()

Съществува ли днес благодарност в човешкото съзнание?… Често седеше, мислеше и неусетно се пренасяше в спомените си.

През лятото работеше като спасител. Мисълта за тези години изпълваше съзнанието му с радост и мъничко тъга. В него прехвърчаха думи на чешки и полски, а често край тях летеше и плажната волейболна топка…

В малкото черноморско селце всички се познаваха. През лятото идваха много чехи, поляци, руснаци и източногерманци. Мястото се оживяваше. Чуваше се всякаква реч и под жарките лъчи на слънцето летуваха доволни туристи. Те до късно седяха под асмите в селските дворове, заедно с гостоприемните си хазяи.

Безгрижие лъхаше от неговите спомени, безгрижието на младостта. Зимите бяха ветровити и студени. По-голямата част от времето му минаваше край бумтящата печка, но през лятото селцето се превръщаше в същински земен рай. Причудливи крайбрежни форми, тихи лагуни, старинни крепости и красиви подводни пейзажи… Това бяха само част от мечтаните  младежки предизвикателства, сред които се раждаха истински морски спасители. Е, имаше и такива, които гонеха с дървените си лодки надуваемите играчки на децата и дюшеците на възрастните, а после ги връщаха на собствениците им срещу дребно възнаграждение, но той не беше от тях.

Обикновено всичко минаваше спокойно и най-честите ангажименти му бяха къпането в прозрачните води, надуването на свирката и сънливото наблюдаване на охраняемата зона от сянката на плажния чадър. Така преминаваха дните и лятото вървеше към своя край.

Беше втората половина на август. Тогава бризът ставаше по-силен и често излизаше вълна. Тя жадно ближеше морското дъно, а мъртвото вълнение внасяше неочаквана промяна в безкрайната морска шир. То бе опасно за неопитните, които не можеха да плуват, а просто се  забавляваха  във водата, опипвайки с крака морското дъно.

Спомняше си как викове привлякоха вниманието му. Той скочи и в далечината видя човек, който махаше безпомощно с ръце, а вълните го скриваха от погледа му. Когато се приближи до удавника, усети, че тялото му е бездиханно и бързо го изтегли до брега. Изнесе я на ръце, оказа се младо момиче, което бе като мъртво. Положи я на горещия пясък, а после приложи всичко, на което го бяха учили. И чудо! Девойката се закашля и от устата ѝ избликна тънка струйка вода. Успя да си поеме въздух и се съживи. Сред множеството притихнали наблюдатели се оказаха и нейните родители. Те я прегръщаха радостно, като в същото време изказваха искрени и сърдечни благодарности на момчето с червените плувки. То все още стоеше на колене до тях и жива руменина обземаше доскоро бледото му лице.

Оказаха се чехи, които помнеше до ден днешен, не само заради спасяването на дъщеря им, но и заради тяхната доброта. Посетиха го в къщи, изказаха благодарност на родителите му. На следващия ден отидоха в кметството и разказаха за случката, за която и без друго вече всички знаеха. Управата му издаде специална грамота и съобщиха името му по местната радиоуредба с благодарности. Всички се гордееха с младия спасител, а последното бе повод за гордост и за самия него. Да спасиш човешки живот не беше дребно нещо, а какво е да се жертваш за цял един народ?

Мислите му трескаво летяха в миналото… По-късно, като преподавател в областния град, беше на излет с учениците из Стара планина: „По стъпките на Ботев“. Спомни си как в едно злочестно село на колежката му се наложи да ползва тоалетна. В близкия двор, обаче, получиха неочаквано-враждебен отговор: „Аз тая тоалетна да не съм я строила за вас?“!?… Все едно беше вчера. Помнеше ясно случилото се. „Нищо не се е променило“ – мислеше си той. Преди около стотина години тамошното местно население  отказва да продаде на Ботев няколко агнета за храна и то срещу част от ревниво пазеното, от ковчежника на четата, злато. Помнеше и прочетеното някъде…как Ботев със сълзи на очи възкликнал: „Тоя народ ли съм тръгнал да спасявам?“. Местен турчин  му продава  агнета от собствения си чифлик. Не могли да ги изядат! Точно, когато чеверметата били готови се задала потерята и четата побягнала, оставяйки всичко на турците.

Спомените му летят през годините бързо като вятъра, който го отвя на шестстотин километра от Черноморието – почти в Драгоман.

Миналата година, в София, на един тротоар, възрастният човек, който вървеше пред него, видимо загуби равновесие, олюля се и падна на плочките. Дори за миг не се замисли; клекна, взе го в ръце и го повдигна леко… Уменията на спасител още почиваха някъде дълбоко в душата му. Падналият се свести бързо, погледна го и  инстинктивно започна да търси портфейла си. Преди да го намери, с враждебен поглед рече нещо от сорта: „Искаш да ми вземеш парите, а?“. Явно напипал портфейла си, погледна  гузно, но не се извини…

Изправи го на крака и си тръгна. Отново бе спасил някого, но вместо удовлетворение, усети как го свива стомахът!

Вървеше и си мислеше: българинът все още не почита своите спасители, не ще да участва в спасението си, като че не иска да бъде спасен… А крадците и предателите не го притесняват, дори им пристава, подражава им.  Затова не може да бъде спасен!

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми