()

Вървеше рехава погребална процесия. Хората, облечени в черни дрехи, с тъжни лица, отиваха към храма, за да изпратят своя близка в последния ѝ път – до гроба.

Отворих широко вратите в очакване да внесат покойната. Тя беше възрастна, бледа, приживе набожна жена, каквито се срещаха все по-рядко. Някак тежък беше тоя момент. В Божия храм, в който иначе се пееше тържественото Славословие и гръмко звучеше от устата на всички радостният поздрав „Христос воскресе!“, сега се внасяше мъртвец. Студеното безжизнено тяло щеше да се настани под високия купол, от където гледаше Христос, Вседържителя и благославяше с вдигната десница. Около него се четеше надпис, че Той е, който дава живот  и на мъртвите!

Защо днес никой не четеше тоя надпис, защо всички бяха тъжни? Истина е! Точно сега е трудно да се надяваш на спасение, защото виждаш пред очите си смъртта, защото се докосваш до бездиханното тяло!

Заедно с ковчега и опечалените през широко отворените врати на храма влетя малко синигерче! То обиколи просторния кораб и кацна на един прозорец. Появата му бе забелязана от всички и предизвика някакво оживление… Това малко птиче съвсем неочаквано разведри тягостната обстановка, но за кратко.

Отец Стефан даде начало и започнахме опелото. Молитвите се редуваха с тъжните, минорни песнопения, които напомняха надгробно ридание… Сълзи се стичаха по лицата на всички. Тутакси бяха забравили за необичайния богомолец, влязъл с тях в храма, а чичопеят се бе скрил от погледите им, или просто бе излетял навън. Прочетохме статиите – тези тъжни, но истинни слова, написани от Дамаскина пред повече от десет века. Те винаги предизвикваха чувства на умиление, бяха стари и достойни – като всичко в църквата. Четяха се само на опело.

„Коя ли житейска наслада е без скръб, коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по слабо от сянка и по-лъжовно от сън… Къде са сега богатствата, приятелите и тяхната врява, всичко е дим, пепел, сянка, но елате да въззовем към безсмъртния Цар…“

Преданието разказваше, че светецът ги написал като надгробно слово за починалия баща на скъп приятел, който го молел за това. За жалост, точно тогава св. Йоан бил в манастир и неговият строг старец му забранил да пише каквото и да било. Сътворил ги, престъпвайки думата му. Не могъл да откаже на ближния си като виждал голямата му скръб.

И сега храмът бе преизпълнен със скръб, особено, когато близките се прощаваха с покойната. После всички излязоха навън, изнесоха ковчега и се запътиха към гробищата. Тишина изпълни Божия дом. Само свещиците горяха спокойно и пламъчетата им се полюшваха нежно, като листа на дърво, люлени от тихия вятър. Така беше и с човешкия живот… Стопяваше се като свещ, изчезваше като отронен лист. Свещите догаряха, изгасих ги и заключих храма.

Изпратихме я достойно, по християнски. Близките раздадоха по нещо за „Бог да прости“  и народът се разотиде. Всичко приключи. Вървяхме по прашния път от гробищата и говорехме.

– Не мога да издържам на тия погребения вече – изморено споделяше отец Стефан – особено, когато млад човек си отиде…нервите ми не са като някога, а и връстници много погребах. С тях имахме такива спомени!…

По едно време се сети за нещо и пак заговори:

– Помниш ли я баба Рада, дето изпрати сина си? В скръбта си рекла: „Боже, поне едно врабче ми прати, да знам, че сина ми е жив!“

Погледнах любопитно, а той продължи:

– И току-дошло едно врабче на прозореца и започнало да бие с крилца по стъклото. Така било до четиресе.

На другата сутрин отворих храма – имаше водосвет. Влизайки, едно дете радостно сочеше прозореца и викаше „Мамо, мамо, виж, в църквата има врабче“. Погледнах нагоре. Синигерчето от вчера бе пренощувало в храма, не бе излязло. Побързах да отворя един прозорец и съвсем скоро детето, което зорко следеше птичето с поглед, го видя как волно политна в небесата. Също като някоя лека и чиста душа на покойник.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми