.

Горните случаи не изчерпват всичко, заслужаващо внимание в книгата от гледище на езиковите ни гъвкавост, ритмичност, благозвучност, извадих едва няколко потвърждения за тия ни хубави похвати.

Отбелязвам ги, понеже смятам, че освен на мен, ще доставят удоволствие още някому. Впрочем, ограничаваме се да казваме, че тия способи са присъщи у стихотворци, наличието им не ни учудва.

Да, там ги срещаме, но първозаслугата е не у творци, а се дължи на изключително приспособимата ни словесност, лесно податлива на подробнизирания, дело на люде безименни и знайни, тям дължим голяма благодарност за стореното добро, припомнящо всеизвестната мъдрост Бог е в подробностите.

Не земна, а небесна…

„По широкия свят“ е книга на мъдростта, така бих я определила. И не земна, а небесна. А силата ѝ е извлечена от мъдростта за това да обединим силите си в едно, да бъдем задружни. Но тя е и на спомените, с трайната следа, която напомня за себе си днес. Красивото, стойностното и важното не се забравя. А в него е и поезията, която присъства на моменти и с красивия си ритъм тактува по белия лист.

Макар че книгата в началото обещава пет години спомени, обхватът ѝ е по-голям, много повече и от самото детство. Четиридесетгодишното вече време на автора все още не е сигурно, че разбира добре възрастните. Но старинните сгради, вековни дървета, храмове, излъчващи тишина и спокойствие, алеите, водещи до безкрая… всичко това е в обхвата на птичата симфония и божествените мелодии биват разкрити.

Дали споменът живее в нас или ние в него, можем да си отговорим, прочитайки „По широкия свят“. Там, където яркостта на реалното е толкова значимо. Макар да е странно, всички ние сме част от спомена, сякаш сме все още там, защото знаем, че ще учим цял живот.

 Творческото перо на автора свещ. Лъчезар Лазаров  издава най-топлия тон на гласа, който съществува в това, което обичаме. А разходката, която ще си направиш, читателю, из различните чудни места, ще те накара да спиш като къпан, като че ли дава нов живот. Природата оживява, реката-огледало се пълни. И там слънцето гони залеза, и там понякога замлъква птичата песен, храмовете възкръсват, но влакът препуска неспирно, автомобилът криволичи по пътищата, а човешките крачки отмерват времето до крайната цел, която е най-важна – да е истинска и да си струва. Ежедневният безспир съществува, колелото се завърта и набира скорост, а перото описва толкова много значими места, но с преобладаващата красота на Черепиш, криволичещата река Искър, подхранвана от своите притоци, манастирът „Седемте престола“, цялото това Искърско дефиле, простряно между няколко дяла на Стара планина, а и лековитото кладенче. Дори тук дишат и хора, които нямат ни дом, ни подслон, ни гроб.

Какво е да се лутаме в тъмата на безверието, маловерието и суеверието? Къде са патриотизмът, трудолюбието, любознанието и гостоприемството? Отговорът се крие тук – вяра, език, традиции.

Книгата на свещ. Лъчезар Лазаров не е урок по езикознание, а съкровени и лични размисли за границите в живота ни; за границите – в миналото и днес.          

„…само една единствена граница ни е нужна и важна – и сега, и преди, и винаги: границата между доброто и злото, между истината и лъжата. За да знаем на какво да вярваме и на какво – не. Какво трябва да правим и какво не…

Това не е и урок по география. Оказва се, че тази граница и днес разделя брат от брата, а големи райони, населени от памтивека с българи, остават от другата страна… За жалост и днес, но най-вече в миналото съдбата им е нелека…“ (Из „Граница“)

Авторът споделя, че единствен на тази земя страда човекът, че понякога сякаш злото в света надделява, но тогава те трогва човешката съдба. Че някой ни е подвел, че ние можем да си изградим собствено небе, река, собствено слънце. А от страданието се раждат хиляди въпроси.

Отговорът се крие там някъде в „По широкия свят“ и в думите на автора ѝ свещ. Лъчезар Лазаров:

„…защото и ние сме едно; и не сме земни, а небесни жители.“

                                                                         Ивелина Цветкова – издател

КЛЕПАЛОТО  БИЕ” И В 2022 ГОДИНА …

Лозан  Такев

Свещено слово за любимите  поети подреди в своята авторска  книга свещеникът Лъчезар Лазаров от село Свидня . Негови  вдъхновения са класици като Яворов , Лилиев ,Елин Пелин , Димчо Дебелянов  , между  тях са  още  Змей  Горянин ,Атанас Далчев , Евтим Евтимов , Първан Стефанов , Петя Дубарова и други съвременни творци. Една  поетична книга с искрени послания, посветени „На  моите  поети“.

Още  като  ученик Лъчезар пише есета , очерци , есета , проповеди , а литературата винаги  е била  сред любимите му предмети  и занимания . Завършил Духовната  семинария „Свети  Иван  Рилски“ и църковния  лицей „Св.св. Кирил и Методий“ в Кукуш, следвал в Богословския  факултет на Софийския  университет  „Св. Климент Охридски”, сега  е член на Съюза  на независимите български писатели и участва  активно в литературния  живот в с. Искрец , публикува в изданията на литератулно-творческия  клуб „Искри” и със свои  лични средства  издава месечен литературен вестник „Искри”.

Свещеник Лъчезар  Лазаров събра и  нареди  и „Антология  на българската  християнска  поезия“, чийто  първи том излезе в края на отминалата  година , дело на издателска  къща „Александрова  дизайн” с редактори моя милост и Снежана  Костадинова . Антологията се  появи  на бял свят с любезното  съдействие на община „Своге”, Асоциация „Емпирей“„ и подкрепата на много анонимни  дарители .

Антологията , озаглавена  „Клепалото  бие” е  събрала  над 120 автори от двадесети и двадесет и първи век , сред които са Иван  Вазов, Любен Каравелов , Петко Р. Славейков , Стоян  Михайловски , Пенчо Славейков  , Пейо Яворов , Николай  Лилиев, Дора  Габе ,  Димчо  Дебелянов , Елисавета  Багряна , Асен  Разцветников и много  други съвременни известни и не толкова  известни автори , които имат в творчеството си религиозна и  християнска тематика .

В предговора на богослова, писателя и издателя Иван  Николов се подчертава: „Поезията е дар от Небето ! Тя  лекува  човешкото равнодушие , грубост и съдечна  пустота … истинската  поезия просвещава  ума ,облагородява  чувствата и прави човека  по –добър . А когато тази  поезия е и религиозна , християнска ,тя ни напомня като нежен камбанен  звън , че нашето истинско отечество не  е този  скоропреходен  свят , че ние  сме странници на  тази  земя , че  сме  деца на Бога , който с много  любов ни очаква  да наследим Неговия и наш общ Дом .”

„Клепалото бие! Влезте в храма на предлаганата  книга  и се  насладете на  нейните богати дарове !” –завършва още в началните  страници Иван  Николов.

А съставителят, отец Лъчезар Лазаров,  вместо  предговор ще напише: „Някои  казват, че българските  творци на  словото  нямат ясно изразена  християнска поезия . Други  не могат да я  открият днес , не я виждат подредена и в миналото“.

 Още  през девети  век Константин  Преславски в „Проглас към евангелието“ или „Азбучна  молитва“ слага  началото на  религиозната християнска  поезия и в общославянската ни книжнина.

Така ли е? Потърсете  отговора за  мястото на българските  творци , посветени на християнската  литература и в книжното  тяло от 450 страници на първия  том на „Клепалото  бие”:

Там от снощи  бие  и не спира

тихото  клепало в манастира…“

 А вече свещеният  му  звън иде  и от Антологията на християнската  поезия , която вече събира и нови автори и творби за втория  си том .

Искрена изповед на свещеник поет

    Стихосбирката „На моите поети” прави впечатление още при първия неин прочит. Творбите в нея завладяват читателя със своята искреност, дълбочина и философски разсъждения.  

    Условно можем да я разделим на две части: първата е посветена на нашите поети класици: Пейо Яворов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Димчо Дебелянов, Змей Горянин, Евтим Евтимов, Атанас Далчев, Петя Дубарова. Авторът свещеник признава, че тези български творци винаги са го вдъхновявали и са му помагали да се издигне над дребнавостите и суетата в ежедневието, окриляли са го и са засилвали желанието му да живее, защото  животът е вечен, няма „свършващи пътеки”.   Под заглавието на всяко стихотворение е поместена мисъл, която характеризира най-точно всеки един творец. В „Луна бледна”, посветена на Елин Пелин,  чрез преобладаващите безглаголни изречения се долавя атмосферата в българското село, привързаността на  автора  към него. Той е категоричен – за да го опознаеш и обикнеш „не е нужно много”, а само да повървиш и подишаш въздуха му. Лъчезар Лазаров не скрива преклонението си пред големите  български творци. Най-силно това чувство се усеща в  „Балада за Яворов”. Той е в Поморие, на брега на морето, пред белия паметник на поета. Наоколо е тихо, но в тази тишина сякаш  звучат търсещите и неспокойни Яворови слова от „песните що беше пял”. Днес  те са ни нужни, за да има повече човещина и любов, а оставеното на паметника цвете не значи  забрава, а  живот. От стихотворението, „Закъсняла мъст”, посветено на Евтим Евтимов, долавяме и патриотичните настроения на Лъчезар Лазаров. Той е категоричен – нашата история трябва да се познава от всеки българин,  тя не трябва да  се променя, и с „бетон от безразсъден брътвеж” да се покрива нейната снага, да се продава минало и език,  а да остане за поколенията такава, каквато  са я написали предците ни. Елегично и нежно звучат  стиховете, посветени на Дебелянов, в тях се усеща неговият тъжен и самотен живот и благоговението  на свещеника поет, който го нарича „на тих олтар – мъченик!” Емоционалният свят на Лъчезар Лазаров е неспокоен и търсещ, в него се откриват Николай-Лилиевите „пеперуди”, чрез които  той прогонва тъмнината на нощта, стъпква тревогата на деня и просветлява душата си чрез творчество „красиво цвете”, а не „чувствена омая”.

