Тя е разстроена от поредния нелицеприятен пост във Фейса. Груб е, и е подигравателен… Преживяла е и е преглътнала много подобни думи и изображения, наранили дълбоко душата ѝ – до сълзи, защото и без друго е преминала през доста изпитания. Отхвърлила е стария си живот, превъзмогнала е толкова пороци, постигнала е толкова много, но от дисплея на телефона продължават да я притесняват думите на някои хора…
Дали, когато вече имам вътрешния душевен мир, почти нищо не може да го наруши? При много хора той си има Източник, откъдето се храни и където е неговата пълнота. Зная че този мир идва от Бога. Неговите „избраници“ са всички, които Го следват в своя земен път; следващи неговите бащински и любящи съвети, чиято цел е спасението на човека, т. е. – вечният живот в радостта на Рая. … Но и друго: да се научиш да откриваш смисъла и на земния си живот – на страданието, на изпитанията – и да ги преживяваш с благодарност. Да се научиш умно и сръчно да подреждаш този живот, да станеш негов творец, следвайки свободно съвършената Божия воля.
Безспорен остава и фактът, че светът по всякакъв начин нарушава човешкия мир. Нима не вярвате! А стереотипите красив – грозен? Земната суета и слава? Полюсите на мнението? За толкова много неща се притеснява съвременният човек и така стига до там, че започва да определя ежедневието си като проблемно. Мисля че думата „проблем“ може напълно да бъде заменена с далечния синоним „въпрос“ (казус). Също така смятам, че когато това се случи, отговорът поне на половината „неизвестни“ вече ще бъде намерен. Казва го и поетът Румен Денев: „Мой господар е сърцето ми, /на сърцето ми Господар е Христос. /Господи, скачам в небето Ти, /като отговор без въпрос“.
Какви са притесненията на съвременния човек? Има ги във всички сфери на живота. Те са от икономически и здравен характер… Свързани са със социалния статус, с въпросите в семейството, в личен план, с най-различни нужди и потребности (физическо и социално общуване), с външния вид, ако щете, и други подобни. Хората се тревожат за глобалните въпроси, обвързани са в политически и партийни структури, с частни предприятия, масмедии и пр. В цялата тази залисия се притичат „на помощ“ тъй наречените социални мрежи. Но тъкмо там, в тези платформи, доста често и лесно хората се притесняват взаимно, обиждат се, съревновават се, „воюват“, сблъскват се с противостоящи мнения, стават мишена на различни недобронамерени ползватели. Та нали цинична и зла реч се открива дори и в заглавията на публикациите в много сайтове. Не желая да доказвам твърдението с цитати, въпреки че няма да ми е трудно.
Познавам хора, поели по правилния път на Божия мир, стъпили драговолно на смирения църковен темел, опитали се да преборят, или преборили много от земните си страсти. Те все още не са изтрили профилите си в социалните мрежи. Често оттам се обърква всичко. И в силата си ние все пак оставаме слаби! Едно изречение, една „грозна“ снимка, един подигравателен пост – и крехкият мир се разрушава. Не преувеличавам, а споделям реални лични (в миналото) и чужди преживявания; и то – такива, разтревожили сериозно мнозина всред нас.
Срещал съм добри и осъзнати хора, с богат житейски опит, с постижения, но безсилни пред „атаката“ в мрежата, независимо дали е дошла от приятел, бивш приятел или враг. Тя ги разстройва, докарва ги до сълзи, до безпътица… А на мен, склонния да неглижирам и пренебрегвам всеки подобен „проблем“, отстрани ситуацията ми изглежда съвсем другояче: сякаш често, когато човек няма истински сложни въпроси за решаване, наричани „проблеми“, сам си ги създава.
Казват: „Надвил си е на масрафа, има свободно време“… Къде остава творческата (креативна), полезна, общополезна, благотворителна, милосърдна, истински социална дейност? Това ще бъде, поне за мен, много по-отпускащо и удовлетворяващо занимание. Какво спохожда безполезното щракане в мрежата? Съвсем вредни последствия, често свързани с негативни емоции и преживявания.
Скоро изпращахме един възрастен човек, почти столетник, от онези, на чиито погребения се събират много хора. Сълзите в очите им не липсваха, въпреки преклонната възраст на покойника. Моето отношение и мислите ми, онова за което говоря сега и тогава ме накараха да кажа няколко думи. …Скромността…, благонравието! Зная го от опит: когато човек е възпитан в тях от малък, променя се неговият мироглед; възприемането на света и на собствения аз става различно, поведението – също; животът – и той. Има го мирът в душата, а с него и вниманието, топлотата и любовта.
…Преди години той присъстваше на кръщението на своето правнуче в храма. Очите му грееха от радост, защото силно преживяваше реалността. Едва сдържаше сълзите си. Но съзнанието му си оставаше бистро, забелязваше и всичко наоколо. На излизане ме викна настрана; видял една разклатена плочка на стълбището… Бръкна в джоба, извади двайсет лева, подаде ми ги и с благ поглед ми каза: „Ето, да оправиш там оная плочка!“.
По негово време нямаше телефони и лаптопи; но разбира се и днес проблемът не е в тяхното наличие, а в начина им на употреба. Мнозина от нас биха казали, че в момента не може да се живее без мобилен телефон. Ами как до преди няколко десетилетия можеше? Споменавал съм го и друг път, но е важно, затова ще го повторя: комуникацията не е общуване. От дистанция можеш „да кажеш“ на човека всичко. Едва ли мисловните и емоционални процеси скоро ще спрат; нали ако посоката е негативна, всичко ще ескалира вътре в теб… до подлудяване? И така човешкият разум се натоварва и претоварва.
Когато вдигнеш поглед, светът пред теб е размазан. Очите ти парят и фокусират едва на двайсет сантиметра. Но сякаш и в съзнанието ти вече няма място за истинската личност, за теб самия, способен само с действието си да поправиш всичко счупено.
