„Който е запазил душата си (за света), ще я изгуби, а който е изгубил (отдал) душата си заради Мене, ще я запази“ (Мат. 10:39)
В началото на учебната 1942 година в българските училища с надлежно окръжно писмо е разпратена „Молитва за България“[1] с автор проф. Борис Йоцов, български литературен критик и историк. Той лично я утвърждава в качеството си на министър на Народното просвещение. По-късно, на първи февруари 1945 г. заради принадлежността си към последните царски правителства е разстрелян, заедно с голяма част от българската интелигенция.
В началото на т. нар. преход, през 90-те години на миналото хилядолетие, народът ни бе обхванат от силен политически ентусиазъм за промяна. Той премина доста бързо; бе мощно, но и достатъчно илюзорно подхранен от формированията, нарекли себе си демократични. Всички ги подкрепихме… Нашите най-талантливи поети и певци изпяха въодушевени стихове и песни; днес ги помним малцина. …Васил Найденов, Богадана Карадочева и Стефан Димитров с тяхната незабравима за мен „Молитва за България“! – рефренът в стиховете е красив и доста съдържателен: „Господи, дай на България път, светлина, свобода!“… И наистина, спомням си, че по това време, църквите бяха пълни с хора – млади, стари и деца.
След кратко, некомпетентно и сякаш продажно управление, дойдоха поредните избори. Из сините площади звучаха вечните хитове на Стефка Берова и Йордан Марчинков, подкрепили цялата кампания на СДС безвъзмездно, но и безуспешно; хората се почувстваха излъгани и отново предадени; на власт се върна бившата комунистическа партия. Тя бе сменила името си, но лидерите си бяха същите. И така неусетно минаха петнайсетина години; времето лети като подплашен кон, казват някои мъдри.
Днес, след повече от тридесет години „преход“, се наслушахме на едни и същи мантри, до болка познати, изказани лицемерно и безспирно повтаряни: жертвите на комунизма; злото на тоталитаризма; червен терор; покорена църква и др. подобни. Да, обаче в демократичната ни държава, всред свободните ни медии и високообразованото ни демократично общество „войнстващият атеизъм все още управлява България“. Не вярвате ли? Едно от доказателствата е това, че точно тогава, преди петнайсетина години никой не посмя да публикува цитираното заглавие. А за мен, да ви кажа право, разлика между фашизъм, комунизъм и социализъм няма. И трите са нечовешки, безбожни и еднакво мракобесни, както и тоталитарни. Степента на злото в експеримента, неговата сила и инструментите просто зависят от времето и лидерите, тъй че разликите всъщност нямат никакво значение. Целите, както и средствата за постигането им винаги са зли, лицемерни и страшни.
Иначе, за жертвите на тоталитаризма у нас, прочетох много отдавна, този урок съм го научил, смея да твърдя, с всички подробности и сам съм изразявал възмущението и несъгласието си. Разказвал съм неведнъж различни лични истории: за Змей Горянин, за Атанас Буров, за опита за убийство срещу Елин Пелин и много други, за цензурата… За одържавеното имущество на прадядо ми; въпреки, че това са земни истории. Страданието и изпитанията са най-същественото в този живот и съвършенство, означава да ги посрещаш, преживяваш и изпращаш с благодарност, осъзнавайки, че те са единствените истински уроци по смирение. А това че историята ни е пълна с обществени трагедии, нечовешки експерименти и войни, предизвиквани винаги от група безбожници, е съвсем друг въпрос; това е нашата световна реалност, измислена и създадена от самите нас. И въпреки това не мога и никога не съм могъл да слушам как хора, израснали, оформени и постигнали всичко преди десети ноември, оплакват жертвите на комунизма и плюят събратята си, Църквата и всички, които не са им угодни, дори и личности от нашето съвремие, слагайки ги под общ знаменател. Не мога да приема обвиненията срещу Църквата, че не била канонизирала светци от онова време, че въобще нехаела за това. Не мога да приема лъжата и лицемерието, писна ми от мантрите на драскачите, от повтарянето на едно и също. Начетох се! Казвам го така, защото отдавна не слушам радио и не гледам телевизия заради подобни причини.
Не е вярно, че хората не ги интересува, напротив те знаят истината. Но тези, които четат и търсят цялата истина знаят и за избитите българи зад Черната граница много преди 44-та., забравени от днешните „демократи“; знаят и за лъжите на съвременни социалистически организации, които почти отрекоха спасяването на българските евреи, а нашите „антикомунисти“ им пристанаха; знаят и за терора срещу комунистите в продължение на повече от две десетилетия преди 44-та. Дали пък народовластниците точно тогава не се учеха какво и как точно да правят като вземат властта в свои ръце? Някой от драскачите задавал ли си е този въпрос? Нарича се ескалация на злото и е природен/човешки закон. И обвиненията към Църквата са лъжа, защото точно с благословението на същата тази църква, БПЦ – Българска Патриаршия, излязоха четиринадесет тома с подробно описаните жития на всички жертви на комунизма в България. Съставиха ги не платените научни сътрудници, а една „проста“, но боговдъхновена монахиня-поетеса. Нима драскачите не знаят за тях. Що се касае до мен, те отдавна са ценна част от библиотеката ми. Макар и задочно, познавах се и с тяхната съставителка. Така че Църквата, както обикновено, си е свършила работата; останалото е в ръцете на Бога, защото „светинята е за светите“… Аз вярвам, че ще получим и тази благодат, когато сме готови да я приемем и осмислим.
Много ми се ще, „пазителите на паметта за комунизма“, да ми покажат днешните образцови демократи, да ми посочат добри примери от съвременните политически среди, защото такива съвсем не се забелязват. Да ми покажат истинска съвест, защото съвсем не я откривам… Защитниците на съвременната демокрация и развита култура, на „постигнатата“ свобода, на либерализма и хуманизма и върли отрицатели на всеки тоталитаризъм (но само на думи), постоянно публикуващи едни и същи статии в продължение на тридесет години, никак не подкрепят с тези си дела съзнанието на съвременния българин. Те допълнително го фрагментират и ограничават. За щастие не са сред най-четените; народният читателски дух знае, че художествената литература и българската народна музика засега са по-полезна интелектуално-духовна храна. В крайна сметка в тези две сфери ние имаме великани по дух и талант, удивили и смаяли целия свят, имали сме ги и по времето на соца, защото вече пояснихме, че при утеснения и изпитания човекът е много по-истински, достоен, скромен и вдъхновен от Бога.
За мен е очевидност, че когато един човек (днес така е при мнозина) в продължение на тридесет години е концентрирал вниманието си в точно определено феноменално гнездо и на всеослушание плюе, обвинява, заклеймява и се подиграва (чрез карикатури) със своите братя, това означава само едно: неговите действия са плод на определен вид подкрепа – конкретна и целенасочена. Мисля, че останалото не е тайна за никого. Обикновено такива люде обвиняват другите в действия, дори и по-черни от своите. Те просто съдят по себе си, това е синдром и комплекс.
Да се концентрираш в локалната проблематиката и да отпечатваш всяка клюка е съвсем лесно: кой какво казал, къде ходил и какво правил… И винаги процентно да преобладава лошото, скандалът, престъплението. Емблемите нямат значение, също и надписите, че не изразяваш политиката на фондацията-финансов благодетел; те са част от безсрамното лицемерие и крайната заблуда, но и самозаблуда.
Нищо за важните ангажименти на държавата и обществото ни, нищо за духовната криза, нищо за повсеместно ширещата се лъжа… Нищо за повсеместно ширещата се корупция, нищо за канските кражби, за наглостта, за безверието, за беззаконието. Нищо за чуждопоклонниците, отхвърлящи и потъпкващи българското за сметка на чуждото… Нищичко; още по-малко – решения.
Ще ми се да спомена нещо за жертвите на демокрацията у нас. Малцина помнят, но „антикомунистите“ много добре знаят, че на 25 май 1992 г. с акт № 92 ръководената от Методи Спасов Дирекция „Вероизповедания“ при Министерски съвет обявява за „нелегитимен и незаконен досега действуващия състав на Св. Синод като ръководен орган на БПЦ“. Министър-председател за една година е Филип Димитров. Времето е достатъчно. Предизвикан е разкол, запорирани са църковните сметки, а Църквата е погната от съдебните власти; превземат се храмове и църковни сгради. Агонията продължава десетки дълги и тягостни години. Учих и завърших Семинарията точно през този период. Спомням си, как обикаляхме отвътре стените, за да охраняваме и „я опазихме“, както си припомни скоро един настоящ митрополит, тогава ректор на любимото ми училище. Вярно, в столовата имаше само фасулада, а лютеницата и хлябът бяха преоценени, с изтекъл срок; парно нямаше. Ремонтите останаха незавършени с години. Не съжалявам за преживяното, защото така никога няма да забравя истината. Историческа ирония, а може би белег, откривахме в това че абревиатурата на Семинарията съвпадаше с името на партията, предизвикала разкола: СДС (Софийска духовна семинария).
И аз, като много други, бях подлъган от синята идея и симпатизирах на Петър Стоянов. Симпатиите ми загаснаха бързо, когато по-късно той се закле пред самозвания, но временно легитимиран от държавата, патриарх Пимен. Някои от съдебните дела продължават и до днес, провокациите срещу църквата ни – също; те са рани, които зарастват трудно. Така да бъде, но това също е вид тоталитаризъм… А тоталитаризъм има винаги, когато управляват безбожници. По важното е друго. През времето на личната си агония, от която като по чудо възкръсна, Църквата ни има силата да изрече следните слова:
„Настояваме за незабавно пристъпване към съвместно подготвяне на законодателни промени, които да гарантират, че нашите деца ще бъдат укрепени в доброто и че в детската градина и в училище те ще могат да придобиват морална сила твърдо да противостоят на греха в себе си и на злото в заобикалящия ги свят. А това може да се осъществи и да има дълготрайни плодове, ако конфесионално и нравствено ориентираното изучаване на „Религия“ залегне в задължителната им подготовка.
„Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“, казва св. апостол Павел (Послание до галатяни, 6:7).“ Дайте на юношеството надлежно възпитание в духа на вярата и вие сте направили всичко, що е потребно, за да бъде отечеството честито и славно“, ни съветва приснопаметният Старозагорски митрополит Методий Кусев. Защото благочестиво възпитаните и образовани младежи и девойки ще бъдат утре себеотдайни родители, трудолюбиви работници, добри учители, разумни експерти, почтени политици, високопринципни управници, истински патриоти и достойни човеци (Дали именно това не ни липсва днес? Бел. авт.)
Това е, от което България се нуждае!
Това е, което искаме за всички български деца!
Това е, което трябва да посеем сега!“[2]
Това „сега“, беше през 2010 г. А днес, през 2026 г. се случи така, че на парламента просто „не му остана време“ да приеме на второ четене важните и неотменни промени в Закона за предучилищното и училищното образование. Той има време да преработи за енти път Изборния кодекс, да закрива комисии, да се занимава с охрана, да постановява куп други неща, но за децата ни отново няма време. Ентусиазмът на просветния министър бързо угасна, така де, нали правителството е в оставка. А за разходки из Европа има и време, и средства, и сили, и желание…
… В онази песен рефренът повтаря „Господи, дай на България път, светлина, свобода!“. Трогателен е финалът, едно българско дете, момиченце, го преповтаря: „Господи, дай на моята България път, светлина, свобода!“ Спомняте ли си?
Ние, народът на България, нашите политици и управници, министри и държавници, и техните кукловоди от различни части на света, не дадохме на страната си нито път, нито светлина, нито свобода. На народа му дават му само пари, дават му възможност да краде, да безчинства, да се самоунищожава. С пари и свободия не се открива верният път; с пари не се купува светлината нито на мъдростта, нито на вярата; с пари не се сдобива нито духовна, нито светска свобода. Нашият свят доказа многократно, че с пари може твърде успешно да погубва подобни ценности у човека.
Отново не дадохме възможност на децата си осъзнато и от сърце да се обърнат към Бога, истинския Цар на Небето и на Земята, и да кажат: „Господи, дай на нашата България път, светлина, свобода!“.
Уважаеми демократи, скъпи управници, това не е геноцид, това е чист холокост спрямо собствената ви нация.
[1] „Господи, Боже наш!
Ти, който бдиш над света, чуй нашата утринна молитва! Озари ни с лъчите на могъщия преблаг Дух и разпали в сърцата ни искрата, която си вложил в нас! Укрепи в гърдите ни пламъка на свобода и правда! Просветли ни да бъдем смели и доблестни българи, достойни за своя славен род, за Твоята велика милост!
Ти, Който си вдъхновявал за светли дела нашите духовни първенци, Ти, който си благославял меча на нашия воин и си го водил към подвиг и величие, Ти няма да забравиш и нас! Простри десница над нас да вървим по Твоя път с нашия избран народ – Твой верен раб и воин, заседнал в своята земя по Твоя воля!
Дай ни сили да живеем и да работим за благото и величието на Отечеството! Дай на скъпата наша Родина твърдост в изпитанията, воля за живот и вяра в нейния устрем, за да лети през вековете, водена от своя мъдър Цар, към победи и възход, към могъщество и вечност – за Твоя слава! Амин!“ Изт. https://dolap.bg
[2] ГРАЖДАНСКА ПЕТИЦИЯ на участниците в Националното литийно шествие „Образование за духа и доброто бъдеще на нашите деца“, София, 24 септември 2010 г., https://bg-patriarshia.bg/appeal-8.
