В духовно отношение нашите лидери безспорно са българските и общославянски просветители, светите братя Кирил и Методий и техните ученици Климент и Наум Преславско-Охридски чудотворци, Сава, Горазд и Ангеларий. Делото, което извършват те е със световна значимост; то е непознато до тяхното време, а пък и след това – до наши дни, то остава прецедент в световната история.
Създаването на двете азбуки, глаголицата на св. Константин Кирил Философ и кирилицата на св. Климент Охридски и тяхното внедряване в световната култура, най-напред разчупва догмата на триезичието; кирилицата става четвъртата официална азбука в света и третата – на Европа. По-късно, в едно с ограмотяването на българите и славянските племена, в продължение на два златни века (9-10 в. и 13-14 в.) се заражда и развива българската книжнина, изпреварвайки с векове Западния Ренесанс.
Ранната българска история от 9-ти и 10-ти век тепърва ще бъде преразглеждана от истинските изследователи на древните времена. За нас е важно да знаем, че политическите идеологии често са налагали използването на много исторически неверни понятия и термини, създавали са и са следвали цели погрешни концепции и възгледи, които години наред са доразвивани в историческите монографии. Днес се намираме в преломен времеви момент, който навярно ще подложи на преразглеждане и анализ основни периоди от нашата богата и месианска история. В този процес ние не трябва да допускаме в никакъв случай отново геополитическите и икономически актуалните тенденции да хвърлят една или друга идеологическа окраска на нашата история и големия културен разцвет, наблюдаван през три периода: 9-10, 13-14 в., както и през възраждането на Третото българско царство. Навярно идват времена, в които великите дела на българския народ и нашата държава, два пъти възкръсвала от пепелта на времето, ще бъдат омаловажавани, осмивани и дори – отричани, заради модерните политически системи за пълен контрол над света, устремени към организирането на нов глобален световен ред.
Ние ще направим голяма грешка, ако тълкуваме и преосмисляме историческите събития и обстоятелства от гледището на нашето време, а не се опитваме да вникнем в мислите, разума и въжделенията на нашите предци и сложния исторически контекст…
Днес все още се намират български историци, които в своите изследвания да правят именно това: вниквайки дълбоко в историческата действителност и душевността на владетели, просвещенци и народ, да търсят и откриват неведомия Божи промисъл, който нареди българския народ всред древните културни народи, направи го приемник на най-ранните християнски традиции, утвърди в страната ни божествената дидархия (единство от държавна и църковна власт) и приравни царете ни с императорите, а на патриарсите ни даде автокефалия и пълна самостойна власт още в далечната 879 г. (927 г.).
Българската държава от времето на св. цар Борис-Михаил Покръстител е интересен феномен, който историческата наука тепърва ще изследва. Според Павел Павлов (СУ) в нея се откриват елементи на империя и имперска власт още в зората на нейното създаване. Хоризонтът на тези размисли се обуславя от желанието на царя заедно с политическата законна власт много бързо да се извоюва и църковна независимост. Противоположно на някои съществуващи възгледи, царят-покръстител търси съгласието за този акт и на Изток, и на Запад, не за да стане поданик, а за да получи политическа и най-вече – църковна независимост. Получава я от Цариград и неговия предстоятел, св. патриарх Фотий, а кръстник на българския цар е самият Византийски император Михаил Ⅲ, чието християнско име новият владетел приема. Десет години по-късно, при св. Цар Петър ние вече имаме автокефална патриаршия с пръв патриарх Дамян.
Всред земите на славяните, ние българите, със своята държава и църква сме пряк и най-ранен наследник и правоприемник на Цариградската Патриаршия като самостойна църква, но с нова българска езикова традиция.
Точно тук светите седмочисленици изиграват своето решаващо и вселенско дело, което е наречено по достойнство – равноапостолно. Светите братя Методий и Кирил, както и техните свети ученици Климент и Наум, Сава, Горазд и Ангеларий образуват т. нар. от нашата църква св. Седмочисленици.
През времето на трима царе: св. цар Борис-Михаил, цар Симеон и св. цар Петър, с тяхната лична опека и пълно държавно съдействие, светите братя и техните ученици извършват нечувано просветно дело, съпроводено с узаконяването на нова азбука – четвърта в света и трета в Европа. Те организират невиждани до този исторически момент книжовни школи, с чиито книги се просвещава и ограмотява цялото славянство. Последователно в Плиска, Преслав, Охрид и Търново се наблюдават два книжовни златни века, първият от които (9-10 в.) предхожда с векове Западния ренесанс. Според Емил Спасов (ВТУ) именно тогава се заражда и се основава българска християнска църковна традиция, която обединява манастира и института в едно и го дооформя в контекста на силна християнска дидархична власт. Неслучайно местата на тези школи не са из пустинните монашески обиталища, макар че най-просветените люде и в началото, пък и по-късно, през 14 в., често са исихасти-анахорети; но те са организирани именно в нашите столици, за да положат основите на по-късно създадените висши учебни заведения, които се явяват техни правоприемници, наследници на древно-българските апостолски катедри на знанието и на духа
Моделът: една държава – няколко самостойни духовни центъра, отначало консолидирани в България, говори за имперска структура на управление.
Ако ние самите днес не можем да осъзнаем и обясним, че в България на царете Борис, Симеон, Петър и Самуил и по-късно – при Асеневци, съществуват едновременно Дръстър, Охрид и Търново, като самостоятелни български духовни центрове с отявлени архипастири, често светци, описали това в своите творения, то няма как да искаме от съседните нам народи (макар и с еднакъв произход) да го разберат и приемат.
Св. Методий (след 873) е вторият български епископ. Това вече е ясен исторически факт, който не може да бъде премълчаван, пък и няма защо да го правим. Неговата епископия е в Панония на престола на св. Андроник, в гр. Сирниум, и е призната от Римския папа. А Сирниум и Панония се намират в границите на държавата на св. цар Борис.
Св. Кирил е автор на глаголицата, първата българска азбука, прочут философ и защитник на православната вяра.
Според неговото житие, св. Климент е от европейските мизи, или българи, той е копнеел да се върне в България. Българските владетели св. Борис-Михаил и Симеон го пращат в третата част на България, Кутмичевица като учител, епископ Струмишки и Вѐлички. Той построява манастири в местата за покой, подарени му от българския св. цар Борис в Главиница и Охрид, а след смъртта му неговите мощи (положени в Охрид) вършат чудеса, затова е наречен Охридски чудотворец, небесен архиепископ на престолния град.
Св. Наум придружава св. Климент в Девол като негов помощник. Работил неуморно в Преслав и основава своя школа. В 910 г. блажено се упокоява в изградения от него манастир край Охрид, където мощите му и досега остават неоткрити, но въпреки това извършват дивни чудеса.
Св. Горазд бил моравец по рождение и назначен от св. Методий за негов заместник като Панонски епископ. След като бил свален и прокуден от епископския престол, св. Горазд, като другите ученици, намерил топъл прием в България. Тук той се отдал на благовестие в югозападните предели на българското царство, в Македония. Руският пътешественик Виктор Григорович видял храм и манастир на св. Горазд близко до гр. Берат в Албания, където, според неговите думи, мощите на светеца почиват неоткрити.
По тези места се подвизава и св. Сава.
Св. Ангеларий е бил един от спътниците на св. Климент след изгонването им от Моравия. Изтощен от непосилни трудове по Христовото благовестие, наскоро след пристигането си в България, той починал в Плиска.
В житието на св. Климент и св. Наум се казва, че те са от Мизия и са синове на благородни родители. Иначе казано, те са от български аристократичен произход, т. е. синове на боили. (Божидар Димитров, 2014)
Както бе споменато, св. цар Борис I, с необяснима за онези времена, божествена прозорливост, съзира в делото на император Михаил самото негово величие и историческа значимост. Той разбира, че българският род има историческия шанс да се впише на славното четвърто място всред културния свят. Именно за това покойният историк Б. Димитров вижда учениците Климент, Наум и Ангеларий като специални царски пратеници, които имат за цел да изучат добре новата азбука. Далновидният български владетел подозира, че светите Кирил и Методий могат и да бъдат елиминирани от враговете на своето величаво дело. Известно е, че 200 ученици на светите братя са продадени в робство, но не и българските поданици Климент, Наум и Ангеларий. Те са освободени като български поданици и се представят лично на своя цар, който им възлага техните величави мисии.
На Балканите българските земи са осеяни с църкви и манастири още от времето на покръстването. Държавната политика на царете светци Борис и Петър дава възможност на книжовното дело, наченато от светите Методий и Кирил да се разгърне до нечувани и невиждани до този момент мащаби. Хиляди монаси в десетки скриптории превеждат и размножават преписи от гръцки на български. И тук не става въпрос само за свещеното писание и богослужебните книги, но и за голяма част от огромното богословско и философско наследство на светите отци на Църквата. Обект на превод е и стойностната художествена литература: разкази, романи, химни.
Преките ученици на светите Седмочисленици (светите братя Кирил и Методий и техните ученици Климент и Наум Преславско-Охридски, Сава, Горазд и Ангеларий) Черноризец Храбър , Презвитер Козма, Константин Преславски, Йоан Екзарх и много други създават оригинални свои съчинения в различни литературни жанрове. Не малко са и поетичните творби.
Много важни са събитията след узаконяването на новата българска азбука и особено след написването на кирилицата от св. Климент. В този момент славянските народи и романите, намиращи се в трите посоки – север, изток и запад, са нехристиянизирани и почти изцяло неграмотни, докато всред българите християнството се разпространява не само заради близостта с Византия, не само заради личното желание (навярно по Божия воля) на император Михаил Ⅲ, но и заради особено близките отношения на българските канове с Византия от преди векове.
След официалното покръстване на българите (863 г.), първи ги последват сърбите (879 г.). При цар Симеон и войните му с Византия, територията на Сръбското княжество става част от българската държава, при което цялата книжнина и литература навлиза в придобитите територии изключително лесно.
Исторически факт е, че българите през цялата си история, не са избивали и прогонвали местното население на нито една завоювана от тях територия. Затова и сега културните християнски процеси лесно заливат сръбските земи. Политически Сърбия отново ще е свободна в началото на 10 в., но църковно-книжовната традиция и българската писменост няма да си тръгнат никога повече от нейните земи. За масовата грамотност на сърбите обаче ще се погрижи много по-Ловчански сборник 1331 г., с добавки от К. Костенечки.
късно един друг българин, който ще осъществи най-голямата езикова реформа в Европа в областта на началната педагогика, като замени буквосъбирателния метод на обучаване със звукосъбирателен. Това е Константин Костенечки, наречен от сърбите „философ“. Той е наследник на Търновската книжовна школа и с неговите усилия, в началото на 15 в., населението на Сърбия се ограмотява само за няколко десетки години.
Българо-славянската писменост навлиза и в хърватските земи, и то доста рано, в края на 9 в. В този ранен период българските мисионери, главно монаси, пренасят богослужебни книги, написани на по-старата българска азбука, глаголицата. Заради това и до днес тези старинни букви се разглеждат в хърватската литература като представители на сакрален архаичен период, който предшества започналия по-късно католически период, характеризиращ се с налагането на латиницата. Обратно на историческата логика, глаголическата култура ще претърпи разцвет през 18 в., въпреки това латинските букви ще изместят глаголицата и тук, и в Румъния, заради агресивния запад и повсеместното изоставяне на древните традиции, макар българската азбука да обслужва прекрасно фонетиката и на двата народа.
И докато в хърватските земи заедно с латиницата трайно се заселва и католицизмът, то в Румъния православието, слава Богу, процъфтява и днес. Тези древни потомци на даките ще основат съвременната си държава малко преди Османското нашествие над Източна Европа, а неин официален език ще стане старобългарският богослужебен език.
Процесите, които наблюдаваме през периода 9-14 в. явно свидетелстват за настъпване на българо-славянските азбуки (глаголицата и кирилицата) на север, чак до Чехия и Полша. За добро или за зло днес става точно обратното: отново от север настъпва латиницата, римопапизмът, протестантизмът и либерализмът със своите нови, а защо не и последни течения. И така Румъния в средата на 20 в. замени използваната през вековете кирилица с латиница, а по нейния път върви и днешна Сърбия.
Фактът, че, почти до падането на Балканите под агарянско владичество, навсякъде всред славяните се разпространява старобългарската книжнина, говори, че този език, малко или много, е бил разбираем и добре приеман из славянските земи. Със самото си раждане в купела на православието, той носи навсякъде, докъдето се разпростира, християнската култура, всявайки респект и уважение. Книгите се приемат и преписват дословно, заедно с пунктуацията и калиграфията. Всеизвестен е фактът, че т. нар. Светославов (Симеонов) сборник е преписан за руския цар Светослав през 1092 г., заедно с хвалебствието към българския цар Симеон, управлявал 150 години по-рано.
Допуска се, че преписвачите не се отклоняват нито на йота от българските оригинали, поради това че ги приемат като свещени. Осъзнава се фактът, че безпричинното видоизменяне на богословския текст във времето може да доведе до ерес.
Най-стриктно преписване на текста се наблюдава именно през 14 в. – време на своеобразен подем в българската духовност, литература и култура. Той се дължи главно на представителите на споменатата Търновска книжовна школа, известна по това време в целия православен свят. Тя създава неповторими богословски и литературни шедьоври, надминали времето си най-вече заради своите свети автори, вдъхновявани направо от Божия Дух.
И така, книгите на Свещеното Писание са преведени още в средата на 9 в. от св. Методий, във връзка с Моравската мисия. По-късно те са отново преведени от известния презвитер Григорий в тогавашната българска столица Преслав. Най-разпространявани са Псалтирът и Четвероевангелието. Тази традиция остава в източния православен свят и до днес.
Превежда се голяма част от творенията на светите отци на Църквата, които са високо ценени във Византия. Но там се пазят и образци на различни култури. В областта на светската литература се превеждат най-стойностните произведения, които се съхраняват във византийските библиотеки. Благодарение на изкусните старобългарски преводи, освен точни – и красноречиви (благозвучни и красиви) славянските народи се запознават с най-доброто от античното литературно наследство много преди Западна Европа, а и на много по-достъпен и разбираем език.
Не на последно място из славянските земи на изток и запад се разпространяват и оригиналните собствени творби на българските автори: жития, похвални слова, исторически произведения, философски и публицистични произведения, литературни творби, богослужебни химни, някои от които – в мерена реч. Особено на изток, в руските земи, се пренася едно богато по обем, съдържание и жанр литературно наследство.
Неслучайно проследяваме този важен период и процеса на разпространение на Християнството на север от границите на Византия, като в никакъв случай не забравяме, че той е продиктуван от братолюбието на културните и мъдри богословски среди в самата християнска империя, както и от самия император Михаил Ⅲ (842-867). Те са носители на святост и разум, на божественото желание да просветят целия свят, но не с меч и огън, а със словото на евангелското благовестие, и сред езическите племена да блесне и огрее светлината на спасителната Христова вяра…, да се спаси и последният и най-малък брат.
През чудния 9 век, Византийската традиция поема своя дълъг и труден път на север, но постига нечуван успех: превръща се във Византийско-славянска цивилизация. (За използването на този термин настоява проф. Рикардо Пикио, един от най-големите слависти на двайсети век.) А това невиждано до този момент преображение става в границите на Българската държава, която се явява мощен духовен генератор, въплътил в дела благите намерения на Византия. Тази метаморфоза извършва сам Бог чрез самоотвержените български светии, отдали живота и силите си за благото дело, но и с решителната държавна подкрепа на благоверните български царе св. цар Борис, цар Симеон, св. цар Петър – последователно – в Преслав, Плиска, Охрид и Търново.
Мисля, че тук е мястото да споменем нещо и за Българската Църква, защото многовековната и самостойна българска църковната традиция непременно ще сложи своя самобитен благодатен отпечатък върху образите на нашите духовници от средните векове, всред които просиява и светител Киприян Цамблак.
Българската Църква е най-старата всред славянските църкви.
През 870 г. Цариградският патриарх назначава архиепископ Йосиф и редица епархийски архиереи като представители на новосформираната Българската църква. Но това е само началото. За укрепването на Българската православна църква много спомага равноапостолната и просветна дейност на учениците на славянските първоучители светите братя Методий и Кирил, които идват в България в търсене на спасение от западните „приятели“ на славяните и получават у нас повече от радушен прием.
След като първата славянска азбука – глаголицата, вече е създадена, отново в България учениците им създават Кирилицата. Част от историята на разпространението ѝ ние разгледахме, но напред ще посочим някои важни детайли за различните книжовни школи в Преслав, Плиска, Охрид и Търново, където през първия и втория златен век се твори блестяща литература на новоизградения литературен старобългарски език и новосъздадената писменост, превърнали се моментално в българо-славянски, заради тесните връзки на съжителство между българите и част от славяните на юг от Дунав.
Междувременно България разширява своите граници и се превръща в могъща държава. Този факт, от една страна, и трайния мир с Византия – от друга, както и политическата и църковна близост между младата християнска държава и духовната майка – Византия, водят до признаване на автокефалията на Българската църква. Така, освен самостоятелността ѝ през 927 г., Цариградският патриарх Теофилакт, син на императора Роман Лакапин, официално признава и патриаршеското ѝ достойнство в лицето на Доростолския архиепископ Дамян (927-971), който става пръв български патриарх. По това време царува Симеоновият син, св. цар Петър (927-969).
По това време в България има около 30 епархии. Митрополитски катедри има в градове Бдин (Видин), Доростол, Пловдив, Средец, Охрид.
При двувековното Византийско владичество над българските земи нашата църква губи патриаршеското си достойнство и е понижена в Архиепископия с център Охрид, но не губи самостойността си. Номинално българската независимост приключва след смъртта на цар Иван Владислав, син на Арон и племенник на Цар Самуил (1015-1018), с предаването на Охрид.
Византийският император Василий II, наречен Българоубиец се отправя „по стъпките на Самуил на юг“ към Гърция през Солун. Основава манастира „Свети Пророк Илия Парнаски“ и през Ливадия пристига в Атина, за да се поклони на „Света Богородица Атинска“, откъдето отива в Пирея и начело на флота отплава за Константинопол. През „Златната порта“ влиза триумфално в Новия Рим, увенчан с лавров венец на великолепна колесница. По този начин, както отбелязват съвременниците на Василий II, империята от 400 години назад за пръв и последен път си връща Балканите с граница Дунавски лимес.
Всички български земи са включени във византийската административна система, като в земите на юг от Дунав е създадена тема Паристрион (Парадунавион), а в централните територии на покорената българска държава се формира тема България. На Автокефалната българска архиепископия с център Охрид, са ѝ отнети епархиите в Тракия. Диоцезът ѝ се простира основно в тема България.
Възстановяването на Българската патриаршия става през епохата на Второто българско царство (1185 – 1396). Второто признаване на патриаршеското достойнство на главата на Българската църква става през 1234 г., когато на църковния събор в Лампсак (М. Азия), Константинополският (Цариградският) патриарх Герман, със съгласието на Йерусалимския, Антиохийския и Александрийския патриарси, тържествено провъзгласява архиепископ Йоаким I за Български патриарх.
През този период българската църква има 15 патриарси. Последният от тях е, споменатият по-горе, св. патриарх Евтимий: дълбоко почитан от целия български народ като неповторим духовен водач, но и национален герой, подвижник и „велик художник словенския писмености“, ярък представител на Търновската книжовна школа, съученик на св. Киприян Цамблак и ученик на св. Теодосий Търновски. Св. патриарх Евтимий преживява политическата катастрофа на България и падането на Търново.
През пролетта на 1393 г. известният султан Баязид I събира войските си от Мала Азия, които през Хелеспонт се сливат със западно-европейската армия към анадолския корпус. Според К. Иречек този румелийски корпус е включвал и силите на някои християнски владетели – османски васали: Константин Драгаш, Стефан Лазаревич и Константин Балшич.
Известно е, че Баязид поверил командване на похода срещу столицата Търново на сина си Сюлейман Челеби и му заповядал на всяка цена да превземе града.
След дълга обсада паднала портата на Царевец. Къщите и църквите пламнали, а по улиците потекли реки от кръв. Когато дошъл редът на патриарха св. Евтимий, ръцете на Сюлейман Челеби се вдървили и той изпуснал надвисналия над главата на светеца ятаган.
Духовният водач на българския народ не бил обезглавен, както искал поробителят, и затова го осъдил на заточение до живот в Бачковския манастир. Тези земни страдания и преданото му служение на Божията нива му донасят венец на святост.
След превземането на българската столица от съюзническите войски, Търновската патриаршеска катедра е закрита, а всички епархии на Българската църква са погълнати насилствено от Цариград, без никаква мисъл за „филетизъм“ и „етнофилетизъм“. Напротив, тези термини за първи път се записват в осъдителните определения в края на Османското владичество във връзка с възстановяването на просиялата в древността българска църква, когато българският народ мечтае да възкреси загубеното за цели 500 години държавно достойнство, да придобие отново църковна и национална независимост.
С падането на Второто българско царство под Османска власт българският народ губи и своята държава, и своята независима църква. Самостоятелна остава само Охридската архиепископия, но през 1767 г. нейната независимост също е ликвидирана от фанариотите.
Разпространението на източното християнство през 9 в. ще продължи и на изток. Това е първата културно-езикова вълна, първото българско влияние върху източните славяни. Близо стотина години преди официалното покръстване в Киевското княжество на част от най-голямата славянска общност (988 г.), из необятната руска земя ще започне да се разпространява старобългарската книжнина. Величието на това дело ще се прояви по-късно, след няколко века, когато ще се окаже, че това взаимодействие е било от решаващо значение както за консолидирането на Руските земи, така и за мощното териториално разпространение на източното християнство.
Бързият исторически поглед над периода 9 – 15 в. ще предизвика интереса дори и на обикновения читател, защото той ще забележи как източното християнство, заедно с българската книжнина, следва едно особено странстване през пустинята на езическото славянство… Сякаш сам Бог върви пред неговите просветители, техните ученици и купищата ръчно преписани книги, както някога вървеше пред Богоизбрания народ!? Делото на просвещението си прокарва път из необятните езически земи, населени с най-разнообразни етноси и войнстващи племена, и книгите оцеляват по чудесен начин, навярно защото и те са всред избраните.
Още от времето на покръстването на руския народ в р. Днепър, при равноапостолния княз Владимир, в Киев се доставят богослужебни и вероучителни книги предимно от България и малко от Гърция. Известно е, че синът на блажения кн. Владимир, Ярослав (1016-1054), открил при църквата „Св. София“ в гр. Киев библиотека, където те се съхранявали. Но тъкмо когато православието се развивало, тамошната Волжка България и утвърдените руски княжества са премазани от татарите. Почти всички духовни средища са опожарени.
Именно тогава Дунавска България е отново в духовен разцвет, който се изразява най-вече в книжовно отношение. Както споменахме, възраства преводаческата и писмена дейност в новите центрове, наследници на школите от времето на българските царе-светци Борис и Петър, равноапостолните Методий и Кирил, както и техните ученици. Сега святото им дело се продължава от строгите аскети на духа, за които стана дума в началото, и към имената, на които често ще се връщаме: последователи и учениците на св. Григорий Синаит, представителите на Търновската книжовна школа.
По Божията воля, България спира татарския устрем към Европа и изпраща нова и вдъхновена книжнина на отхвърлилите монголското иго руски княжества. Тя е още по-съвършена и разбираема и с нея благодатната светлина на християнската вяра озарява още по-силно и по-надалеч необятната руска земя.
За този божествен исторически промисъл става въпрос. Настъпващият черен облак на Османските турки няма да погуби безценната християнска книжнина, излязла от тайните български скриптории, изпод треперещите ръце и ослепяващите очи на хилядите бързописци…
Първата столици на Дунавска България е Плиска (681-893). Най-ранните забележителности са от времето на кановете Крум и Омуртаг. Но освен тях там се намира и най-големият по онова време християнски храм на Балканите. Това е „Голямата базилика“. Огромната трикорабна църква, дълга 100 м. и широка 30 м. е обградена с множество манастирски сгради. Именно тук, в 886 г., българите са покръстени в християнската вяра чрез кръщението на св. княз Борис I – Михаил. Това е градът, където той приема създателите на българо-славянската писменост, учениците светите братя Кирил и Методий.
Глаголическото писмо до съвършенство следва фонетиката на старобългарския говор. Освен знаци от по-стари азбуки, св. Константин-Кирил Философ кодира в буквите и трите основни християнски символи: кръст – символ на спасението, на победата над греха и над смъртта; кръг – знак на божественост и завършеност, на безначалното и безкрайно съвършенство; триъгълник – символ на старозаветната Троица, на трите лица на Бога… Първата буква на глаголицата наподобява кръст – в знак на това, че тази азбука е християнска, че се създава в името на Бога за Божия слава.
В Плиска царуват седем български царе: кан Аспарух, кан Тервел, кан Крум, кан Омуртаг, кан Маламир, кан Пресиян и св. цар Борис I – Михаил,
Велики Преслав (893-971 г.) е втората столица на Дунавска България. Цар Симеон I (син на св. цар Борис) премества столицата от Плиска във Велики Преслав, разположен на 30 км. Той го превръща в един от най-красивите и величествени градове на цяла Югоизточна Европа. Именно тази епоха от историята на първото българско царство е наречена “Златен век“. Във Велики Преслав и до днес се съхранени едни от най-значимите паметници на Плисковско-Преславската култура.
При едно посещенията в Рим, след като приема монашество, св. Константин-Кирил философ се разболява и умира. Не след дълго неговият брат, св. Методий среща враждебното отношение на немското духовенство, като постоянно бива гонен и оклеветяван. Към края на дните си той за кратко се установява в Панония, „до дунавските земи“, където успява да преведе „от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври […] преведе и Номоканона, сиреч църковните правила, и Отеческите книги.“. Равноапостолният Методий се упокоява като архиепископ на Панония и Моравия.
Неговите ученици, „от които най-избрани и първи са Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“ са принудени да бягат, отново гонени от западното духовенство. „А Христовите изповедници, научени от Господа, когато ги гонят от този град, да бягат в друг, се надяваха да намерят покой в България – нали свети Климент беше от български произход както и свети Наум…“ В България, която вече била приела официално християнството, те намират топъл прием в лицето св. цар Борис-Михаил.
Някои и до днес недоумяват защо така спонтанно и, на пръв поглед, безпричинно, българските царе оставят старата Плиска и въздигат в столица едно старо военно укрепление, каквото представлявал Преслав преди това, и то само на трийсет километра. Причината за това било езическото минало на старата столица. Тук на ново те изградили величави крепости и църкви, чието предназначение било свързано най вече с нуждите на светите учители – блажените ученици на свв. Кирил и Методий.
Тук е построен и известният Патлейнски манастир „Св. Пантелеимон“. В него освен скрибтории е имало керамични и стъкларски работилници, в които са създадени уникалните образци на църковното изкуство на преславската школа.
Тук са живяли и творили учениците на свв. братя Кирил и Методий св. Климент и св. Наум Преславо-Охридски. Тук умира през 907 г. като монах св. княз Борис Покръстител.
От всички ученици най-известно е името на св. Климент Преславско-Охридски.
„Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис, който живял през времето на византийския император Михаил и когото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език.“
„Този велик наш отец и български светилник (св. Климент) по род бе от европейските мизи, които мнозина наричат българи“
По обективни причини ще продължим с още няколко цитати от официални, общопризнати и достоверни исторически извори.
В Пространното житие на св. Климент, написано от Охридския архиепископ Теофилакт , се казва, че Климент, Наум и Ангеларий „закопнели за България и се надявали, че България ще им даде покой“. От Плиска и Преслав, именно българският цар изпраща св. Климент да учителства в третата част на България – Кутмичевица , където той обучава 3500 българи.
На събора в Преслав (893 г.) Климент бил избран за „пръв епископ на българския език“. Като бил издигнат за епископ в Струмица, според ватиканския гръцки кодекс 2492. От 906 до 916 г. той е изпратен за епископ в град Белград или Вѐлица, сега Берат в Албания. И досега в папския годишник е отбелязана епископията Бела (Вѐлица, Вѐлички еп.) в провинция Западна България.
Теофилакт нарича св. Климент „новият апостол Павел на новите коринтяни – българите“, а друг песнописец от ХIV в. го нарича „тринадесети апостол на България“.
Както заключава големият изследовател на Климентовото дело, Трендафил Кръстанов, „тези исторически извори от миналото потвърждават, че св. Климент никога не е бил Охридски епископ, нито архиепископ; че той е по род от европейските мизи, или българи ; че е копнеел да се върне в България; че българските владетели св. Борис-Михаил и Симеон го пращат в третата част на България, Кутмичевица като учител, епископ Струмишки и Вѐлички; че той построява манастири в местата за покой, подарени му от българския св. княз Борис Покръстител в Главиница и Охрид, а след смъртта му неговите мощи (положени в Охрид) вършат чудеса, затова е наречен Охридски чудотворец.
Велики хора на перото са работили в Плиско-Преславската книжовна школа, св. Климент, св. Наум Охридски, еп. Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Козма и много др.
Българските владетели, които царуват в Преслав са: цар Симеон Велики (893-927), св. цар Петър I (927-970) и цар Самуил (991-1014).
Стигнахме и до столицата Охрид (996 – 1018) – четвъртата столица на България. Защо четвърта? Защото цар Самуил първоначално се преселва в Преспа , а през 996 г. премества столицата в Охрид и той е престолен град на България до началото на Византийското владичество (1018). Там се помещава и българската Патриаршия. Както казва Ралица Базайтова, „Охрид и неговите храмове – българският диамант в короната на средновековната общобалканска култура“. Диамант, който се „шлифова“ от четирима български царе в продължение на 250 години преди Византийското владичество и още толкова – след него.
Множеството църкви и манастири в Охрид, тяхната архитектура и украса ясно показват развитието на изкуството в този най-голям български културен център. Културното наследство от времето на Златния български век е неделимо от паметниците в останалите наши земи. Те представляват един културна-архитектурен ансамбъл. „Това, което е загубено в Плиска, Преслав и другите източни български краища, може да се открие в Охрид. Паметниците в този голям център на българския народностен дух са органична част на културата, създавана тук и в Преславската школа, която, след разгрома на първите ни две столици от руси и византийци, продължава да живее в опазените западни предели на българското царство.“ Църквите и манастирите в Охрид и цялата околност са поръчвани за духовните нужди на българите обитаващи тези земи. Съграждани са според техните естетически виждания и умения, а навсякъде по тях се откриват българските букви.
През този период в Охрид са построени много църкви и манастири. Най-известните ще изброим по-долу. За манастира „Св. Пантелеймон“ от IX в. историята гласи, че цар Борис подарил на Климент три болярски къщи в областта. Със средства на българската държава на хълма Плаошник, Климент изградил манастира „Св. Пантелеймон“, в който, преди да бъде въздигнат в епископски сан, обучил до 893 година около три хиляди и петстотин свещеници. След това в школата учителствал неговият брат св. Наум.
Името на светец покровител не било избрано случайно. Самата школа била приемник на Преславската, затова и манастирът носи същото име както Патлейнския – „Св. Пантелеймон“.
След Плиска и Преслав, именно в Охрид книжовното дело се развива най-мощно. Стъпвайки на пътя Виа Игнация, Охридската книжовна школа като с меч, завинаги разсича двуезичието на Рим и Византия, подкрепяно от ретроградни, жадни за власт люде и от двете части на Империята. Не случайно градът остава културен и духовен център дори и през тъмните векове на робството, чак до 1767 г., когато, погълната от Фенер, Охридската архиепископия угасва като самостоятелен духовен център на българите. Остават да светят само хилядолетните обиталища на нашите светии из чутовният Балкан и Рила планина. А в последния век от робството всички свободолюбиви движения, културни и църковни дела и техните носители – достойни и видни български личности, произлизат отново от Вардарско и Беломорието.
През вековете България и българските земи често са обект на злобни и завистливи завоевателни походи и амбиции както на далечни племена, така и на културни европейски народи. Често без политическа и държавна свобода, често под робство и гнет, нашата държава в продължение на хиляди години никога не сменя името си. И въпреки месианската си съдба, а може би точно заради нея и заради неведомите друмища Господни, преди повече от хиляда години българският език се утвърждава като трети официален език в Европа след гръцкия и латинския; факт, който малцина днес осъзнават (а други, под сръбски и новомакедонски диктат, не желаят да приемат) като достоен повод за гордост, но и като голяма отговорност към същия този език, към свещените ни букви и към истината.
През XIV век България преживява второ културно възраждане. По това време патриарх Евтимий Търновски основава Търновската книжовна школа. Фокусирайки се върху развитата византийска литература, тя създава свои произведения от агиографския жанр (жития на светците, панегирици). Текстовете са изградени по определена схема (канон) и са изобилно украсени със „словесен орнамент“ – комбинация от съзвучни думи, синоними, сравнения и епитети.
Така стигаме до Търновград (Търново), първа и единствена столица на второто българско царство (1187-1393), четвърта столица на България.
Градът място на една от владетелските резиденции още през ІХ-Х век. По времето на византийската владичество ролята на града, а името „Трапезица“ свидетелства за наличието на военен гарнизон.
В периода ХІІ – ХІV в. Търново е многолюден град на боляри с десетки хиляди население души, с развито градско общество и обществен живот, с вътрешна и международна търговия.
Османското завоевание, описано по-горе, унищожава града и цвета на българската столица , в превземането на която стои образа на един евреин от еврейския квартал на града.
Според съвременници през Средновековието Търново е бил новият Йерусалим, Рим и Константинопол, и то взети заедно. В духовните представи на българите Търново остава вечната столица на България, а св. патриарх Евтимий – нейният вечен цар, който при падането на града не го напуснал както направил това Иван Шишман. По късно един друг велик поет, Иван Вазов, ще напише: „Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!“
Понякога времето заличава паметта! Ние за нищо на света не трябва да забравяме и за предишните столици на България, защото тяхната роля в историята на славяните е огромна и незаличима. Също така, ако ние забравяме славните си история и личности, те мигом ще бъдат припознати и окрадени от нашите съседни братски държави.
В Търново царуват четири владетелски династии: Асеневци, Шишмановци, Тертеровци и Смилец.
За Търновските светила Евтимий и Киприян, пастири с равноапостолско достойнство, Григорий Цамблак пише:
„А нашият пастир, гледайки кротко, движейки тихо устни и със свирката на духа призовавайки стадото, събираше го наедно и тъй го правеше неразлъчно, като дори хромите носеше на раменете, за да не изостанат. Защото според навика, който имаха, овцете тичаха след оня сладък глас на пастира, а чуждия отбягваха. И така, като стъпваше пред тях с радостни нозе, водеше ги към полята на апостолите и пророците. И обръщайки се често и виждайки тяхното благочиние — как вървят, как спазват реда, как се угояват, — радваше се, защото ще получи не само пълно възнаграждение от Господаря на стадото, но и много почести. А когато настъпеше зной от слънчевия пек и стадото имаше голяма нужда от прохлада, той го извеждаше на върха на евангелските планини и му даваше пълна свобода и след това го изпращаше оттам на небесата. […]
Множество хора — не само от български род, които той имаше за свои по апостолски жребий, но и от всички страни — на север до океана и на запад до Илирик — биваха привличани отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за голяма придобивка, а пък щом се удостояваха, и със словото му, считаха това за явно спасение. Като разбра тяхното усърдие, Христовият подражател ги призоваваше при себе си и ги напояваше до насита с питието на благочестието; и така, прочее, той на тях стана учител по благочестие, а те — на своите отечества. Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи — с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите.“
(„Откърмен в България, дарен на Русия“, свещ. Л. Лазаров, влязла за печат 2023 г.)
Забележителни духовни лидери са и търновските светила Григорий Цамблак и св. Киприян Цамблак (Българин), обогатили със своята просветителска и книжовна дейност не само славянството, но и цялото вселенско православие. И те не са единствените имена. Всред небосклона на Православието има още десетки отявлени българи, които, изпреварвайки своето време, надарени с необикновени знания и святост, прославиха българския род нашир и надлъж по целия свят.
„Днес на кирилица пишат народи, заемащи пространството от Тихия океан до Средна Европа: българи, руси, украинци, монголи, беларуси и сърби, жителите на Североизточен Сибир, както и жителите на Македония (Р Северна Македония).“[1]
[1] ГРАНИЦА, свещ. Л. Лазаров, вестник „Искри“, 2021 г., бр. 16-23.
