Правило на вярата и образец на кротост, учител на въздържанието …
(Из тропара на св. Софроний Врачански)
Явно онова клепало, което монасите, по заръка на св. Софроний Врачански, изковават от металната порта на Латинското кале край р. Габровница, ще да е било свещено… Затова по-късно, когато патриархът на българската литература Иван Вазов посещава Осеновлашкия манастир, ангелът на поезията го вдъхновява да напише стихотворението „Клепалото бие“[1]. Старецът, когото Вазов възпява, пада посечен от „меч агарянски“, но екът на клепало продължава да се разнася сред „гори и канари“… и така – до днес.
Поетът следва св. Софроний и в Черепишкия манастир, където и сега килията му си остава непокътната – малка и проста, а Вазовият кът е до нея – в съседното помещение с чардака над реката. Всеки, който е посядал там, знае, че водите на Искъра минават тихо и реката край манастира „мълчи“[2], сякаш за да не смущава молитвата на светеца и мислите на ония дето идват тук да се докоснат до неговата святост и до мястото, осветено от стъпките му.
Ето това е истинско учително дело: живот, който другите да следват. Пример, който да не се забравя… А не се забравя написаното на книга, затова оня кът е изпълнен с книги. Затова всеки манастир из Балкана е като свято книгохранилище, чрез което бе съхранена и нашата памет, и родът и отечеството ни. Само народотворчеството, заедно с вяра и свещения ни език, са ни съхранили до сега; само те могат да го сторят и занапред.
Трудна и сиротна е съдбата на Стойко, роден през 1739 г. в тогавашното село Котел. Останал кръгъл сирак, само на единадесет години, той познава от най-ранна възраст бремето на бедността и недоимъка. И макар „прилежен и остроумен“[3] в училищните занятия, роднинските дългове и трудните времена не му позволяват да завърши училище. Но от собственоръчно написаното „Житие и страдание грешнаго Софрония“ ние разбираме, че въпреки всичко той успял да усвои четмо и писмо. Както казва многомъдрият Йоан Дамаскин „Коя ли житейска наслада е без скръб и коя ли земна слава остава неизменна…“. След теглилата идва и малко радост за душата на праведния Стойко и той бива ръкоположен за свещеник в далечната 1762 г.
Не трябва да забравяме, че във времената на Робството, свещенството у нас е гръцко. Известно е, че то не изпълнява ревностно духовния си дълг; липсва грижа за народа; действията на духовенството са в услуга на поробителя и пр. В една такава среда, и като се има предвид грамотността на българския свещеник, явно превишаваща тази на гръцките си събратя, Стойко бива често наказван и дори „ненавиждан“[4].
На това място в житието му, ние откриваме една максима, изречена от бъдещия светец, която той определя като природен закон, но която представлява и едно предупреждение към учителите, книжовниците и духовенството, чиито достоен наставник ще се окаже по-късно св. Софроний, а именно: Понеже то ест вещ природна: учен человек ученнаго люби и прост – простаго, и пиян – пияннаго. Още от сега светецът ни предупреждава, че човешките пороци, сред които един от най-определящите е неграмотността, се разпространяват много бързо и често ескалират в обществото. Ето че заради този неписан закон, валиден и тогава, и днес, отец Стойко бива презиран и пренебрегван – премеждия които той приема и преживява с кротост и смирение.
Житието на св. Софроний предоставя сведения, че след като той посещава за шест месеца Св. Гора Атонска, се връща и учителства, като учи децата на „книжное учение“. Изследванията сочат, че в Котел през 1765 г. свещеник Стойко Владиславов прави първия и втория препис на Паисиевата История славянобългарская. На много места в България по това време свещеници, монаси и монахини са обучавали децата на по-заможните, пък и на по-бедните българи, но от 18 в. конкретни сведения имаме за даскал Милко йерей и свещ. Стойко Владиславов от Котел. От там произлиза и известният български духовник и книжовник Неофит Бозвели, който има изключителни заслуги за българското църковно-освободително движение.
Още през 17 в. градът се оформя като влиятелен книжовен център, обхващащ близките до него селища Тича, Жеравна, Ичера, Медвен, Катунище, Градец, Нейково, Раково и др. През следващия век се обособява котленският тип полууставно писмо, откривано главно в ръкописите на най-изявените представители на котленската калиграфско-писарска и художествено-орнаментаторска школа, които споменахме и по-горе: даскал Милко йерей (Милко Котленски), свещеник Стойко Владиславов, и техните последователи Теодор йерей, Велико йерей, Димо Теодоров, неизвестният жеравненски копист на съчинението на Йосиф Хилендарски „Беседа. Слово за ползата от четенето” и др. През 18 в. преобладават ръкописите с богослужебен характер, като часослови, требници, псалтири, октоиси, служебници и др.
По-старите жители на Котел твърдят, че именно там било първото килийно училище, открито още преди 1700 г., но писмени сведения за това отсъстват. Смята се, че по време на големия опустошителен пожар през 1894 г., в града изгарят множество стари книги и документи. Освен това голямо количество архивни документи са изнесени от котленци, емигрирали във Влашко, Молдова, Бесарабия и другаде. През 1812 г. Котленското училище се оформя като едно от първите български светски училища. Две години по-късно започва строителството на т. нар. „елиногреческо“ училище, където през 1820 г. е открита и килия за момичета. През 1840 г. се построява „Котленската академия“, с чиято слава се мерят само училищата на Райно Попович в Карлово и на Петър Дамянов в Русе. Неслучайно от Котел излиза Петър Берон, учител и забележителен учен-енциклопедист. Той през 1824 г. написва и отпечатва своя „Рибен буквар”, който има изключителна роля за масовото ограмотяването на българския народ. Като учители в Котел работят Райно Поповияч, Андон Кринчев, Райно Стоянов, Стефан Изворски, Сава Доброплодни и др. През 1870 г., с утвърждаването на Екзархията, в Котел се основава читалище „Съгласие – Напредък“, което през 1871 г. наброява 150 члена. В града се развива и театърът. През 1871 г. на сцената в големия салон на Горното училище за първи път се представя пиесата „Многострадална Геновева“, с участие главно на учители. През 1867 г. Димчо Великов Книговезеца отваря книжарница и книговезница. В книжарницата още преди Освобождението се продава и чуждестранна литература на руски, френски, английски и особено на гръцки език, главно учебна и отчасти религиозна книжнина. В Котел се ражда и известният поет, публицист и революционер Георги Стойков Раковски, който взема участие във всички обществени и културни прояви в родния си възрожденски град и не само. Всъщност Котел е люлка на още много велики българи.[5]
Но да се върнем в центъра на нашата тема, личността на св. Софроний Врачански и неговото Евангелие, Неделник.
Свещеник Стойко е ръкоположен за Врачански епископ в седемнадесетия ден на месец септември, 1794 г., в неделя. В житието му четем следното: И приеха ме християните радостно, и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах поучение по нашему болгарскому язику. От написаното става ясно, че врачанският епископ продължава да поучава народа както и до сега поучавал децата в училище. Само мястото на неговата педагогическа дейност се сменя: вместо от учителската катедра, учителят преподава от амвона по „нашему болгарскому язику“, и вместо тясната килия, пред него са наосът и притворът на храма. Различно е и неговото достойнство, издигнато от учителско и свещеническо – в епископско.
„Благонаклонен“[6] остава св. Софроний и на преклонна възраст, след като осъзнава, че няма сили да обхожда нито своята, нито чужда епископия. Книжовникът в него знае, че единственото, което той може да остави на своите верни пасоми, са книгите. Осъзнавайки тази единствена възможност, той споменава изключително скромно, само с едно изречение към края на житието си, че за това се е трудил денонощно, да остави няколко книги, да могат от тях всички да се поучат и възползват. Затова нека разгледаме накратко най-известния му труд – Неделникът!
Това е първата българска печатна книга. Напълно естествено тя става известна сред народа с името на автора си: Софроние. Съдържа евангелските четива през годината: неделните, както и на големите Господски, Богородични и светийски празници, както и някои отделни слова, например – за Нова година. След всяко евангелие има тълкование и поучение от автора. Отпечатан е за първи път през 1806 г. в гр. Римник, Румъния, в тираж 1000 екземпляра.
Неделникът претърпява още десетина печатни издания и преработки на още по-разбираем и говорим език.
Сборникът е приет с голям ентусиазъм. Разпространяван е както повечето книги по това време, чрез преписи на ръка. Св. Софроний претендира, че е събрал съдържанието на този сборник от гръцки и славянски език и го представя на разбираем български език. Но всъщност езикът на Кириодромикона не е толкова обикновен, но е доста изискан. Дизайна на книгата е много оригинален за времето си. Печатарите в Римник по това време вече може да се нарекат професионалисти. Към оформлението и калиграфията на книгата има отношение и самият автор, защото неговите естетически умения се забелязват още в преписите на Паисиевата история, а графичното оформление на Софронието се използва и за други книги, печатани в Румъния по-късно.
Истински духовник и носител на книжовността и вярата всред народа, св. Софроний оформя своя най-значителен труд като едно душеполезно образователно четиво. За светителя, пък и за всички съвестни хора от онези времена, духовната култура е гарант за достоен нравствено-етичен живот и добри дела. Синтезът на общовалидните норми и правила на поведение, както и на братолюбие и добродетелност, той вижда в Христовото Евангелие. Но там се крие и друга полезна парадигма: по особено културен и разбираем начин, образовайки се в евангелското богословие, подкрепено с притчи от реалния живот, човекът изгражда в себе си и се сдобива с духовни сили, за да отстоява истината и справедливостта и с търпение и воля да постига собственото си самоусъвършенстване. Не само св. Софроний, но и плеяда древни и съвременни християнски учители съзират в това най-важния нравствено-възпитателен урок, който трябва да облагороди студения интелект и да превърне човека в хармонично оформена личност; да го предразположи към дълготраен процес на самообучение и интерес към историята; да положи основите на любомъдрието, книжовността и паметта.
Със своите осемдесет и пет тълкувателни евангелски четива, съпроводени от поучения, Неделникът представлява огромна по обем образователна книга. Нейният автор не се ограничава до тълковането на самия евангелски откъс, той привежда интересни исторически факти и нагледни примери, които допълват и оцветяват основните идеи и послания, затова сборникът има и висока художествена стойност. Ето какво се казва в поучението за Рождество Христово: „след Рождеството римският император Август попитал делфийския идол Аполон, защо вече не дава отговор […], той рекъл: „Христос ми заповяда вече да не приказвам, а да ида в ада. Затова мълча и ето, отивам в ада“. Императорът много се почудил на това и като се прибрал в Рим, направил на Христа жертвеник с надпис: „Жертвеник на новородения Бог“.“
Из страниците на Софронието не липсват и чисто практически и полезни съвети за живота, като например, в поучението за Нова година. „Затова трябва да се пазим от лоши дела и винаги да обичаме правдата, – съветва проповедникът – защото който ходи след греха е в тъмнина, а който ходи след правдата е в светлина“ Привеждат се в пример Павловите думи: „„Защото човеците ще бъдат самолюбци[7], сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи… (2 Тим. 2-4)“ Ето че в наше време са се изпълнили всички Павлови думи, защото всички сме замесени с тези злини: всеки гледа за ядене, за пиене, угаждане на плътта и сребролюбие, всеки има гняв, злопаметност, склонност към нанасяне на обиди, лицемерие и лукавство, всеки е станал лъжлив, непокорен, безсрамен и закононарушител.“
Има определени места в евангелските тълкования, където личи богословстата вещина на автора… Например, когато тълкува началото на евангелието от Йоан. „И нашето слово има двойно раждане – първо се ражда от ума в невидимата душа и не се разделя с ума. После се ражда през устата и се облича с глас като с тяло и така се появява и влиза в слуха на хората, приближава се до ума им и разкрива сърдечните намерения на ума“
Словото на автора същевременно е и красноречиво; качество, което откриваме в творенията на най-ранните ни книжовници от далечния девети век, които съветват и своите последователи да пишат и говорят красиво: „Днешното евангелие, което ни предлага високолетящият орел Йоан (Богослов)“
В Неделника ще открием и дълбоко философски, мирогледни идеи за неотменната надежда при всякакви обстоятелства, особено необходима през усилните робски години. Словата са подкрепени с най-ярки примери. „За един ден – напомня авторът – загинаха десетте деца на Иов, седем сина и три дъщери, затрупани от къщата докато се хранеха заедно, но Иов пак не похули Бога, а рече: Гол се родих и пак гол ще си тръгна от тоя свят, а синовете и дъщерите ми Бог ги даде и Бог ги взе. Нека бъде хвално и прославено името Му“
Философските и житейски послания звучат доста актуално, имайки предвид двеста годишната възраст на сборника. Авторът разсъждава над вечно живата тема за човешката алчност: богатството и сиромашията са двете изпитания, отличаващи добрите от лошите хора… скромните от алчните – както златото се очиства чрез огън. Светителят ни припомня онзи богаташ, чиито ниви дали двойно повече плод и той решил да събори старите си хамбари, за да построи нови и там да събере богатствата си… Той съвсем не забелязвал лежащия пред вратите му просяк, който нямал и парче хляб. Св. Софроний Врачански изрича мъдри думи – за поука на всички и преди два века, и днес, както и за идните поколения: „Ето сиромасите, те са най-добрите хамбари, прибери житото си в техните ръце и винаги ще го имаш, щом го поискаш“. Нима това не е вярно? Напротив. Ние знаем добре, че бедните хора и днес са много по-щедри от богатите, че те по-често са готови на саможертва, проявявайки милосърдие и благодарност… Св. Софроний прави логически заключения, които предизвикват слушателя да се замисли, което е важен педагогически похват. Във връзка със споменатия библейски откъс той казва „Ако и догодина житото се увеличи, ще събориш ли отново хамбарите си, за да ги направиш още по-големи? […] Но той (богаташът) не мисли за това. Той гледа да събере житото си за гладни години, за да го продава по-скъпо на сиромасите, за да стане още по-богат.“ Сякаш прозорливият дееписател говори за нашето време и за съвременната повсеместна алчност, лицемерно наричана икономически растеж.
Мисля, че основната мисъл, темата и посланието на настоящия материал са пределно ясни. Личността на Св. Софроний е изключителна; изпреварил с десетилетия времето си, надживял битовизма и неграмотността на своите връстници, той, се е превърнал в стожер на мъдростта и книжовността. От своята Световрачанска епископска катедра той и днес зове българина към лично самоосъзнаване, патриотизъм и вяра; към следване на високите и неизменни нравствено-етични норми на Християнската вяра, която, чрез своя основател и осветител Христос, се явява техен пазител и вдъхновител.
Св Софроний Врачански е последният канонизиран български светец. В своето народно дело обаче той не остава сам. На небосклона на националната ни святост от края на Турското робство и борбите за духовна и национална свобода, блестят имената Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, както и нашите духовни водачи от по-нови времена, екзарсите Антим, Йосиф и Стефан, митрополитите Методий Кусев, Борис Разумов и много други. Това са имена на святост, които ние трябва да пренасяме през вековете на нихилизъм и самоотречение, защото тогава те са ни най-необходими. Дали нашето време днес е такова? – Нека всеки сам да намери отговора!
Но именно днес, когато често ставаме свидетели на потъпкване на родовата и националната ни памет, нашите родни светители сякаш все по-силно и по-често „обикалят“ и търсят „българската кръв“[8]. Те призовават всеки един от нас, съсредоточен в собствените си думи и дела, сам да си отговори на въпроса: „дали съм българин или не съм“[9].
[1] Емблематично стихотворение на Иван Вазов, написано в Черепишкия манастир за „тайнствения манастир Седемте престола“.
[2] По стихотворението на Иван Николов „Черепишкият манастир“.
[3] Житие и страдание грешнаго Софрония.
[4] Житие и страдание грешнаго Софрония.
[5] http://enc.ilit.bas.bg/slovnik/
[6] Житие и страдание грешнаго Софрония.
[7] Какъв хубав превод на гръцкото „егоист“!
[8] По стихотворението на Евтим Евтимов „Паисий обикаля още“.
[9] Цит. съчинение.
