Очаквайте скоро новата ми книга „Безумната мъдрост“: есеистика, анализи, история…
Сборникът е авторски. В него са събрани предимно уводни статии от броевете на в. Искри, както и някои други материали, писани пред последните години.
…Духовноизвисеният човек на изкуството, в който обитават божествен образ и Творческо подобие, изчезна! Нашият свят произвежда отделни индивиди, за които човешкото достойнство и животът нямат никаква стойност… „Все повече ми се струва, че съвременният човек въобще не осъзнава какво е животът, нито какво е смъртта“, казва един Оксфордски възпитаник, св. Юстин Попович. „Нашият свят е изпълнен с трагедии и смърт! Ние сме се вкопчили в живота и се борим с него и за него със сетни сили, борим се против естествения му край – най-сигурното нещо във вселената – смъртта. Борим се за прогрес – а единственият сигурен прогрес е прогресът към гроба. В състоянието на най-висша егоцентрична гордост ние не виждаме нищо друго освен себе си.“
Това ли ще завещаем на нашите наследници?
Някога казваха, че човекът е забравил за смъртта, че битува на земята, тъй сякаш ще живее вечно. Макар и за кратко ние повярвахме, че науката и медицината ще спечелят битката със смъртта. Излъгахме се. Те не можаха да го сторят. И днес земният човек вече живее, знаейки че смъртта идва скоро. Той иска всичко днес, защото утре може да няма.
Св. Юстин Попович добавя: „Това състояние на днешния свят и най-вече на съвременния европеец, ни лишава от единствената победа над смъртта – ВЪЗКРЕСЕНИЕТО!“
…Живеейки в тази светска прелест, душевно болният човек, често ще изпитва към другите сълзлива жалостивост и човешко съжаление, които самолюбиво ще осъзнава като състрадание и дори любов. Истината е, че те никога не са постижими, докато човекът не чуе, не осмисли и не приеме напълно самоотвержено и безотказно призива на Христос: „възлюби ближния си като самия себе си“. Тогава, и само тогава същият този човек, чрез дадената му божествена мъдрост, ще понижава себе си пред всички и пред всичко. Така, превръщайки се в най-малката твар, по чудесен и неизследим начин, известен само на Бога, той ще се издига над всичко тварно и ще го покорява, съзирайки нетварните Божии енергии. Малцина вярват в това. Още по-малко са готови да тръгнат по този път доброволно. Повечето от нас си мислят, че обичат хората и приятелите си, че се грижат за някого, служейки единствено на себеидола и собствената си интровертност. Но в това няма удовлетворение, нито истина.
Ако човек се затваря години наред в най-тесните граници – на своята индивидуалност, твърде възможно е, изгарян от самолюбието и егоцентризма, най-после да разкъса тези окови. Тогава някъде дълбоко в него ще отекнат думите на Христос, преобразявайки битието му в силна, всеопрощаваща любов към целия свят и към всички хора.
…С нетърпение очаквам идването на всяка пролет. Слънчевите лъчи изпълват сърцето ми с неописуема радост. Както стоплят замръзналата земя, така стоплят и душата ми, уморена от студа на зимните дни. Виждам как живителни сокове изпълват дърветата и по клоните им едреят пролетните пъпки… Леската е цялата в злато. Радостни, пчелите пърхат около гирляндите от реса и се отрупват с това безценно за тях богатство, за да приготвят чудния пчелен прашец.
Как да не се радваш?! Реката разлива младите си снежни води, пълни със свобода и смелост… Птичият хор те омайва с песента си; а майката земя!? Тя, след дълго и болезнено чакане, лека полека се покрива с живот и цвят, с божество и аромат… Вятърът издухва сивите облаци, а после утихва и става едно топло, приветливо, омайно…
Нежното кокиче ще надигне глава през снега, крехкият нарцис – и той ще го последва, за да разкраси света с бяло-жълтите си, като множество слънца, цветове… Минзухарът и зюмбюлите ще добавят разкош и съвършенство на пролетната картината, докато игликите покрият всичко с килим от скромни разноцветни звездици… Ще започне мощно да диша всяко дърво, разцъфвайки с цвят и листа.
…Не на последно място трябва да се отбележи и това, че православният християнин, със своята двухилядолетна църковна житийно-битийна традиция, вече не е обект на коментар, а благочестивото му поведение не представлява дори и интересна феноменология за съвременните учени, подходяща за анализ от страна на етиката, философията и психологията. Ако пък случайно го разглеждат, те се отнасят лековато и елементарно към хилядолетната традиция на аскетизма и благочестието. Не се интересуват от техните постижения, не искат да чуят за светостта, за духовната мощ и богословието на мирните воини – монасите. Отричат християнството като първопричина на съвременното Европейско изкуство и нейната култура. Нещо повече: обявяват божествените чудеса за лъжа и измама, след като добре знаят, че не са.
Той, благочестивият православен християнин вече не е необходим. Той е ненужен. Затова учените, заедно с управляващите, не виждат нуждата от реална християнска дисциплина в училище, в началния курс, където тя е жизнено необходима.
…Християнската нравствена любов носи в себе си познанието за божествения произход на човека и света; за високата себестойност на човешката личност, без значение от пол, раса, националност или обществено положение. Нашата любов издига над всичко в света човешкия дух като Божий образ и самия човек – мъж и жена – като единственото богоподобно същество. Християнската любов разкъсва най-тесните окови – тези на индивидуализма. Тя надхвърля най-високите бариери издигнати пред усъвършенстването на човека: тези, поставени от егоцентричните и егоистични хора, идеологии и общества. Нашата любов дарява на всеки, когото е докоснала с божествените си лъчи, свободата на истинското познание и неземната мъдрост. Те не са самота и угасване, а вечно общение и незалязваща светлина. Истинската Христова любов не търси собствената полза и изгода сега или в бъдеще. Не крои планове за собствен икономически просперитет и забогатяване на чужд гръб. Не копнее за благата и богатствата на този скоропреходен свят, не се грижи за удобното и охолно съществуване, изгарящо днешния консуматор. Не изопачава и не лицемерничи, не лъже, не търси власт и надмощие, но виждайки слабия, онеправдания и немощния, съзира в него пълнотата на Божеството и цялата красота на Божието творение, която е скрита в неговия божествен дух.
Нашата любов не носи никога духа на отрицанието и не руши устоите на живота. Не води до разложение на човешката личност и семейството, а пази и възпитава в човека нравственото начало на божествения морален закон, вложен в сърцето му. Тя е готова на саможертва за всеки свой ближен. Тя до самоотречение служи на истината, като израз на Божия Дух в света. Нашата любов, съпътствана от вярата и надеждата, е най-мощната творческа сила, утвърждаваща на веки човешкия живот и човешката личност, която е водила и ще води и занапред до разцвет и увековечаване.
Християнската любов не е тъмна философия, празна декларативност или античовешка идеология. Тя не притъпява човешкото желание за живот, не превръща хората в неспособни и самодостатъчни индивиди, не трансформира човешката самостойната личност в матрица ли в скот, нито в бездушна мумия, прекарваща години наред на едно и също място. Тя не проповядва мними права и свободи, които неусетно унищожават личното човешко достойнство. Напротив. Нашата любов е божественото човешко ядро, където стоят закодирани жизнерадостта, творчеството, енергията и щастието в тяхната временна и вечна форма. Тя е неотменения природен закон на безкористното и вечно човеколюбие. И ако човекът, в своя път, не го следва, той ще остане не само неудовлетворен, притеснен и злобен, но също така ще бъде изгарян от високомерие, гордост и вечен страх.
Източникът на нашата любов е сам Бог, който не остави човека да страда под робството на греха и смъртта, но дойде и ни изкупи със собствената Си саможертва. Тази любов надминава всяко човешко добротворство, всяка природосъобразност, всяка състрадателност и всяка филия. Обсегът и обемът на Християнската любов са безпределни и всеобхватни. Обект на тази любов е всеки човек. Тя не е чувство, симпатия, емоция или пък желание. Тя е дело, чрез което правим на нашия ближен добро, утвърждаваме битието и живота му, откликваме на нуждите му, възпитаваме го с внимание… Водим го по пътя на земното благополучие и душевното спасение. Нашата любов ни кара да правим всичко това внимателно, с много нежност, мъдрост и отдаденост, а не назидателно и властнически. Обичта, обърната изцяло към личността на ближния, води началото си от приемането и признаването, че достойнството му е равно на нашето. А смирението, като задължителна християнска добродетел, е в състояние да го издигне дори и над собственото ни достойнство. Тогава, на пръв поглед, немощните ни човешки сили, недостатъците и слабостите ни, се покриват от Божията сила и Неговата милост и в нас заживява онази чудесна и действена любов, която прегръща всички и всичко и изпълва душите ни с чудна неземна радост.
