Св. Варвара и преп. Йоан Дамаскин

()
 Езическите идоли са сребро и злато, дело на човешки 
ръце: имат уста, ала не говорят, имат очи, 
ала не виждат; имат уши, ала не чуват,
 и в устата им няма дихание. 
Подобни на тях ще бъдат ония, които ги правят, 
и всеки, който им се надява.“ 1 

В блясъка на чистите снежни декемврийски дни, пречистени и от въздържанието на поста, ние посрещаме най-светлите християнски празници. Църквата ни напомня за тях още от Въведение Богородично, когато започват да се пеят Рождественските катавасии.[2] Тяхната мелодична напевност, съчетана със зимния пейзаж навън, привнасят трепет в душите ни, и една особена празничност, която не е от този свят.

Разбира се, че тази небесна радост, произтичаща от трепетното очакване на Рождественското тържество, могат да усетят само ония, които при всеки повик на църковната камбана се озовават в храма, където се подготвя това небесно и земно празненство.

Суетността около Коледа, разноцветните светлинки и празничната украса са само един дребен, човешки и светски отобраз на Божието чудо, на Небесната радост и Витлеемската звезда, която трябва да изгрее с невеществената си светлина не другаде, а дълбоко в душите ни!

Още в началото на месеца светата ни Църква празнува паметта на двама отличени светци – света великомъченица Варвара и преподобни Йоан Дамаскин. Техните жития са твърде поучителни. Много са  примерите за подражание, които ще открием в тях.

Неслучайно в началото си припомняме няколко стиха от 134 псалм, където се говори за бездушните езически богове, за идолите. Псалмопевецът, величаейки единия и истински Бог, споделя че идолопоклонниците са също като своите измислени божества – празни и лишени от разум. Това е така, защото суеверието е обзело техния разсъдък и е изпълнило душите им.

Нашето време предлага много съвременни идоли, от които ние сме запленени. Такъв е и себеидолът. Привлечени и придобити от земното и вещественото, ние лесно забравяме истината за Бога и човека. Вярата и поклонението на земните богатства, които молци разяждат и крадци подкопават и крадат, ни погубва, защото сърцата и умът ни са там, където е и богатството ни.

Не тъй е било с девойката Варвара. Тя до пълнолетие била пазена от богатия си баща далеч от света. Затворена в една висока кула, за да не усеща липсата на общуването, тя имала на разположение възпитатели и прислуга. В нейното житие се казва, че тя била неземно красива. И въпреки, че имала своите богато украсени стаи и всякакви богат-ства, нейният взор бил отправен, през каменните прозорци на замъка, далеч сред природата и  нагоре – в небесния лазур.

Възпитавана в езическите знания, душата ѝ, изпълнена с чистота и недокосната от  света, по неузнаваем и чудесен начин достигнала до Бога.

При вида на красивите природни картини, които се откривали пред очите ѝ, тя разсъждавала: „Чия ръка е създала всичката тая красота?“. Нейните възпитателки  и говорели за езическите богове, които уж сътворили света и вселената. Но Варвара отговорила: „Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство, ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява“.

Баща ѝ, който сам бил  езичник, не познавал божествената мъдрост. Когато дъщеря му пораснала, той започнал да я наставлява към женитба, но тя не искала да чуе за това. Тогава на него му хрумнало, че не трябва да я държи повече далеч от света, а точно обратното – да я остави на воля да прави каквото си пожелае, за да последва примера на своите връстнички и да се ожени. Станало, обаче съвсем друго. Господ не оставил своето чедо на произвола на съдбата, както това сторил баща ѝ. Случило се, че тя чула разказа за Христос, Синът Божии, който станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси човечеството от оковите на смъртта. Сърцето на девойката отдавна жадувало за истината и с неописуема радост приело благата вест за спасението,  и се изпълнило  с вяра и пламенна любов към Бога. Тя намерила своя Жених, но не сред многото кандидати, които идвали да искат ръката ѝ, а в лицето на Христос. Пожелала да се кръсти и скоро това желание било изпълнено. В Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Той ѝ обяснил християнския закон, подготвил я да приеме св. Кръщение и я кръстил. От тук на сетне сам Христос я повел по пътя на светостта – в девство и благочестие.

По онова време езичниците считали християнството за безумие. Те въобще не разбирали как някой може да се откаже от богатствата на този свят и да се поклони на Човека, който е бил разпънат на кръст и позорно  умрял на него. И когато Варвара споделила с баща си новината, че е приела християнско кръщение, и желае да води благочестив живот в Христа, той така се разгневил, че започнал да я бие и с ожесточение  я заключил в една тъмна стая.

Така започнали спасителните страдания на девойката, чиито роден баща, заедно с управителя на оная страна, я предали на най-сурови мъчения, за да се отрече от православната си вяра. Вместо това, Варвара с още по-голяма надежда в Христа казвала:

– Славя моя Бог  и съм готова да стана жертва за Неговото име, защото той едничък е истински Бог, Който е създал небето и земята! А вашите богове са лъжливи, и суетна е надеждата ви на тях.

Множество пъти мъчили преданата Христова невеста, но тя понасяла всички страдания с Божието име на уста, в постоянна молитва. А Той изцелявал раните ѝ. Накрая, като видели, че няма полза от мъченията, осъдили Варвара и изповядалата заедно с нея християнската си вяра Юлиана, на смърт. Жестокият езичник Диоскор – нейният баща, лично изпълнил присъдата над дъщеря си. Това се случило в гр. Илиопол в началото на четвъртия век. Така се изпълнило  над св. Варвара казаното в Писанието: „И брат брата ще предаде на смърт, и баща ­ чедо“ (Мат. 10:21)

Още в същия ден гръм ударил  двамата мъчители Диоскор и Мартиан – управителят на страната.  Дееписателят казва, че те веднага изгорели, така че и останките им не могли да намерят.

Телата на светите мъченици били погребани от един благочестив християнин, който построил над тях църква. Там ставали много чудеса и изцеления. Днес мощите на св. великомъченица Варвара почиват в гр. Киев, а една малка частица от тях се намира в софийския храм „Преображение Господне“ в кв. Лозенец.

По-късно живял преп. Йоан Дамаскин, в седмия век, когато Сарацините завладели гр. Дамаск. През онези векове в града имало много християни. Те били погубвани от завоевателите, но с едно семейство, по Божието провидение, те постъпили иначе. Помилвали ги, не им отнели имота, дори Сарацинският халиф назначил мъжа на важна длъжност в града. Това бил бащата на преп. Йоан.

Житието на светеца разказва удивителната му история. И от него личи, че Бог винаги бди над тези, които пазят заповедите Му и ги изпълняват. Макар понякога Той да допуска  изкушения, а друг път – различни изпитания, това никога не е случайно! По този начин Всезнаещият и Всеизпълващ наш Творец цели  духовното ни израстване и умъдряване, прави вярата ни още по твърда и всепобедна, прославя Своята Безгранична любов към човека, а понякога и самия човек.  Често в животоописанията на светците четем как те несправедливо са били обвинявани и оклеветявани в какво ли не. Така се случва и с преп. Йоан Дамаскин. Ето първото стъпало на блаженството, според нелъжовните думи на Христа: „блажени сте, когато кажат против вас лъжовно каквато и да е дума, заради Моето име“. А кое е едно от имената на Спасителя? Това е Истината! Устоим ли на това, безропотно, спокойно и с благодарност – блажени сме.

Още на младини придобил голяма мъдрост, чрез християнското учение за Бога, света и човека, той наследил баща си в неговата длъжност – управител на гр. Дамаск. Ползвал се с благоволението на Халифа-завоевател, но бил обвинен лъжливо не от другиго, а от самия византийски император, заради защитата на светите икони, във време, когато иконоборците имали голямо влияние, особено след държавния елит. Днес дефинираме подобни процеси  с чуждицата „лобизъм“.

Често разлиствайки прашните листа на Църковната история, ние се сблъскваме с факти и обстоятелства, които много напомнят нашето време.  Сложни международни отношения, интриги, борба за власт и икономическо влияние, идеологически конфликти, раздори между братя… Това идва да покаже, че винаги остават верни думите на Екклисиаста, че няма нищо ново под слънцето! Вярно е също, че добрите и справедливи хора трудно се вписват в светското общество, а и не само в него. Несправедливо обвинени или отхвърлени (дискредитирани), дори и да бъдат възстановени (реабилитирани), те сами се оттеглят.

Точно така става преди повече от десет века и с Йоан (Сергиев  – така се е казвал баща му), наречен Дамаскин. Отсекли ръката му! Само, че има и едно чудо. А чудото става, когато са на лице силна вяра, душевна и физическа чистота. Св. Богородица зашила отсечената му ръка и тя станала здрава като другата. Затова светецът нарисувал икона на Божията Майка (защото освен другите таланти, които имал и развивал усърдно, той бил и изкусен иконописец), която днес почитаме и наричаме Троеручица.  До нейните две ръце , в благодарност, светецът изобразил и своята отсечена ръка, за да се помни чудото във вечни векове.  Дори и копията на тази икона са чудодейни.

Преданието помни няколко подобни случаи, когато Божията майка съживява отрязани човешки крайници, но най-вече Писанието и Преданието ни представят св. Богородица като майка на целия свят и на всички болни, страдащи и отритнати от света. Той често ги „осакатява“ от страстите, за да ги надари духовно. А Светата Дева е тяхна закрилница и ние знаем защо това е така. Защото тя претърпя най-голямото страдание – страстите (мъките) на Своя божествен Син. Иначе в най-скоро време тя отново съживи един убит човек, на който бяха отрязани не само ръцете, но и главата.

През 2004 година в Сирия бе възкресен един саудитски арабин, който отиваше да занесе дарение в манастира край Сейданая. По-рано там със съпругата си се помолили за рожба, тъй като вече десет години си нямали дете. И чудото станало. Арабинът-мюсюлманин обещал, ако се с добие със син, да дари на манастира 80 000 долара, и когато отивал да изпълни обещанието си, шофьорът, който трябвало да го закара, му устроил капан. Той с още двама други мъже го убили, като отрязали най-напред главата му, а после и други членове от тялото му.  Когато пътували, към мястото, където щели да го заровят, колата има се повредила. Случайно ги застигнала друга кола и човекът спрял, за да им помогне. Те, притеснени, го отпратили грубо, но когато тръгвал, последният  видял, че от багажника на авариралата колата тече кръв. Обадил се в полицията. И когато дошли полицаите и отворили багажника на колата, от там излязъл арабинът, когото били заклали и веднага започнал  да разказва всичко което се случило… Като възкресения от Христос, който седнал и започнал да говори! Убийците направо полудели и с белезници ги закарали не в затвора, а в психиатрията. Възкресеният, който бил целият в кръв и чиито шевове все още ясно личали, веднага завели в болница. Там няколко доктори, след като му направили обстойни прегледи, с подпис заявили, че човекът е „прясно заклан и прясно зашит“. Самият той разказва непрестанно за случилото се и започва разказа с думите: „Когато бях мюсюлманин…бях зверски заклан, но Пресвета Богородица ме заши и със силата на Своя Син ме възкреси!“. Той и целият му дом се кръстили, а на манастира дарил не 80 000, а 800 000 долара. За чудото освен самият възкресен и лекарите свидетелства и архимандрит Игнатий – игумен на св. обител на Пастирите, Бет Сахур, край Витлеем. Може да бъде прочетено тук (https://voice-bg.com/nashiiat-krast/32-telegoniata_ili_bez_sex_predi_braka.html) и на много други места.

Манастирът на св. Богородица, в който от шести век насам се случват безброй чудеса, и където Божията Майка е видяна от множество хора, се намира на трийсетина километра от гр. Дамаск. Той е построен от св. цар Управда, (Юстиниан – родом от с. Ведряна, Сердикийско, произхождащ от древен трако-илирийски род) на когото Светата Дева също се явила и му заръчала да ѝ съгради дом на това място. През последните години, когато Сирия и нейното безценно древно християнско наследство бе доброволно предадено от световните сили на тотално унищожение, има няколко светини, които по чудесен начин са защитавани от своите светии, и едно от тях е именно манастирът край Сейданая. Там по свидетелството на много хора, са падали снаряди, които просто не избухват, или са били отклонявани по чудесен начин.

Връщайки се на житието на св. Йоан Дамаскин, непременно трябва да споменем, че той подредил всички съществуващи мелодични мотиви в осем лада (гласове). (Между впрочем в тях  и днес се вглася всяка една мелодия, т.е. не са необходими и няма други!)   Така той систематизирал световното музикалното богатство на своето време, създал  невменото нотно писмо и  дарил на Църквата Източното църковно пеене, което в наши дни се е развило и превърнало в най-красивата музика на света. Тя, изпълнявана от изкусните светогорски хородии, а и не само от тях, пренася човека в райските селения. С това не приключват заслугите и талантите на св. Йоан. От него имаме завещани едни от най-чистите и догматични текстове по всички въпроси на Божието и човешкото битие и на нашата вяра. В далечния седми век той спокойно, уверено и вдъхновено пише „Точно изложение на Християнската вяра“ (на старогръцки език), където с потресаваща актуалност разказва „За небето“, „За  звездите“, „За човека“, „За ангелите“ и т.н.  Освен това нему дължим текстовете на почти всички празнични тропари, текста на Октоиха, пасхалните песни и много жития на светци. Църковно-славянските текстове, които днес  редица народи използват в богослужението си, у нас са преведени  и наредени под оригиналните мелодии, почти едно към едно. При румънците мелодиите са други, защото на румънски сричките не съвпадат с невмения нотен текст, а и те доста често пеят хорово, както и руснаците. Сърбите пък променят ударенията на текстовете, и така са изменили и мелодиите. И в крайна сметка оставаме само ние и гърците. Повече от десет века, цялата псалтикия е почти идеално еднакава с гръцките оригинали, независимо, че отдолу са наредени църковно-славянските срички! Това е труд, който едва ли някога ще може да се повтори на български, без да бъдат изменени нотните текстове.

Преп. Йона Дамаскин раздава богатството си и приема монашество. Това е повелята на Бога, която не всеки може да изпълни, а само малцина от призваните. Спомняме си евангелието и  богатият законникът, който искал да узнае от Христа, считайки себе си за праведен, има ли нещо, което не му достига и му пречи да влезе в Царството на вечния живот, в Царството Божие. Това му отговорил Бог: „едно не ти достига: раздай всичко, що имаш па ела и върви след мене“. До преди тези думи, той бил весел и разговорлив, и с любопитство и интерес беседвал с Христа. Но след това богаташът се натъжил и си отишъл. Последното, което трябвало да стори, се оказало непосилно за него. За св. Йоан това било лесно… След като той познал Божията Премъдрост, от една страна, и преходността на света – от друга, за него това било най-логичното решение, и той с охота последвал Христа и за най-висока заслуга счел не славата, земните богатства, дори не и премъдростта на науката, а смирението! Най-високото достойнство на всички времена и за всички верни!


[1] Псалм 134…

[2] Празнични песнопения от Утренята.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми