()

Малко селце. Разположило се е насред равна, живописна котловина, заградена от ниски възвишения и хълми с полегати склонове. По тях от памтивека растат черен бор, габър и дъб в братски сговор и есенно време прошарват гората. Само от запад, в далечината,  се издига висок връх, сякаш за да пази селото от вятъра и бурите. Както бе казал поетът – мила родна картинка.

Минава пладне, задушно и тихо е. Обикалям из разкопаните улички, по които някога е имало асфалт, даже тук-там  и  тротоари… Едно от многото села, в които животът изчезва – бавно, но сигурно. Завивам на дясно и тъкмо се каня да напусна селото, когато до мен, зад полегнала ограда се разкрива покъртителна гледка! Цялата стена на симпатична селска къщица се е срутила. Камарата непечени тухли стои почти размита от дъждовете, а в разтворената каверна, като през  витрина без стъкло се вижда цялата покъщнина – овехтяла и бедна! Следи от отминал живот.

Отдясно  има стар гардероб, по-напред е масата, а до нея –  празният стол. Срещу мен са вратата и печката. От другата страна, до вътрешната все още здрава  стена, има старо легло.    Мародер  е влизал и тършувал – дюшекът и възглавницата са захвърлени на пода.

Дълго стоях и гледах. Не зная колко време. Погледът ми не можеше да се откъсне от този спретнат декор, толкова истински, но така печален…

Иззад високия връх, от запад, пълзеше тъмен облак… Блесна светкавица. Не след дълго прогърмя. Едри капки затрополиха по тавана на колата и през отворения прозорец намокриха ръката ми, все едно, че бях обърсал сълзите си. Наистина в сърцето ми валеше дъжд от сълзи. Вдигнах стъклото, а по него започна да се стича на струйки чиста вода. През мокрото стъкло пейзажът изглеждаше още по-призрачен.

Да, наистина! Дали това не е поредното доказателство, че тук, в този свят  всичко е толкова мимолетно и преходно, крехко и рушимо.  Нима тук сред тези стаи не е кипял живот?! С каква трудност човек постига всичко в живота си?! Всяка една придобивка в този дом е идвала бавно с лишения,  глад,  жертви. Мебелите бяха скромни и бедни, самата къща беше малка, с малки стаи, с ниски и тесни вратички…   Но нима точно в такива бедни домове не е кипял най-веселият и задружен живот? През деня детска глъч е изпълвала къщата. А вечер,  когато децата са заспивали,  на двора под старата асма са се държали за ръце обични родители и под едрите звезди са мечтали за толкова неща…

Край мен избръмча стара  кола със запалени фарове. Едва ме заобиколи. Вцепенен от гледката бях спрял почти по средата на пътя. И останах така.

Притъмня и дъждът се усили. Повече никой не мина.

Нима това беше съдбата на китните ни села и чудната им божествена природа? Тъмнина и разруха?

Не вярвам.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми