В около триста страници са поместени избрани исторически очерци, някои есета, коментари и фейлетони, публикувани на различни места през последните години. Събраната документалистика е малка част от творчеството на автора, чиито взор и този път е насочен към вечните нравствено-етични и социални феномени от нашето съвремие. Разглеждайки сложните човешки отношения: достойни и недостойни, както и обществените процеси – в темпорална компресия, авторът не пропуска да извърне поглед към красотата на природата, високата стойност на човешкия живот; към Христовата саможертва, радостта по Бога и силата на вярата, достойните исторически образи и примери, както и към тяхното величаво дело…
Книгата можете да поръчате лично на автора на тел. 0885 98 78 33 – свещ. Л. Лазаров
Желая здраве и радост!
Фрагменти
…Някъде в средата между Стария и Новия свят, в една малка държава, все още звучи българският език, с многото си наречия и диалекти, които само го обогатяват. И песните му звучат: тъжни и весели, бавни и скокливи, бесарабски, банатски, добруджански, северняшки, тракийски, странджански, шопски, граовски, разложки, пирински, родопски, македонски… Да, македонските ги знаят навсякъде. Пеят ги из цяла България, помнят ги, защото са най-български, най-близки, най на сърце. Но и друга важна и незабравима причина има. Разселени бяха тия българи от Вардарско и Беломорието из цялата българска земя. Хилядите бежанци, със своите празни пеещи каруци, не караха кой знае каква покъщнина, оставиха я горяща зад себе си. Те носеха най-вече мъката по загубеното и непрежалимия спомен за родния край. Та затова тия песни, македонските, се пеят по цялата българска земя.
…Едно, обаче зная със сигурност. Колкото е по-усилно времето, в което живеем, толкова по-усилна трябва да бъде нашата молитва. Колкото повече нечестие, нещастие и зараза (не само болестотворна) ни заобикалят, толкова по-свят трябва да е нашият живот. Защото заради нашето въздържание и невеществените ни жертви, Бог може и ще изцери и нас самите, и тези около нас!
Нима не е достатъчно ясно и категорично псалмопението: „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи“ (Пс. 90:5,6,7).
Толкова години са ме учили да вярвам, че „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата.“ (Пс. 126:1) Точно сега ли да отстъпя от тази си вяра, когато ми е най-необходима?
„Ако Бог не е сътворил смъртта, но тя е влязла в света чрез отстъплението от Него, чрез греха, то толкова повече Той не е сътворил болестите.“ (свещ. А. Грачев)
…Да си учител като Христос, означава да нахраниш някого с думи! Да му вдъхнеш надежда, да му влееш живителни сили… Познанието е жива вода, която те кара никога да не ожадняваш за нищо друго, освен за ново познание, защото то няма край. Ако можеш да научиш на това някого, значи си учител… Като Христос.
Какво да кажем за мъдреците на този свят. Хилядолетия наред всред културни и прости народи витаеше духът на мъдростта, но той като че ли никога и на никого не се разкриваше докрай. Дори разказът за сътворението, който векове наред бе единствения смислен отговор на вечния въпрос – откъде идваме и накъде отиваме, ни дава да разберем, че в основата на социално-обществените прояви бил трудът. Ако е възможно да се абстрахираме от връзката на първите хора с Твореца и особено след като те са изгонени от Едемската градина, на нашите далечни предци наистина не им е оставало нищо друго. И в този процес на ежедневна трудова дейност, свързана най-вече с прехраната на индивидуалната личност и семейството, човекът започва да преоткрива различните свои достояния, навярно първоначално предоставени му даром от Съзидателя, а в последствие – загубени.
…„Най-големите врагове на нашия народ (…) посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила, която той имаше: посегнаха на неговата вяра – оная божествена творческа сила, която издига човека и човешкия дух до Бога и го прави твърд и непобедим, богоподобен и възвишен“ – казва митрополит Борис и продължава…
„Най-напред те разклатиха неговата вяра в Бога, а след това неминуемо биде разклатена и неговата вяра в себе си. (…) В училището се трови твърде често душата на нашата младеж (…) Отравянето душата на българската младеж и на българския народ е най-голямото и най-страшно престъпление, което досега е било извършено на българска земя!
Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. (…) То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. (…)По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. (…) унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.
…Духовноизвисеният човек на изкуството, в който обитават божествен образ и Творческо подобие, изчезна! Нашият свят произвежда отделни индивиди, за които човешкото достойнство и животът нямат никаква стойност… „Все повече ми се струва, че съвременният човек въобще не осъзнава какво е животът, нито какво е смъртта“, казва един Оксфордски възпитаник, св. Юстин Попович. „Нашият свят е изпълнен с трагедии и смърт! Ние сме се вкопчили в живота и се борим с него и за него със сетни сили, борим се против естествения му край – най-сигурното нещо във вселената – смъртта. Борим се за прогрес – а единственият сигурен прогрес е прогресът към гроба. В състоянието на най-висша егоцентрична гордост ние не виждаме нищо друго освен себе си.“
Това ли ще завещаем на нашите наследници?
