()

Това рибарлъка е хубава работа. Аз на стари години го захванах, обаче казвам ти – рахат. Клечиш си на реката, слънчице те пече, чист въздух се надишаш, време се мине. Шапка на тояга – както казва Стефан, моят другар по въдица.

Викам му,  че това е краста като цигарите, алкохола и наркотиците  и чакам да се съгласи, както винаги го прави.

– Абсолютно – казва.

Тогава  веднага добавям: 

–  Да, ама има една голяма разлика.  Бая по-полезно е, викам.

И Стефан отново се съгласява.

Е, случвало се е и дъждец да ни навали, бая сме се и настудували.

Веднъж, помня, миналата зима беше, такъв студ брахме, че и огън палихме, а рибата не кълве и не кълве, като че се беше удавила горката. Подлъга ни слънцето. Хубаво напичаше, ама… през стъклото на колата. Обаче като клекнеш на брега е друго.

Викам му:

– Стефане, мърда ли плувката?

– Абе попипна̀ нещо и спре.  

Ясно. Така се казва, когато не кълве изобщо, но по този начин се обнадеждаваме, видиш ли.  Онзи път освен настинка нищо друго не хванахме, но така е . „У рибарлъко ден със ден нѐма“ – мъдро обобщава Стефан.

До̀йде пролет. Природата се оживи. Реката се напълни. Като зачуруликат ония синигери, като напече онова ми ти слънчице, ей…душата ти се отвори, продишаш, значи! Разиграе се рибата и дойде нашето време. Като повлечем, казвам ти едни пръчки, коя от коя по-нагласена; като се завръзват едни монтажи. Завъртиш се – във влакно се омотаеш, пипнеш – кукичка те убоде. Страшна работа ти казвам.

Клекнеш на реката – тихо. Водата – огледало, а плувката, разбираш ли стои като нарисувана. Все едно, че някой на тръгване вместо наслука ти е пожелал спокойна плувка. И ей тука, викам в тая спокойна плувка е най-голямата работа. С каквото и да се захванеш, каквото и да пипнеш нещо работа ще трябва да подвършиш, ще трябва да се поизпотиш. Тука няма такова нещо,  трябва само да можеш да чакаш и…нищо да не правиш. А да се изпотиш може само, ако  слънцето е много силно. Народът, обаче му е намерил колая – чадър се казва. И докато с блажено задоволство и почти дремейки с часове си размишлявам за търпението, спокойствието и цялата огромна полза от тая нова медитация, от това плувкосъзерцание, въпросната плувка се раздвижва! Бързо се окопитвам. Плувката леко трепва няколко пъти. Няма вече спокойствие – адреналинът се качва. Мускулите се напрягат и така се втренчвам в нея, че очите ми ще  изскочат. А тя най-накрая, след петнайсетминутна игра тръгва на някъде бавно, но устремено – докато  не се изгуби, поемайки към дълбините.

Раз! Засичам! Борбата започва! Каракудата е над кило! Накрая се предава и спокойно я изтеглям от водата. Не е издържала на изкушението, закачила се е.

И като се започне – уклей, морунаж, каракуди ли не щеш,  щуки, линове, кленове, мряна… Като наизлиза оная ми ти риба – спиране няма!

Сънувал съм я тая плувка. Тъкмо се унеса – и хоп – излиза пред очите ми. Докато си стои  – добре е – спи се. Но щом се разиграе и тръгне на някъде – дотука си. А вземе ли, че потъне – буден съм и повече заспиване няма. Книги чета, телевизия гледам и тъкмо се отнеса – ето я пак плувката…

– Стефане, помниш ли оная голямата риба, дето въдицата щеше да ми отнесе?

– Как не – веднага отговаря той. – Я колко пъти зарад тая въдица съм джапа̀л у реката, ама нали знаеш, наро̀до го е казал – сухо дупе риба не яде!

Случвало се е и аз да нагазя в реката, но  два пъти ставах жив свидетел; като дръпне пустата му риба въдицата и къде ще ходиш – скачаш като стой та гледай. Първият път човекът издрапа на четири крака по брега или както казва Стефан „включѝ двойното“. Другият с плуване излезе. „Няма бряг.  – казва – Подмол е. Добре, че мога да плувам.“

Какво да ти кажа, голяма работа е това рибарлъкът.

Е, има и несполуки. Често се случва – или ще оплетеш, или ще скъсаш. А най-често се случват и  заедно; първо закачваш или оплиташ и после късаш.

От рибарлъка, да ти кажа, две работи съм научил. Най-голямата риба или къса такъмите или се откачва. Но втората, както казва Сашо – един друг мой другар по въдица, просто си е откачена риба, затова не трябва да се ядосваш.

Не зная кой е откачен, но разнесат ли се облаците и покаже ли се слънчицето само към реката гледам. А кутрето вкъщи това и чака, издалече познава от къде се връщам. Сигурно ще да  е по миризмата. С него имаме споразумение: дребната за него, едрата за мен. Не ѝ намира кусур като жената – такава била, онакава, много кости имала. Взема, гълта и гледа с благодарност.

А рибата все от нещо ще бъде изядена – от мен, от кутрето, от някоя по-голяма риба, от…

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми