Д-р Иванов, Васил Иванов, преглеждаше изследванията на последния пациент, консултирал следобед, когато телефонът прозвъня. Той вдигна веднага. Както очакваше, оказа се обичната му съпруга.
– Нали няма да закъсняваш днес. Трябва да пътуваме за село. Надявам се, че не си забравил? – въпросително отекна гласът ѝ в слушалката.
– Не съм, не съм, тръгвам веднага. – отговори той и побърза да затвори.
Как ще забрави, нали от месеци не беше почивал дори и за ден.
Д-р Васил Иванов беше високоценен професионалист, известен и търсен хирург, не само заради опита и знанията си, доказани във времето, а най-вече заради великодушието и щедростта си… Но сега бързаше. Той затвори лаптопа, загаси помпозната лампа на бюрото си, стана и се облече енергично. После отвори вратата на кабинета, постави ключовете от външната страна, огледа се по навик, изключи осветлението и излезе. Всеки момент трябваше да тръгне със семейството си на планирана заслужена почивка – в родната му къща, където майка му живееше самичка от години. Китното рило-родопско селце ги очакваше.
След Илинденското въстание селото било опожарено до основи. И белите камъни били почернели от страшните пожарища. Покрай къщите на българите изгорели и тия на мохамеданите. Стотици загинали от огъня и куршумите, жертви се дали много. Тъй било в тоя планински край между Рила и Родопите, по долината на река Места. Опустяла и обезлюдяла и тая живописна котловина на милото ни отечество за около десетилетие. Но времето, казват, лекувало раните.
Реката и полегатите валози, тучните нацъфтели пасбища, кристалните езера на Рила планина… те продължавали своя живот, независимо че ги нямало хората. Слънцето почти всеки ден огрявало долината, стопляло водата и само дивите животни обикаляли на воля из тоя земен рай.
Не минали и десетина години, и започнали да никнат къщици и плевни всред руините. Придошли оцелели и роднини, мило им било. Бащината земя не се лесно изоставяла, не се бързо забравяла. Създало се изначало селцето… Върнали се и дузина помаци, дето там били раждани. Нашите ги приели. По тия места отдавна властвал закон, че всеки човек има право на земя и живот под слънцето, независимо от вярата и рода си. Политиците били онези, дето палели войни, а после чертаели граници, туряли кльонове и бодлива тел и никога не питали хората чия е земята. А народът винаги страдал. След всяка война хората се пръскали като пилци, а после бавно и трудно се подемало всичко отначало. Били свикнали тия скромни и трудолюбиви хора, и християните и мохамеданите – наедно – сами да възкресяват селото си – с много труд и жертви. Сторили го и сега.
Възродил се и този път животът; детска глъч звъннала из махалите. Бликнали наново разтурените чешми; въздигнали се църквата, школото, джамията, чието минаре стърчало самотно сред руините… Тъй отредил Господ, имало за селцето живот. И след двете злополучни години – тринайсета и деветнайсета, алчните европейски завоеватели, като по чудо, го оставили в пределите на Родината. Дошла и помощ от бавно и тежко съвземащата се държава и съвсем скоро се създал нов поминък за хората: в трудовата кооперация за дърводобив и в новооткритите въглищни мини…
…Това било отдавна. Минали десетилетия, отново бурни и неспокойни, и не щеш ли, започнали промените, времето на прехода, на демокрацията, а с тях дошла и Лукановата зима. Добре че ония трудолюбиви люде все още си гледали по някое родопско говедо и традиционните дребни овчици. Няма хляб, няма мляко, няма бензин… Всичко – с купони. Я електричеството ще спре, я колите с пенсиите и хляба ще закъсат някъде из виелицата… Само природата продължавала да радва балканджиите – все така чиста и приветлива, богата и плодородна… и новите обещания за свобода и правда, за демокрация. Душите на тези хора били жадни за справедливост, но и за мирен и спокоен живот. Не минавали и двайсетина години и все нещо се случвало, все някой започвал да дели земята им, да ги принуждава и насилва – я вярата си да сменят, я имената си, та жадували за човещина и спокоен живот. Те от никого нищо не искали. Били свикнали всичко в живота си да постигат сами – с двете си ръце, с акъла и добрината си.
При все това повярваха на новите управници, въпреки, че бая държавници бяха сменили. А когато снегът отново затрупа селото, и го откъсна от света, никой не се сети за политиците в Благоевград и София, нито пък те мислеха за високопланинското село. И сега за жителите тук двете най-важни неща си оставаха небезизвестният им съселянин Донката, който винаги можеше да бъде открит… в кръчмата на площада, и единственият функциониращ булдозер, дето беше под негов контрол. Напоследък обаче проблем стана всяка туба с нафта. Все нямаше кой да я плати, особено, когато беше необходима за обществени нужди, макар, че кметът винаги носеше пълен джоб с купони, и то – служебни.
Тези промени, като че ли започнаха да изменят и хората. Задаваше се поредната криза, те вече чувстваха недоимъка ѝ. Знаеха, че няма нищо по-лошо от купонната система; в селото започнаха да се делят на бедни и богати, на имотни и безимотни. Взе разликата помежду им да става все по-голяма и чувствителна. Отчуждението и тревожността се настаниха трайно в живота на хората… По-будните се питаха: това ли е дълго чаканата демокрация? А по-простодушните само гледаха някак си да свързват двата края, без да хленчат, със собствени сили. Навъдиха се и слагачи. Те умело се възползваха от недостатъците на новата власт и щедро засищаха своята алчност. За нея се знае едно: че няма граници.
Съвсем скоро всички разбраха, че времето, когато бензинът и нафтата течаха като река, а всяка услуга струваше шише ракия или буркан с мед, е безвъзвратно отминало, заедно с човещината помежду им. Миналата седмица се разчу как в кръчмата станал първият бой около разпределението на купоните за ценното гориво… Това уплаши още повече селцето, настръхнаха хората не само от студената и тежка зима. И от недоверието, вледенило душите им както никога досега.
…А снегът бавно се стелеше и затрупваше всичко.
В една къщица почти накрая на селото, където започваше помашката махала, живееше Мария, скромна и вярваща вдовица, заедно с едничкия ѝ син Васил. Някога – млади и щастливи, със своя съпруг те обитавали родната му къща – по̀ в центъра. Но след като той се споминал, родствениците му, алчни за имот, отпратили снаха си в родната ѝ къща. Тя така и така стояла празна, след смъртта на болнавите ѝ родители; пък и на нея ѝ било по-добре да живее с детето си и с хубавите спомени за мъжа си Иван, нежели с неговите злобни роднини.
Ванчо наистина бил свестен и добър човек. Стар ерген, отдавна минал четиридесетте, миньор, с голяма заплата. А тя била слабичка и болнава… Момата дето никой не искал да вземе. Оженили се набързо, венчали се тайно вкъщи. Родило им се момче – Василчо. Но ето че тъкмо взел пенсия Иван – и се споминал. На опелото попът споменал за скромността му, как се прибирал след тежката работа право вкъщи, с преметната през рамо рубашка, с накривен каскет на главата, усмихнат и миловиден…, как поздравявал всички по пътя си, как на никой не отказвал услуга. Най-малко мислел за себе си…те и такива хора му „трябвали“ на Бога – добри и чисти. А лошите оставял Той на земята, за да се поправят…
Сега Мария и Васил живееха в родната ѝ къща, потегната със скромните спестявания на покойния ѝ съпруг, а държавата ѝ даваше част от неговата пенсия плюс нейната – по болест. Така тя смогна не само да отгледа сина си, но и да го изучи. Момчето беше скромно и работливо – като родителите си, та почти с отличие завърши медицина в София. Оставаше му само да се дипломира.
И в онази вечер валеше на парцали. Селцето, побеляло и скрито под снега, блестеше с жумящите си улични лампи, а малките прозорчета на къщите аленееха. Тия светлинки приличаха повече на новогодишна украса, отколкото на модерно осветление и при все това придаваха някаква чудатост и уют на снежната картина.
В една от тези студени зимни вечери, Мария, вътрешно радостна и спокойна, притурваше на печката по някое дръвце и се готвеше да нареди скромната трапеза. Синът ѝ Васил беше сварил да се прибере от София преди виелицата и сега цяла зима щеше да бъде с нея в село. Бяха минали толкова години… Докато следваше в София, седеше повече там, при едни далечни роднини. Гледаха го те като свое дете, нали беше наполовина сирак. Но на нея все ѝ беше тревожно и на мисъл. Виждаха се рядко, най-вече лятото, през ваканциите. Но ето – сега щеше да си е при нея – цяла зима.
Гордееше се тя със сина си. Цял доктор… А и осанката му, видът му… Прилягаше му тая професия. Добро дете беше той, послушен, ученолюбив, щеше да се грижи той за хората, па и за нея. Нали все болнава беше, още от младини. Ако не е той, да и носи през годините илачи от София, сигурно отдавна да се е споминала и тя, като покойния си съпруг. Такива мисли се въртяха в главата на Мария и тя шеташе из стаята леко и спокойно, без да усеща къщната работа, заради доброто, дето я окуражаваше. В такива моменти духът ѝ се подмладяваше и не усещаше умората, нито болежките си.
Жената гонеше шейсетте. Миловидното ѝ, изпито лице, бе останало донякъде младолико. Погледът на черните ѝ очи навяваше тъга; зарад преживяното… Но тя не живееше тъжна. От малка беше се научила да понася изпитанията си с благодарност и вяра. В спретнато домашно облекло, с хубава и чиста шарена престилка и забрадка на главата, тя се бе постарала да изглежда добре. Сякаш искаше да прикрие болнавия си вид, бледото си изпито лице, леко прегърбената си походка… повече за нейно успокоение. Окото на сина ѝ, младия доктор, виждаше всичко. Той само по цвета на лицето и прегърбената ѝ осанка разбираше за многото ѝ недъзи; преценяваше здравословното ѝ състояние по-добре от самата нея…
Къде се бе запилял?! Все си намираше някаква работа, не можеше да стои със скръстени ръце. Я дърва ще сцепи, я из двора нещо ще нареди, ще почисти; ще прикове някоя дъска по кошарата, някоя керемида ще смени на покрива… Че то нали всичко иска мъжка ръка, пък тука шета само тя, болнавата и неспособната на никаква тежка мъжка работа. И сега го нямаше, някъде по вънка е, чак до тъмно се луташе…
Мислите ѝ бяха прекъснати от хлопането на външната врата. Някаква тревога премина през тялото на Мария, въпреки, че знаеше: това е той, Васил.
– Сине! – извика тя със слабичкия си, леко дрезгав глас. От другата страна не отговори никой. Вместо това в сумрака се появи силуета на Васил. Той мина през стаята бързо, само я погледна и приседна на леглото; държеше се с двете си ръце за корема – долу ниско, в дясно, и се превиваше от болка. Майка му захвърли кърпата на чешмата и бързо седна до него…
– Какво ти е сине, какво ти е чедо, боли ли те нещо? Сине, кажи, какво ти е? –
набързо нареждаше майка му.
Васил я погледна, като се опитваше да прикрие болката си, и рече през зъби:
– Апендицит, това е апендицит. Работата е лоша. Трябва бързо някой да ме
закара в болница. Трябва да се оперира.
Майка му се уплаши още повече. Кой ще го закара в болница в тая зима, в тая криза? Най-близката болница е в Благоевград, сигурно поне два часа щяха да се лутат в тоя сняг, ако въобще стигнат… Но кой, кой да повика? Как ще се стигне до там. Тук линейка не можеше да дойте, пък и едва ли телефоните ще работят в тая зима… Какъв ти телефон…
Всички тези мисли преминаха като скоропоговорка през съзнанието на Мария. Тя гледаше как синът ѝ се превива от болка и не можеше да направи нищо. Такава безпомощност не бе преживявала от смъртта на съпруга си. Тъкмо всичко се бе успокоило, беше се наредило. Ето, синът ѝ изучи… Толкова години го мислеше как, с какви пари, откъде… Колко беше гладувала, но ето – свърши се, а сега тая криза… Тъкмо всичко се бе умирило. Мирно, тихо живееха, и ето ти – пак промяна, пак неизвестност… Ами откъде сега бензин?
Първо се сети за кмета; не става! Той живееше на другия край на селото, даже и партина нямаше… Докато стигне до там, сигурно синът ѝ ще умре от болка… Сети се за един братовчед – през една къща, имаше и кола. Набързо малко надежда се прокрадна в съзнанието ѝ. Тя изтича в снега, както беше без връхна дреха, по чехли. Не разбра кога се озова пред тяхната порта. Затропа лудо по дъските, разлаяха се всичките кучета в махалата. Пред къщата се светна. Излезе братовчед ѝ възпълен, червендалест мъж, разгърден и зачервен, явно от топлината в саята. Беше наедрял, ризата не побираше огромното му шкембе; не очакваше да я види, та тя не беше идвала у тях от години.
– Марийо, що хлопаш тъй, изкара ни ангелите?
– Бачо, мола те, Василчо е болен, трябва бързо в Джума, в болницата да го
закараме…
Още преди да е приключила изречението едрият мъж я прекъсна и взе да мърмори:
– Пил съм, Марийо, пил съм. На кило вино съм. Не мога да карам. Ше ми оберат
тефтерите, пил съм. Синът, той не може в тоя снег да кара, виж какво е времето… Нема кой, Марийо, нема кой. Върви другаде, виж некой друг! Прощавай!
Без да губи време, жената кимна с глава и пое назад. Беше и ясно, че трудно ще намери някой да тръгне в това време, но не губеше надежда. Свърна в ляво. Там имаше един съсед, дето ѝ бе помагал за някоя друга работа. Добър и отзивчив човек. Почти беше пред къщата, отдалеч се развика и захлопа на портите. Тя така си и помисли: родата трудно помага, приятел ще ти се притече на помощ, приятел.
Отвътре се показа стопанина на къщата, Златьо се казваше.
– Златьо, аман заман, мола те, от душа те мола… – занарежда Мария със сълзи на очи.
Златьо я видя, че е притеснена и в нужда, съжали я. Той имаше един стар Москвич, поддържаше си го човека, но пуста беднотия. Не го бе палил от месеци.
– Как да стане, бульо, как да стане? Бензин нямам капка, и да найдем, едва ли ше
запале таа пущина. Нема защо да те лажем.
Мария се разплака. Той я взе в ръцете си, погали я позабрадката и ѝ рече:
– Бегай, бегай, не губи време!
Тя бързо претича през двора. Снегът не спираше да вали и трупаше бързо. Беше заличил дирите ѝ. На излизане дръпна портата, тя хлопна зад гърба ѝ. Тоя звук я накара да се спре. Из къщите лаеха кучета, съседите ѝ разбраха, че нещо става. Тревожност се разнесе из въздуха, заедно със сивия пушек от комините, минаващ на талази пред слабото улично осветление. Взеха тежки и страшни мисли да идат една по една в главата ѝ, а нощният мраз пронизваше гърдите ѝ. Тя обърса мокрото си лице, очите ѝ се замрежиха от разтопения сняг, слизащ по страните ѝ. Отново безсилие и немощ полазиха през безсилната ѝ снага. Чак сега усети студа по ръцете и по нозете си. Накъде да тръгне? Що да стори?
Отнесе се съзнанието ѝ при Васил: как ли се превива, как ли го боли? Как да се върне при него без човек, без кола. Той е доктор, той знае. Щом казва болница – болница. Няма как да се съмнява в думите му. Селската баба знахарка няма да му помогне щом трябва операция. Ала не можеше и да стои така, да чака.
Инстинктивно тръгна към дома си. Уличката леко изкачваше нагоре… Неволно обърна поглед вдясно, натам беше помашката махала. На това място старият, разнебитен дувар не бе висок и тя за момент зърна част от къщата на ходжата със светещите прозорци. Докато се усети се озова пред тежката капия. И тя не знае какво я накара да похлопа. Стори го плахо, като че ли се страхуваше от нещо. Отвътре залая куче, чу се глас. Питаше на турски „Кой е“. Мария отговори. Приближаваха стъпки, снегът хруптеше все по-силно и по-силно. Накрая спряха зад портата. Хлопна тежко резе и се отвори. Срещу ѝ се появи самият ходжа – гологлав. Мария сведе глава в уважение.
Селим ходжа беше чист турчин. Българите в селото не знаеха почти нищо за него… Имаше семейство и голям чифлик. Къщите му бяха бели и хубави. Самият той – висок и строен човек, с къса подстригана брада, ходеше традиционно облечен, винаги спретнат и чист. Казваха, че никога не се усмихвал. И когато Мария вдигна глава срещна строгата му физиономия. Очите му бяха тъмни и ясни, с орлов поглед, който я прониза. Стори ѝ се, че той вече знаеше защо е дошла. Тя само промълви:
– Синът ми, Василчо… и притихна.
– Жив ли е, за болница ли е? – рече ходжата, като че да потвърди това, дето вече
му беше известно. Мария отговори:
– Да.
Турчинът ѝ рече „Дур“ и с бавни крачки се запъти към къщата. Подвикна с мощния си баритонов тембър. Мария забеляза движение, показа се големият му син. Ходжата извади от джоба си двайсет лева, даде му ги и му рече нещо тихо. Светнаха външната лампа, някъде отдясно, зад портите запали кола. Ходжата се запъти отново към вратите и с крак, без да се навежда, дигна долното сюрме. Портите зейнаха, подаде се муцуната на бежова Лада 1600. Двигателят работеше устойчиво, на смукач. Светеха всички фарове, сякаш нощта се превърна в ден. Зад волана беше големият му син.
Мария не знаеше точно какво се случва. Но ѝ стана необяснимо леко. Премръзнала и малко прегърбена, както си ходи винаги, тя стоеше вкочанена, а всичко пред очите ѝ беше като в мъгла. Едва виждаше през едрите снежинки, а сега и сълзи потекоха от очите ѝ, когато ходжата отново се приближи до нея. Тя кършеше пръстите си хем от притеснение, хем, за да ги стопли поне малко. Чехлите ѝ отдавна бяха мокри, и чорапите, и краката ѝ. Турчинът беше я преценил още с първия си поглед. Тази жалка жена, съвестна и скромна, той познаваше отпреди. Веднъж беше взимала заем от него, втората година, нямаше със що да изпрати сина си за София, и той ѝ даде дребна сума. После ѝ ги опрости. Оттогава не се бяха виждали. Той не можеше да я върне, не можеше да откаже. Така пишеше в корана, че после на небето ще ти търсят сметка за това, а той беше дълбоко вярващ мюсюлманин, наследник на много известни и добри учители – и сам съвестен и отговорен… Като я видя се разчувства, но никак не го показа. За малко да забрави, даде знак на сина си да излезе, посочи му да вземе една желязна туба с бензин. Сложиха я в колата. Чак тогава се обърна отново към Мария, дигна ръка и рече:
– Айде, Аллах сенѝ коросу̀н! – после добави тихо – Качвайте о̀лан и бърже! Ти,
була, нема да одиш, да не остинеш! Они са мъже.
Колата спря пред нейната къща. Тя я догони и влезе вътре. В сумрака на стаята видя Васил свит до печката. Беше сварил някакви билки и сега на малки глътки пиеше от чая. Не знаеше колко време е минало, синът ѝ се видя по-добре. Бързо наслага топли дрехи в една торба и го подкани:
– Сине, колата чека!
Като я чу, той стана, не губи време. Двамата излязоха от стаята. Момчето на Селим ходжа стоеше до колата, беше отворил задната врата. Мария хвърли торбата с дрехите и направи място на Васил. Той се приближи и видя познато лице; това беше Мехмед, заедно учиха в селското школо. Още с влизането в колата се сви и полегна на задната седалка, тури главата на торбата с дрехите. Стоповете на Ладата бързо се изгубиха в снега, възцари се тишина. Мария остана още малко на пътя. Прекръсти се. Досега не ѝ бе останало време да се помоли на Бога, но сега го стори. Наум пожела здраве и за ходжата, и за сина му, и нещо ѝ се стори нередно. Как така се молеше на християнския Бог за турци? Не мисли много. Бързо влезе в топлата стая и сложи на печката. Чак сега усети, че беше премръзнала. Не чувстваше пръстите нито на краката, нито на ръцете си. Освен това не можеше да стои от умора. С големи усилия свали мокрите чехли и чорапи от краката си, подсуши ги с една кърпа, свали подгизналите дрехи от гърба си, забрадката, престилката, наоблече се с дебели и топли дрехи. Очите ѝ се спряха върху чашата с чай на сина ѝ Васил. Взе я, допи я до дъно и легна на одъра. Като се зави през глава, не усети кога е заспала.
Колата се носеше по пухкавия сняг тихо и спокойно. Мехмед не караше бързо. Беше шофьор вече няколко години. Баща му за него купи колата – чисто нова. Уреди му я един негов земляк от „Мототехника“ – корекомска, най-хубавите Лади. Синът му я гледаше като малко дете, всеки ден я чистеше и миеше, не даваше прашинка да падне по нея. Нямаше по-хубава кола в селото. За първи път тая есен му донесоха западни зимни гуми – чисто нови. На Селим ходжа му беше ясно, че хората ще му завиждат, но той пък пред себе си и пред Аллах дума бе дал: дваж по-добър човек да бъде зарад тая придобивка. И сина си така учеше – да е за пример пред хората. Имаше му доверие. Мехмед беше добро момче, съвестно, всичко му идеше отръки, гордееше се с него, а пък и много се разбираха, с една дума, само с поглед. Затова и одеве, като му смигна, синът му вече знаеше, че ще се пътува до Джума, даже се зарадва. Иначе кога в снега ще изкара колата да пробва новите зимни гуми?
– Не се притеснявай, Васко, ей сега ще стигнем Джума. Ей го къде е. За мойта
кола няма лош път…
От задната седалка се чу само едно тихо
– Благодаря, Мехмед… – и после, като събра сили, Васил додаде – дано да
стигнем навреме!
Младият доктор се притесняваше, защото още преди няколко дни бе почувствал леки болки в стомаха, но го свърза с някаква храна. Обезболяващите, които изпи, явно бяха притъпили основните симптоми, и по-рано днес, преди около 5-6 часа те отново се появиха, но вече по-силни и концентрирани в дясната част на стомаха, ниско долу. Тогава той разбра, че става въпрос за възпаление на апендикса. Знаеше, че е добре операцията да стане най-късно днес, защото се съмняваше, че възпалението е започвало още предния ден.
Пътят започна да спуска по стръмнината. Мехмед караше на втора с газ, но като се убеди, че колата е стабилна, превключи на трета скорост и леко пипна спирачката. До сега не беше карал с толкова хубави гуми и направо не можеше да повярва как се държи неговата Лада на снега.
Стигнаха за нула време. Синът на ходжата спря колата направо пред спешната помощ. Изгаси фаровете и двигателя, дръпна ръчната и бързо излезе, за да помогне на Васил. Отвори задната врата, и когато Васко се изтегли към вратата, подхвана го под мишницата, и леко го повдигна. Така се придвижиха бавно до входа на отделението и веднага се упътиха към кабинета. Докторът беше там – дежурен. След като сложиха Васил да легне, той вдигна ризата му и започна да преглежда на ръка. Когато стигна до възпалението и натисна леко, Васил извика от болка. Диагнозата бе установена. Пациентът потвърди заключенията на колегата си и намери сили да спомене, че тази година е завършил медицина. Поставиха му обезболяващи, и започнаха да търсят хирург. Минаха повече от десет минути, докторът прати сестрата на някъде да пита за друг доктор, защото се оказа, че в момента дежурният хирург отсъства. Тя се върна не след дълго с отрицателен отговор. Докторът се ядоса, отново вдигна телефона, на висок глас смъмри някого от другата страна на линията, но това, разбира се, нямаше да помогне на пациента. Накрая се оказа, че няма кой да извърши операцията. Бе загубено ценно време.
Болките на Васил бяха понамалели в следствие на обезболяващите, но той знаеше, че след като действието им премине, те ще се завърнат с нова сила. Затова попита за мнението на колегата си. Той не мисли много. Явно ситуацията му бе позната и съвсем ясна.
– Колата има ли бензин да стигнете до София? – обърна се той към шофьора,
който стоеше до вратата на кабинета.
– Има. – Категорично заключи Мехмед, знаейки, че резервоарът е винаги пълен,
а качиха и още една желязна туба с двайсет литра.
– Тогава няма какво да чакате, тръгвайте за София и дано няма навявания –
отсече дежурният лекар.
Двамата съученици се спогледаха плахо. Васил се притесняваше, че ще минат много часове, а Мехмед – за състоянието на пътя… А и как ще се оправи в София? Той само веднъж беше ходил в столицата и то с един негов братовчед, дето работеше товарно такси и знаеше града на пръсти. Но сега нямаше много време за мислене.
Докторът оформи някакъв екземпляр с имена, адрес и диагноза, поднесе го на Васил да го подпише, връчи копие на Мехмед, който го сложи в джоба на шубата си, после им дадоха допълнително обезболяващи за из път, напълниха им и едно стъклено шише с вода и ги изпратиха.
След като колата потегли, Васил, под действието на инжекциите, се унесе в лека дрямка. На излизане от града Мехмед спря до една фурна за хляб, тъкмо бяха извадили първата партида, защото наближаваше полунощ. Взе два хляба и пое за София. Той знаеше изхода, но оттук насетне трябваше да внимава, да следи табелите, защото пътят не му беше познат. Той осъзнаваше, че от неговите действия до голяма степен зависи живота на Васил и това малко го плашеше. Предизвикателството стана прекалено голямо, отговорността също. Запита се какво би казал баща му, който освен справедлив, беше и строг човек. Като малки с брат му ги държеше доста изкъсо. В училище учеха четмо, писмо и аритметика, а у дома – корана и свещената история. Когато поотраснаха и се видя, че хванаха добрия път, ходжата ги поотпусна малко. Започна да се държи с тях като с възрастни, дори поощряваше добрите им постъпки и послушанието. Не пропускаше и да ги смъмри, когато направеха някоя беля, та и сега му имаха страх. После си даде сметка, че ако беше той на неговото място, щеше да тръгне за София, без да се подвоуми…
Баща му вече рядко караше колата. Откакто той взе книжка, почти не бе сядал зад волана. Водеше си службите, приемаше и по някой човек или невеста в къщи, да им прочете и си гледаше бахчата. Много обичаше да се разхожда из овошките, из лозята – по цял ден. Позачисти нещо, поокопае, тук щракне с ножиците, там резне някой клон. И така минаваха дните му. Спазваше постите, молеше се често… Нито беше болнав, нито престарял, но като че ли нищо повече не искаше от живота. Припечелваше по малко към заплатата и това му стигаше. Есенно време хамбарите му се пълнеха с урожай… Не връщаше беден, ни в нужда… Сякаш затова имаше тоя стар турчин. По-заможните българи в селото не го обичаха, особено сега, откакто дойде демокрацията и се заговори за политика, за наши и ваши. Но по-бедните го уважаваха… Често можеше да се види как февруари месец някой закъсал, без значение – християнин или мохамеданин – извеждаше добичето си с пълна каруца сено из неговите порти. Друг носеше торба с брашно, чувал с овес, ябълки, тикви… Само ракия и вино не даваше без пари, защото „всеки трябва да си плати отровата“ – така казваше. Самият той рядко пиеше.
Пътят се оказа добър. На места нямаше снеговалеж, така че Мехмед подкара малко по-бързо и се поотпусна. На едно място Ладата поднесе задница, но той бързо завъртя волана в другата посока, после обратно, и я върна в пътя. В това време болките на Васил отново се появиха, даже сподели, че му се гади. Изкачиха нагорнището и отбиха в дясно. Болният успя да се надвеси навън и повърна. Той знаеше, че това не е добър признак. Болките станаха мощни, коремът му се вдърви на пипане. Съученикът му го покани с хляб, но Васил отказа. Знаеше, че по-добре стомахът му да е празен. Взе обезболяващи с малко вода, за да не повърне отново. Видимо състоянието му се влошаваше. Това притесни и Мехмед. В същото време в купето взе да става студено, той видя, че температурата на двигателя пада. Сети се, че в един слънчев ден бе мил колата, и за да измие решетката отпред, бе свалил специалната кожена зимна преграда за въздуха. Преминаваха през дълъг прав участък с лек наклон. Той отби вдясно. Изгаси двигателя, включи на първа и излезе от колата. Отвори багажника; взе стария вестник, с чиито листа си подсушаваше стъклата и с малко тел го прикачи за решетката отпред. Веднага продължиха. Вътре се затопли и болният като че ли пак се унесе в сън. Така поне си мислеше Мехмед, докато Васил от силната болка почти бе изпаднал в безсъзнание.
Като че ли дългият път бе към края си. Мехмед започна да изкачва един стръмен участък. Направи му впечатление, че отдясно бяха отбили доста коли с включени аварийни светлини, явно не успели да изкачат баира. Това накара младият мъж да свали предавката и да настъпи газта. Ладата излетя по стръмнината като куршум. После отдясно видя високия паметник и няколко крайпътни постройки с оскъдно осветление. Спомни си, че предишния път, когато идваха с братовчед му през деня, именно тук спираха да пийнат вода и да си починат. Това навярно щеше да го окуражи, ако не беше забелязал, че спътникът му се отпусна на задната седалка като мъртъв. Не получи отговор и след като му подвикна. Въпреки това той не изпускаше от поглед пътната обстановка, която именно тогава взе да придобива вид на населено място. Къщите от двете страни ставаха все по-големи и по-големи, накрая се появиха и трамвайните релси. Мехмед бе запомнил, че трябва да кара от дясната им страна, и че трамваите винаги са с предимство. Но сега, през нощта, движението бе слабо и след като спокойно мина през целия квартал, той видя пред себе си полицейски автомобил, отдясно. Даде мигач и спря. Докато се оправяше да слезе, единият катаджия дойде до шофьорската врата и го заговори пръв.
– Момче, кой ти даде тая хубава кола и къде така по среднощ?
Мехмед не чака много, докато му разказваше всичко полицаят видя безпомощно лежащия Васил на задната седалка и веднага промени тона. Точно в този момент водачът му обясняваше какво е станало в Спешната помощ в Благоевград. Полицаят остана безмълвен за няколко секунди, а после добави:
– От там документ дадоха ли ви?
Васил веднага извади смачкания лист от джоба на шубата си. На служителя малко му поолекна. Резгледа документа, видя, че е истински. През това време колегата му, който стоеше до служебната кола и пушеше, му подвикна:
– Ше пишеме ли, има ли документи?
