()

Градът е малък. Шетам из него – един поздравиш, с друг се заговориш… А есенното слънце все още властва над света, показва се между натежалите облаци и радва всички. Оживено е.

Свършиш някоя работа и се прибереш вкъщи – и там работа те чака. По обяд става горещо и седнеш да си починеш. А дворът те кани – нали е есен. Всичко е наляло плод. Късната зарзала пада. В последно време това болно дръвче никога не бе връзвало така; че и едри плодовете! Като се заканиш да го сечеш уплаши се дървото и ражда. Ябълки, грозде – отвсякъде чака награда за труда ти. Обаче и първите слани идат, а гроздето още не е узряло… някак насила работа е това.

Втора година сме в „пандемия“…

Напролет заваляха дъждове, затопли се времето, нацъфтя глухарчето – навсякъде пожълтя: килим от уханен жълт цвят! Пчелите до тъмно събираха нектар. Казвам си: само една година по-лежерно го карахме, понамаля транспорта, едно-друго, и гледай – природата се съвзе! От години не е имало такава пролет.

Малко продължи радостта ми. Скоро се засуши – и така цели три месеца. Шумата на дърветата посред лято започна да пада… А сега – септември е още – и сланите  парят всичко зелено. Не стига на природата само една година. Няколко трябва да минат – спокойни, разумни, мирни – та и тя малко  да се посъвземе, да си отпочине от тътена на самолетите, от комините, дето бълват праха на изгорелите боклуци. От тежестта на автомобилните колелета…от   изкуствените градски светлини. И ако може да се съвземе тя ще ни се отблагодари стократно.

Спомням си преди години колко благодатна бе природата! Дърветата се отрупваха с плод, не боледуваха… Бях дете. Джанките, които прадядо ми събираше за ракия, нямаха обир. Помня ги тия плодове: тъмно-червени, пръскани с точици, като нарисувани от ръката на някой художник!? Сочни, с малки костилки. Сега няма такива. Старецът брулеше леко дърветата и стотици зърна падаха на окосената трева. После се навеждаше и ги събираше с часове… Пълни коли с царевица, тикви, картофи… земята даваше обилно своите плодове, а какво е било още по-преди?! Кошерите стенеха, а медът течеше като река от центрофугата… Днес не е така. Даже за пчелите няма достатъчно.

Старите хора също ги няма. Възрастните наши дядовци и баби на по седемдесет, осемдесет  години, които се изпращаха на вратата, все едно, че вчера са се взели. Така се и посрещаха, така сядаха на масата.  Днес и старите и младите все бързат, все нямат време, правят планове, и то грандиозни?! А полза няма. Къде отиде старото време? Къде се скри мъдростта му? Не зная! Днешното се втурна да бърза и хората се завтекоха след него да го гонят?!

Айнщайн твърди, че е можел да спира времето. Днес явно сме оглупели;  забравили сме как става това.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми