()

„Нямам нито живот, нито светлина, нито радост без Тебе, Боже…!“

Св. Софроний Атонски

„Греховният закон“ на тялото и светът, с неговата земна битийност, напълно логично припознават страданието, мъката и греха като близки. Понеже човекът живее в тях и много трудно може да се освободи от техните окови, то светът често ни учи, че те са тези, които трябва да носят удоволствие и наслада в земния живот. „Греховният закон“ на тялото често приема греха, изпълнил цялото ни битие до краен предел, като своя същност, която трябва да носи удоволствие и наслада… Но тази наслада е мимолетна, а удоволствието от греха е състояние на психо-физическа болест, следствие от древното грехопадение. И въпреки това, днес всред православните християни се намират мнозина, оправдаващи хорския грях, който винаги е страст, болест и мъка. Те се успокояват с криворазбраните, иначе важни за християнина, понятия: любов, неосъждане и състрадание. За всички е ясно, че това не е нито състрадание, нито братска любов, а солидарност с „греховната природа“, която ни кара, в състояние на прелест и дори лудост, да преосмисляме греха и страданието като земни радости и удоволствия, „разрешени“ на всеки.

Уроците на този „греховен опит“, драговолно и лекомислено споделян от болшинството християни, понякога довеждат до отчаяние, но по-често ни примиряват с греховното ни ежедневие, което хората леконравно наричат съдба. Навикът към греха и интровертната спирала на аза са най-лесният път. И човекът продължава да се движи по инерция.

Да, но докато човек е жив нито едно негово падение не е фатално. Мисля си, че все пак едно такова състояние може да бъде полезно,  доколкото ние го осъзнаваме като рана, възпалена до краен предел, чието неотменно лечение става все по-наложително. Бидейки затворени в оковите на своята индивидуалност, чрез която животът ни често се превръща в ад, у нас се зараждат нови сили… Нарастват жива  нетърпимост и естествено непокорство към злото, глад и жажда за правда. И точно тогава ние можем да счупим тези окови… По-късно силата се превръща в смирение, а непокорството – в молитва. Така с раните и недъзите си ние влизаме в общение с истинския Лекар, с нашия най-добър Приятел, с всеизпълващата Любов…! С Този, когото преди не сме познавали, но който винаги ни е чакал с простряната Си, към нас, спасителна десница… И влизаме в общение с Бога. По-важното е как и колко дълго ще останем „там“.

Но и светът и неговата греховна плът, подхранвани от князете си, не ще да спрат да проповядват своите греховни закони, сухи като пустинния пясък. Следвайки ги, човекът останал без дух и душевно болен, носейки само тленния си земен състав, тъпчейки земята, ще тъпче самия себе си, до момента на срещата си с Бога и „оставането“ при Него.

Живеейки в тази светска прелест, душевно болният човек, често ще изпитва към другите сълзлива жалостивост и човешко съжаление, които самолюбиво ще осъзнава като състрадание и дори любов. Истината е, че те никога не са постижими, докато човекът не чуе, не осмисли и не приеме напълно самоотвержено и безотказно призива на Христос: „ възлюби ближния си като самия себе си“. Тогава и само тогава, същият този човек, чрез дадената му божествена мъдрост, ще понижава себе си пред всички и пред всичко. Така, превръщайки се в най-малката твар, по чудесен и неизследим начин, известен само на Бога, той ще се издига над всичко тварно и ще го покорява, съзирайки нетварните Божии енергии. Малцина вярват в това. Още по-малко са готови да тръгнат по този път доброволно. Повечето от нас си мислят, че обичат хората и приятелите си, че се грижат за някого, служейки единствено на себеидола и собствената си интровертност. Но в това няма удовлетворение, нито истина.

Ако човек се затваря години наред в най-тесните граници – на своята индивидуалност, твърде възможно е, изгарян от самолюбието и егоцентризма, най-после да разкъса тези окови. Тогава някъде дълбоко в него ще отекнат думите на Христос, преобразявайки битието му в силна, всеопрощаваща любов към целия свят и към всички хора.

Отсъствието на Твореца в живота ни, продължило достатъчно дълго, може да затъмни битието дотам, че в непрогледния мрак ние да осъзнаем окаяното си състояние и да зажаднеем за всеизпълващата светлина на Съзидателя.  Както онази митична птица Феникс, изгаряща и отново възкръсваща от пепелта, така и човекът може да въстане от преждевременната си смърт, защото някъде дълбоко в душата му тлее незагаснала искрица от първозданието;  от онова чудно далечно време, когато творението все още не се бе разболяло от гордостта и изобилно се насищаше с  живот и любов от своя Създател и неприкосновената Му близост.

… Там, всред райската прелест, човекът не изпитваше никакви нужди и страсти; не усещаше нито студ, нито жега, и всичко му се покоряваше… „Нямам нито живот, нито светлина, нито радост без Тебе, Боже…!“ И сега имаме нужда само от едно: да усещаме Бога до себе си, както детето – своя любящ родител.

Картината е от https://www.topactualno.com/

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми