Все по-чувствително и остро светът губи своя божествен облик. Да, наистина, физическият мир продължава да ни радва със своята красота. Многообразието и чудната му същност, граничеща със съвършенство, ни впечатляват отново и отново (онези от нас, които ги съзерцаваме), но човешките дела сеят смърт. Съзнанието и животът на хората са под нейната власт. Смъртта битува не само в реалността, тя е най-безцеремонно представяна и гастролира във всички направления на модерната култура и съвременното изкуство, като нещо естествено; от плътните криминални хроники на масмедиите, до продукциите на Холивуд – и не само. Напротив, свободното ѝ представяне пред очите на всички – деца и възрастни, възпитани и неуки, бедни и богати, не премахва страха пред смъртта, а води до натрупването на отрицателни представи, страшни (кошмарни) спомени, вредни мечти и негативен опит… Дните на повечето хора са под нейната черна власт; макар и неволно, тя определя представите им, цялостния им мироглед и действията им. В този контекст посланията за мир, свобода и екология звучат доста лицемерно…
Малцина всред нас са склонни да вярват, че целите на световната знат са непременно такива, за каквито се представят, но това по никакъв начин не се отразява на плановете ѝ. Дори и истински добрите намерения историята подлага на проверка, а какво остава за безскрупулните действия на съвременните политици? Заблудите и манипулациите прозират навсякъде, защото всеки един построен завод за оръжия (или за барут) всъщност е съвременен „концентрационен лагер“. И точно за това призивите за мир от устата на техните строители звучат крайно безчовечно, лицемерно, но и нелепо (сякаш Хитлер или Сталин да призовават за мир!), още повече, когато полицаите в Западна Европа се разхождат из улиците, въоръжени с бойни патрони и имат право да ги използват своевременно.
Съзнанието на хората е объркано. Истината е въпрос на сложен и дълбок анализ, изискващ сериозни знания, чиста информация и много време; тя е въпрос на с в о б о д а. Съвременното общество е общество от длъжници (в широк и тесен смисъл), а длъжникът трудно може да бъде свободен. От друга страна истината и наличието на време са градиви, липсващи в профила на деветдесет и пет процента от хората. Само пет на сто са склонни да преосмислят, както и да се образоват и възпитават (усъвършенстват) всеки ден, а още по-малък процент имат достатъчно време за подобни цели. Въз основа на описаното обществено разпределение, чието болшинство служи на самолюбиви и погрешни заучени модели и представи, се създава разделението на наши и ваши, на богати и бедни, на приятели и врагове, на знаещи и незнаещи… То се открива както в етиологията, така и в резултатите на световните идеологически, икономически, геополитически и обществени процеси. Отхвърлянето на неудобните, на инакомислещите, на консервативните и традиционалистите, на малцинствата, които мислят, става все по-силно и отчетливо, защото те не приемат модернизма, либерализма, пост хуманизма и постоянните промени. А не ги приемат, защото в тях все по-ясно личи липсата на всякакъв хуманизъм, личат псевдокултурата, безчовечното и уродливото, признавани от болшинството за нов тип субкултура. Възрастните хора и младежите се отхвърлят и пренебрегват по идеологически причини, социален статус и национална принадлежност, а децата – по принадлежност и социален статус, като православната идентичност и ортодоксалната наука задължително се неглижират, сякаш не съществуват. Тенденциите са това положение да се утвърждава, за това в училищата все още не е въведен редовен учебен предмет с православно-етична насоченост. Нещо повече: свидетели сме на злобното противопоставяне на подобно желание.
Всъщност, това е противопоставяне на Христос, на името Му и на Неговата „самоличност“. До голяма степен то е предопределено и подхранвано от налагащата се и завземаща все по-глобални мащаби идеология и пропаганда на една нова световна религия… Но, независимо от причината, пренебрежението във всички случаи предопределя процеси като отпадане, сегрегация, изолация, маргинализация, отчуждение и самота. Оформят се общности и хора в риск. Но в риск са и отхвърлящите; целият свят е в риск, защото болшинството от нас са склонни да пренебрегват, да игнорират и да отхвърлят всеки, който не им харесва
В този съвременен темпорален контекст не може да се „впише“ и православният християнин. Ако го стори, той със сигурност прави сериозен компромис по отношение на живата православна традиция. И това не е отсега. Проблемът в случая не е толкова в личната реализация и социална вградимост, защото, както съм казвал и преди, на нас това съвсем не ни е необходимо (до колкото и ние не искаме да имаме нищо общо с един побъркан свят, макар това да не е абсолютно възможно). Но не всички православни християни са способни да живеят в широтата на православната антропология, приемаща отхвърлящите, гонителите и представителите на новите субкултури като обект на любов и съ-човеци. Мнозина всред нас са готови да „воюват“, мислейки, че защитават Църквата и Бога от всички съвременни идеологии и патологии, вместо да осъзнават именно Бога и Църквата като свои родители и защитници. Всъщност поради страх и липса на любов те защитават единствено себе си, но ставайки все по-слаби… Съзнанието им преобръща реалността и е подвластно на ограничените човешки представи за земна правда и законност, формирани в тесните граници на индивидуализма; сравнен с безпределния личен Бог, това е най-малкото (ограничено) възможно пространство… За това затворените в него не могат да осмислят и следват най-висшата Христова повеля: „обичайте враговете си!“ (Вж. Мат. 5: 44), както и посланията на Православната Църква, които често считат за погрешни или най-малкото – несъвършени (например концепцията за религиозно възпитание в училището).
Но още по-голям проблем има самият свят, който, огласян от Одата на радостта, върви в към своето самоунищожение, поради безграничната си алчност и животински амбиции за власт и контрол; поради себелюбието (егоизма) в личен и обществен план. Лишавайки се от мъдрия глас на православната антропология, където се съдържат единствените истинни и човешки послания за живот в мир, любов и чисто взаимодействие с Твореца, с Личния Бог, днешният свят, в лицето на своя интелектуален елит от водачи, тъне в духовен мрак и заблуди. А земните ни дни летят безвъзвратно.
Но нима това е случайност?
Още през седемдесетте години на миналия век Джош Макдауъл, след обстойно изследване, установява, че името на Иисус предизвиква раздразнение у хората, сякаш се чувстват засегнати от нещо. Той признава, че имената на Буда, Конфуций и Мохамед „не засягат хората по този начин“ (Макдауъл Д., 1997: 10). Това раздразнение – до желание за премахване и убийство – обхваща и евреите, когато чуват думите на Иисус от Назарет „Аз и Отец едно сме“ (Йоан 10: 30). От една страна за нас, православните християни, тези думи са своеобразен апотеоз на евангелското богословие; от друга страна те са в основата на човешкото раздразнение. Но защо?
Очевидно е, че преди две хиляди години евреите не са могли да осмислят идеята за Богочовека. Но именно тя, според собствените им древни пророчества, се осъществява пред очите им. Някои пламенни люде, като ап. Павел например, са озарени с истината и от гонители на „богохулника“ Иисус, стават Негови ревностни проповедници и изповедници. Такъв е примерът и със самия Макдауъл, които най-напред смята, че „християнството е за слабаци и страхливци“ (Макдауъл Д., 1997: 105), а по-късно става самоотвержен християнин и то – истински богослов на живата традиция.
Интересен е и примерът на Тома. Той „не вярва“, че неговият Учител Иисус се е явил на апостолите, възкръснал с тялото си (както и светът дори и до днес не вярва във възкресението). Всъщност Тома иска доказателство, все пак подобно събитие не се случва всеки ден. И след като го получава докосва възкръсналото тяло и веднага изповядва „Господ мой и Бог мой“ (Йоан 20: 28), признавайки Иисус за истински Бог (единосъщен с Отца).
Един цял народ – елините, съвременните гърци, преди две хиляди години учтиво прекъсват ап. Павел, когато заговаря за възкресението, защото те, философите, не могат въобще да приемат подобна идея. Историята показва че точно те съвсем скоро приемат Христос именно като възкръснал Син Божий, нещо повече – стават най-самоотвержените носители на православното богословие дори и до днес. Как става така? Всъщност те не могат да пренебрегнат свидетелството на апостолите, готови да предадат живота си заради Живия Спасител и Неговото благовестие. Гърците много добре знаят, че в света няма човек, който с цената на живота си да отстоява лъжа и измислица (а не е възможно точно учениците на Христос, преките свидетели на всички събития, да са се заблудили (Макдауъл, Д., 1997: ).
Самите дванайсет апостоли и още много други последователи на Христос след Неговата кръстна смърт от страх се разбягват до един, а надеждата им за избавление от римското робство умира… Само три дни по-късно същите тези хора, станали свидетели на Възкръсналия Христос, отново са окуражени и след месец те вече са готови да проповядват историята за Възкръсналия Син Божии и Неговото Евангелие дори и с цената на живота си. Да, не само на древните гърци, на всички ни е известно, че никой не би умрял за една лъжа. През вековете автентичността на Новозаветните книги се доказва повече отколкото достоверността на цялата антична литература, а истината за Спасителя Христос и Неговото Възкресение получават множество исторически доказателства.
И въпреки това мнозина продължават да не вярват…! Но защо?
Оказва се, че божествената същност на Иисус (единосъщието Му с Отца) е това което плаши евреите. Дразнят се, че Той казва „Моят Отец“ и в състояние на завист и злоба не чуват, че казва и „Вашият Отец“. Заради своята гордост и завист те не могат да приемат и да осмислят, че Той, техният познайник, израсъл в градеца Назарет, е с нещо повече от тях и върши необясними чудеса; че не е просто синът на дърводелеца… А човек често се плаши от онова което не разбира: него отрича, него отхвърля и дори – преследва (всъщност точно тези действия са в основата на параноичния фундаментализъм) … И днес светът предпочита повече да отхвърля и да пренебрегва, да санкционира и да наказва всеки и всичко, което не може да осмисли, изпадайки във високоинтелектуален и мек, но в същото време – краен тоталитаризъм от най-съвременен тип. Макар, че отхвърлянето, за жалост, се наблюдава и в двете посоки.
Нищо ново под слънцето. И преди две хиляди години гадаринците изгониха Христос от градеца си, уплашени от чудото, което не разбраха, или поради страх, че е изчезнала надеждата им за печалба, след като свинете им злополучно се издавили в близкото езеро (Вж. Матей 8: 28-34). Впрочем за тях стадото свине, и печалбата от продажбата им, било по-скъпо от здравето на двама техни страдащи събратя, които Христос изцерил. Отново надделява себелюбието. И заради тази объркана егоистична житейска представа те отхвърлили Христос и учтиво го помолили да си иде и да не смущава животеца им.
… И днес, когато този животец стане прекалено дребен и незначителен, когато се заредят изпитания а богатството не може да помогне и не носи никакво духовно удовлетворение (а то никога не е в състояние да донесе истинско удовлетворение), високоинтелектуалният, проспериращ, знаещ и можещ съвременен човек започва да търси неща надземни и метафизични…, но задължително без Христос, Който „богохулства“ и „прави себе си Бог“ (Ср. Матей 26: 65, Йоан 10: 33). Такава абсолютна Личност съвременният интелект не приема, защото той е егоистичен, горделив, надменен и завистлив, и презира смирението. А това впрочем са тежки душевни заболявания.
Новата епоха, на интелекта – естествен и изкуствен, е епоха на имитациите, на заблудите, на егоизма и материализма: материализъм от последно поколение, студен, безчувствен и секуларен до крайна степен. Безсърдечието на този интелект и модерната трансперсонална психология започват и свършват с трансцендентност във всичко. За новата епоха и нейните съвременни представители, защитници и изповедници, е неприемливо и дори немислимо, че в лицето на Човека с името Иисус са събрани Духът на Истината и Творецът на вселената; точно в Него, Дърводелецът, който проповядваше кротост и смирение, беше унизен и поруган, остави се да бъде разпънат на кръст и да умре най-позорно… Не! Високоинтелектуалните, знаещи и можещи хора не правят така; те са важни, с високо самочувствие, те постигат много в живота си, те надграждат, воюват, борят се, не се предават никога, имат собствено мнение, знаят точно как да живеят – „на пълни обороти“ – но само к о г а т о и с к а т; те се пазят, имат множество потребности и ги задоволяват, защитавайки зоната си на комфорт (себелюбието си)… Те не правят като този Иисус, наречен Христос; за тях Той е оскърбление. Той не може да бъде техният бог. „Моят бог е друг, той е различен“ казват те. И за това, когато тези хора чуят за Христос или пък за Православната църква, те отвръщат глава, смущават се, а в душите им се надига злоба, завист и ненавист, като срещу лъжец. Но крайният въпрос тук е „Кой е лъжецът?“.
Според Мелтън през седемдесетте години на миналия век в Калифорнийския университет се получава един нов и интересен синтез между източните религиозни учения и трансперсоналната психология. Този синтез се явява основа и идеологически фундамент на едно ново движение, което по-късно ще завладее широката общественост на американската, а в последствие – и на световната знат. Всъщност много по-рано, още в края на 18 в., отново в Калифорния, се изграждат необходимите предпоставки, довели до появата на това движение (Митев, Д., 2026: 1).
Нещо повече. Фергюсън посочва, че именно в Калифорния се забелязва особено повишен интерес към източните религии и мистицизма, а почти цялото западно крайбрежие на САЩ е било населено с центрове за изучаване на източните религиозни учения (т. нар. Калифорнийски ашрами, каквито вече има по целия свят, дори и в България. Б. а.). Тя твърди, че „Калифорния е лаборатория за всички обществено-социални и духовни експерименти в Америка“ (Фергюсън, М., 1990: 146). Ленард, Хъксли, Мърфи и др. се събират в Калифорния и координират своите възгледи, създавайки нова езическа религия с цялостен съвременен мироглед, въз основа на добре познатия гностицизъм (Цекова, Ц., 2026:1). По това време е създаден и институтът „Есълън“, чиято главна задача е да изследва възможностите на човешкия потенциал. Като цяло споменатата религиозно-философска доктрина се концентрира върху човешките съзнателни възможности, които, според тях, може да бъдат разширени чрез психология и източни духовни практики. Тази идеология, известна като „Ню Ейдж“ се разпространява изключително бързо и печели свои последователи по целия свят, и то най-вече всред обществените елити: академични, педагогически и икономически, индустриални.
Пренебрежението към личността на Христос и въобще – към Личностния Бог, както и представата за общо познание, смесица от много религиозни системи, днес вече изграждат една точно определена концепция. Тя бързо възприема религиозната форма на човешка мъдрост (философия), където съзнанието като интелект, но и като рацио, стават обект на поклонение, а християнската традиция (в т.ч. и православната, като най-задълбочена) на смирението, култа и аскетиката, като естествено противостояща, бива напълно отхвърлена. Някъде могат да се срещнат твърденията, че вярващите в Христос са просто луди (Докинс, Р., 1976). Най-интересното е, че след толкова години на отрицание, в момента Докинс признава: „Наричам себе си културен християнин… Чувствам се у дома си в християнския етос“ (Докинс, Р., LBC Shorts в YouTube).
Въпреки противоречивата религиозна система на Новата епоха (Ню Еидж), нейните последователи се множат, често – без дори да го осъзнават. Трансперсоналната представа за един висш разум (познание), към който човек може да се докосне с помощта на източните религиозни практики и рационалния си интелект и да се сдобие с метафизични способности, вече е доста модерна и разпространена. Това разбира се не прави поредната съвременна заблуда нито по-задълбочена, нито по-достоверна. В подобни модерни теории винаги прозира безсмислието на древните езически религии, неумело съчетани с окултни практики и съвременни философии. Бидейки елементарни и плиткоумни, те се харесват на днешните алчни и консуматорски общества, защото са лесни и не трябва да правиш нищо. Не е необходимо да полагаш каквито и да било усилия, само смело да следваш интуицията си, защото… просто нямаш грешен ход.
Следвайки своите представи, където образът на някакво далечно божество едва прозира през розовата мъгла на мистиката и метафизиката, поклонниците н Ню Ейдж изпадат в състояние на силен контраст с реалната антропология на православната традиция. Затова за тях името на Иисус и разговорът за Него стават абсолютно немислими.