  Емоционалната изповед на свещеника поет продължава и във втората част стихотворения. Заглавията им са повече от интригуващи: „Обещание” „Когато бях спокоен”,  „Миг от вечерта”, „Лек срещу униние”, „Не ме е страх” и т. н. Авторът признава, че обича да пише, така  винаги в тъмна нощ намира луна и го стоплят  спомените за хубаво приятелство. Или с други думи да твори е състояние на духа, вътрешна  потребност и огромно удоволствие. За автора поезията е един прекрасен „лек срещу униние”. „Неразбираема е човешката съдба”, сложен е животът, но всеки от нас е длъжен да намери изход в трудна ситуация и да изпита удовлетворение, че я е победил – това ни внушават стиховете на Лъчезар Лазаров. Негови  любими образи са тези на дъжда, вечерта, есента, мъглата, зимата. Те обаче не са наситени с меланхолия и песимизъм. Напротив, земята се радва, слушайки небесната симфония на вятъра и дъждовните капки, а есенната нежност изпълва душата му с надежда, „нова и красива” и именно с нея той търси „обещани светове и възкресява  нежни цветове в безкрайното море на живота”. За автора зимата  е „тиха и добра”, „студът е сребърен и чист”,  и контрастно на студа в душата му има много топлина. Неговото  желание е  да бъде приятел на вятъра, за да може да се издигне над този дребнав и малък свят. Живее винаги с ритъма на ежедневието, отрича грозното и пошлото, стреми се към красивото и възвишеното.  

  Вярата на автора свещеник е много силна –  вяра в Бога, в доброто, в човека, в бъдещето. Тя е тази, която „хората води по вярна пътека”.             

   Поезията на Лъчезар Лазаров е въздействаща. Всеки,който се докосне да нея става по-богат и мъдър. В нашето бездуховно време са ни нужни такива стихове, за да направят душите ни  по-добри и по-красиви.

                                                                    Ген. Георги Петров – журналист от град Лом

СВЕЩЕНО СЛОВО ЗА ПОЕТИТЕ

   Поетичното слово на свещенника Лъчезар Лазаров е искрено. А мото на книгата му „На моите поети“  е словото , което „И даваше ми то крила , / за да политна там, където / няма дребна суета, няма свършващи  пътеки“ .

     И няма как да не повярваш на автора на тези думи, като усетиш, че са го  вдъхновили  за книгата му класици като Пейо Яворов, Николай  Лилиев, Елин Пелин, Димчо Дебелянов, Змей Горянин, Евтим Евтимов, Атанас Далчев, Първан Стефанова, Петя Дубарова и други съвременни творци…

     И на тях посвещава поетът Лъчезар Лазаров, своите  нови изстрадани поетични послания.

      Още  като  ученик   Лъчезар Лазаров пише есета ,очерци ,стихове , проповеди, а литературата винаги е  била сред любимите  му предмети и занимания.

      Само ще подчертая, че в сравнение с предишните си поетични заглавия в книги, „На  моите поети” е сериозна крачка в усъвършенстването на поетичната реч, на поетичния изказ и внушението, че имаме среща с творец, който сериозно влага чувство и дарование в изгражданто на литературния образ, има метафоричен  почерк и вярна неподправена ценностна ориентация. Не  са му чужди нравствените проблеми, както е  видно в стихотворението „Пустиня :

„Сякаш в пустиня вървеше света, /пустиня от чувства, злоба, лъжа, /пустиня от нечии бедни съдби, /пустиня от твърди и кухи  души…”

     Това е казаното възможно  най – кратко за поета Лъчезар Лазаров. Останалото ще  разберете, като прочетете новата му книга „На  моите поети”, след което не се съмнявам, че те ще   станат и ваши любими писатели и ще прочетете  повторно техни творби.  А словото, произнесено и написано от поета-свещеник, ще ви направи, надявам се, и по-добри.

Лозан Такев – поет, писател, журналист и дългогодишен издател.