Проверяващият не му отговори нищо, само го погледна многозначително, върна формуляра на Мехмед и му каза:
– От тук караш само направо, по паважа, около 3 км. и пред тебе от дясната
страна ще видиш висока сграда с надпис „Пирогов“. Това е болница. На кръстовището завиваш вдясно и веднага наляво – в локалното. Спешното е отпред. Давай, давай! – и потупа по тавана на колата.
Ладата затрополи по почистения от снега паваж, Мехмед държеше дясната лента и караше, мислейки, че по-добре от това не можеше да стане. Бяха му разказвали за софийските полицаи, че са подкупни, че само пари искали, но този излезе свестен. Докато минаваха подобни мисли из ума му, пред него светна червен светофар. Не очакваше и не спря. Нищо, помисли си той, в последния момент беше, нямаше време, пък и кара болен, простено ще му е. По-нататък уцели зелена вълна и се озова на кръстовището пред Пирогов. Там зави, както му бе обяснил полицаят, влезе в локалното и се озова до самата болница. Ориентира се бързо, свърна там, където влизат линейките и спря направо пред вратите на Спешното отделение. Докато излизаше от колата, показа се мъж в бяла престилка с преметнат на врата стетоскоп. Мехмед пръв го поздрави учтиво, не чака отговор и веднага додаде:
– Карам тежко болен от Благоевград.
Извади документа от джоба и го подаде на лекаря. Ведрата физиономия на човека в бяло се промени, той погледна пациента през стъклото и бързо влезе обратно. След секунди се върна с още двама. Единият от тях буташе носилка. Докторът отвори вратата на колата наведе се над гърдите на Васил, разкопча му ризата и взе да го преслушва и да опипва стомаха му. После се изправи и рече:
– Лоша работа, направил е перитонит.
Събраха се и извадиха отпуснатото тяло на Васил, качиха го на носилката, вкараха го в болницата и изчезнаха.
Мехмед се озова сам на площадката пред вратата и се замисли какво да прави, дали ще успеят да съживят Василчо, че той е добро момче… Пък и точно сега ако вземе да си отиде, нали всички него ще гледат накриво… Как ще им обясни, как ще им съобщи лошата новина? Все такива мисли се въртяха в главата му, когато отвътре излезе докторът, който го посрещна, и го повика. Мехмед го съпроводи, влязоха в една стая и седнаха до малка масичка.
– Казвай сега, ти как се казваш?
– Мехмед Селим.
– Какъв си на Васил Иванов?
– Аркадаш, така де, приятел , съученик, комшия…
Докторът го погледна с леко недоумение и продължи:
– Ти знаеш ли кога го заболя коремът?
– Не, докторе, но тръгнахме снощи, някъде към 10 вечерта.
Пишещият погледна часовника си, беше точно 4 часа. Помисли си, че е минало доста време, когато вратата се отвори. Влезе сестрата от Спешната помощ, той я погледна въпросително.
– Спукан е, направил е перитонит.
– Много ли е зле, докторе – намеси се загрижено Мехмед.
– Да, няма никакви гаранции какво ще стане. Ти ще чакаш ли, или ще си ходиш. Ако си тръгваш, да запишем телефонен номер, на който да съобщаваме за
състоянието!
– Колко ще продължи операсията, докторе, ако трябва да изчакам? – отговори с
въпрос младежът.
– Никой не знае, може и десет часа да откара. Излез в коридора, седни, и помисли!
Като решиш ще ни кажеш… Аа, и помести колата, Мехмед, да не дойде някоя линейка.
Мария не знаеше колко време бе спала непробудно. Когато се разсъни, печката беше изстинала, но силното слънце огряваше стаята и вътре бе светло и ведро, макар и малко хладно. Опита да се размърда и усети болка във всичките си стави… Тя и без друго сутрин трудно се раздвижваше, а сега, след снощното натоварване, беше набрала и студ. С големи усилия се измъкна изпод тежките завивки, и седна на леглото. Първата ѝ мисъл бе как е синът ѝ. Тя се прекръсти, погледна часовника, показваше единадесет. Учуди се защо е спала толкова много; погледна към печката, с мисъл да я запали и видя чайника. Дотътри се дотам и го отхлупи. Удари я силна миризма на маточина и мента и разбра защо тъй дълго е спала. Пооправи се, запали печката, сложи дърва, среса се, уми се… Пак се прекръсти пред иконата, каза молитва и пооправи леглото. Трябваше да отиде до дома на ходжата, но се притесняваше да не я видят съседите, ще говорят после. Християните не общуваха с ходжата, а тя бе и вдовица. Не бе благоприлично да говори с него… Но живота на синът ѝ бе по-важен. Нямаше търпение да разбере как е. Тя въобще и не допускаше, че в Джумая в болницата не са могли да му помогнат с нищо.
Облече се, обу гумените галоши, тури дебелата забрадка и отвори външната врата. Сякаш по-слънчев декемврийски ден не бе виждала никога. Това стопли душата ѝ, разчувства я. Тя имаше усет за природата, радваше се на хубавото време, на птичата песен, на ведрия ден, на разцъфналата пролет… И усети, че тоя ден сякаш беше по-светъл и по-празничен от всички други дни в живота ѝ. Трябваше да си направи пъртина, защото през нощта бе натрупало – половин метър, че и отгоре. Огледа се: навред – побеляло и чисто, а слънцето напичаше и снегът по покривите се топеше още пред пладне. Гребна на две на три с лопатата за сняг. Колкото да премине. Портицата не беше далече, а навън, на пътя, вече имаше направена пъртина.
Похлопа на тежките порти. Кучето отново се разлая, но този път на вратата се показа жената на ходжата; никога не я беше виждала разбулена. Тя бе по-млада от нея, чудно красива. Чертите на бялото ѝ лице бяха като изрисувани, симетрични, нямаше една гънка на старост по него. Черните ѝ коси тук-там бяха прошарени с по някой бял косъм. По бадемовите ѝ очи този ден се четеше тревога. Когато отвори портите Мария видя, че дворът беше празен, колата я нямаше. Трепет обхвана сърцето на болната вдовица. Тревожните очи на двете жени се срещнаха. И двете бяха майки, и двете им деца бяха в опасност. Тъкмо се поздравиха, когато ходжата се показа на двора и извика жена си. Тя веднага тръгна към него, отдалеч си размениха няколко думи, Мария я дочака притеснена.
– Не бой се, бульо! Мехмед се обадил от болнисата в София, че си тръгва за село.
Син ти е жив. Сега там ша остане. О̀ди си с мир!
Мария не знаеше какво да прави, разкъсваха я различни чувства, неочакваната вест я остави в потрес… защо чак в София, как, кога?… Над всичко надделя чувството на благодарност. От очите ѝ отново се стичаха сълзи и тя инстинктивно подаде ръцете си към другата жена, хвана нейните и вместо само да ги задържи в израз на признателност, тя се наведе и ги разцелува… Туркинята притеснена от тая близост, дръпна свенливо ръцете си, усмихна се неловко и хлопна тежката врата.
Няколко крачки деляха Мария от дома ѝ. Тя видя случайно как от другата страна на пътя две съседки се бяха събрали и си шушукаха нещо… Като че ли за да ги чуе, те заговориха на по-висок глас: „болен – болен… точно пък от ходжата, свършили се българите в селото, та точно от него ще търси помощ“. Направи се че не ги чува, затвори малката порта след себе си и влезе в топлата стая. Последните думи прободоха до край сърцето ѝ като с нож. Тя коленичи пред иконата и пак заплака. После започна да премисля всичко случило се, отново и отново…
Д-р Васил Иванов се прибра вкъщи, болницата бе само на километър от дома му. Жена му и малката им дъщеричка го чакаха с нетърпение. От рано приготвиха багажа и бързо го натовариха в колата. Беше пролетта, по Великден. На излизане от София минаха да вземат една братовчедка на майка им, за да я закарат на село. В нейния дом д-р Иванов изкара студентските си години, отново при нея бе лежал след тежката операция, продължила повече от 6 часа и половина, която претърпя на 23-годишна възраст в Пирогов, когато едва спасиха живота му.
Докторът обичаше американските автомобили, тежки и стабилни на пътя. Той много пътуваше – не само по служебна работа. Занимаваше се с благотворителност и непрекъснато посещаваше най-различни събития.
Стигнаха до село за няма и три часа. Пътуваха спокойно и приятно, слушаха хубава музика и си говориха. Всичко бе нацъфтяло, планината бе като райска градина. Отвсякъде течеше вода. Реките и водопадите плискаха свежите си пролетни води. Птичата песен се разнасяше навсякъде, а изумителният аромат добавяше разкош. По поречието на Места се чувстваше полъх от Беломорието.
На края на селото, по изровения калдъръм беше къщицата на майка му, спретната от самия него, но непроменена – запазила старото си очарование, тя напомняше за отминалите години на бедност и изпитания, които докторът не бе забравил и сякаш никога нямаше да забрави. Преди да спре той подсвирна край двора на верния си приятел Мехмед, син на Селим ходжа, който се упокои малко след онази зима, но чието име щеше да се помни дълго по тия места.
Беше топъл пролетен ден. Само в края на Април можеше да има такива дни, възкресили живота и надеждата и всред най-изстрадалите души. Затова д-р Иванов с най-близките си хора всяка година по това време се прибираше за две седмици на село. Той мечтаеше след още някоя годинка усилена работа в столицата, да дойде онзи момент, в който щеше да се прибере на село, но за постоянно, а не само за две седмици. Даже беше се разбрал с кмета да му отдели една стаичка за амбулатория и докато има сили и памет, ей така, безвъзмездно да оказва медицинска помощ на нуждаещите се.
Докато се суетяха около багажа, от къщи излезе майка му Мария. Прегърбена както винаги, тя престъпваше бавно, помагайки си с дебела и здрава сопа от липа. Беше се уловила за нея с двете си ръце, като удавник – за някоя греда, и я туряше пред себе си, всеки път, преди да престъпи. Лицето ѝ, както и преди, си беше бледо и изпито, но въпреки това по него се четеше радост. Докторът я видя, че идва. Остави багажа, отвори малката порта и я посрещна. Тя с трудност повдигна и главата, и очите си, за да го погледне с най-нежния майчински поглед. Той се наведе и я целуна по челото. После се загледа в шарената ѝ забрадка… От онази нощ насетне я връзваше на главата си не както българките, а като туркиня.
Край.