Изписа се толкова много. Дойде времето, когато всеки може да намери каквото го интересува – за вярата, за Евангелието, за бого-служението… Литература – колкото искаш; има и богословски трактати, и прости и откровени „изповеди“, в които личи практическата вяра и от които лъха искрена и сърдечна духовност. Вярно, вероучение не се въведе в училищата и риска от преподаваната бездуховност /която владее там/ на най-малките и скъпи за нас дечица остава. Но пък, може би и заради това, само от един бегъл поглед на човек му се струва, че от интернет простран-ството спокойно може да се изучава богословие. Всеки ден излизат нови книги. Почти няма голям светител или подвижник, чиито творения да не са издадени. Жития, канони и правила, икони, псалтакии – всичко е в интернет.
Съмнявам се, че преди двадесет години някой е предвиждал такъв бум на православните мисъл и култура, а ето, че дойде. Като, че ли всички прописаха!
Сега остава едно. Хората да се върнат в храма. Дали в крайна сметка не зависи от нас ще стане ли това или и занапред повечето българи ще влизат там за да вземат върба, орехова шума, някакво цвете, светена вода, икона, броеница, кръстче или някаква друга вещ, а често пъти и неща не носещи в себе си никаква християнска символика и смисъл. Не че този акт не е част от цялото.
И все пак ако нашите християни не понесат благословението и общението с Бога след Светата Литургия, на която са станали свидетели, съпричастни и причастници, каква материална вещ, взета от храма ще замести тази липса!
Сега, по скромното ми мнение, е време вече всичко да се казва направо и ясно; без помощта на богатия ни фолклор и шарените ни традиции. Защото едно е да четеш в интернет, а друго е да го чуеш от енорийския си свещеник. Защото „Как ще повярват, ако не чуят“ (Ср. Римляни 10:14)? Трудно ще е въпреки словоохотливостта на съвременни и стари автори.
Мисля, че днес трябва да търсим Бога, „защото е близо“. Както бе казал някой – „мястото на срещата е ясно“ – то е там – на кръста. На онзи връх, на онова лобно място, където страшно са се издигали кръстовете на осъдените и разпнатите. Където са отеквали ударите на чукове, чували са се стонове и въздишки, където тълпата осъдително е ревяла, заглушавайки тихия плач на Света Богородица. Където апостолите със страх са се разбягали…
И времето на нашата среща е ясно – то е точно в онзи момент, когато слънцето е помръкнало, скалите са се разпукали и храмовата завеса се е раздрала от горе до долу. Когато е издъхнал Този, който изгони търговците от храма и след това призова в него хромите, немощните и болните, за да им дари спасение; когато на кръста умираше Този, който възкреси единствения син на Наинската вдовица и четиридневния мъртвец Лазар. Този, който спаси от смърт грешницата, дари слово на немия и светлина на слепия. Този, който наричаше всички приятели, който раздаваше любов и канеше при себе си отрудените и обременени люде; който се радваше за каещия се грешник, и казваше „…колкото пъти и да паднеш, стани и ще бъдеш жив“!…
Днес е време да възвестим истинността на всичко това, колкото и да ни убеждават, че такива вярвания не са ни нужни. Колкото и да търсят несъществуваща мистика и да се взират в „неограничените“ възможности на човешкия мозък; колкото и да ни тласкат към „позитивизъм“, „спонтанна еволюция“ и „лично щастие“. Неограничени са възможностите само на човешкия дух, и то само ако вярва в Бога и неотклонно се предава на Неговата свята воля. И ако ще целият свят да заговори за любов, Единственият, който ни показа как се обича, дори и „до смърт, и то смърт кръстна“ е отново Христос. На онази голгота Той срази „здравия разум“, който търси ползата днес и тук, и умирайки победи смъртта.
„Нека не се срамуваме от достойните за почит знаци на нашето спасение. Нека носим кръста Xристов като венец, защото чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Той ни се предлага, когато се покръстваме, когато поискаме да приемем тайнствената храна (светото причастие),…или да направим нещо друго. Затова с такова желание го чертаем и в домовете си, и на стените, и на вратите, и на челата, и в сърцата си. Защото кръстът е знакът на нашето спасение, на общата свобода и на милосърдието на Владиката (Господ). Затова, когато се осеняваш с него, представяй си цялата му значимост, потушавай гнева си и другите си страсти.
Апостол Павел…ни убеждава с тези думи: „Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеците.“ (1Кор. 7:23). Мисли, казва той, за високата цена, заплатена за теб и няма да бъдеш роб на нито един човек, като под висока цена разбира кръста. Защото не е достатъчно кръстът да бъде изобразяван само с пръсти. Той трябва да се предшества от сърдечно разположение и пълна вяра. Направиш ли го по този начин пред лицето си, нито един от нечистите духове няма да може да се доближи до теб, щом види меча, с който е бил ранен, оръжието, от което е получил смъртоносната рана.
Кръстният знак и в стари, и в нови времена отваря заключени врати, прави отровата недействаща, лекува недъзи и смъртоносни рани. Не е чудно, че той побеждава силата на отровните вещества, щом като е разрушил вратите на ада, отворил небесната твърд, открил отново входа към рая и съкрушил крепостта на дявола.
И така, запечатай кръста в ума си и приеми спасителния за нашите души знак. Защото именно този кръст е преобразувал вселената, прогонил е заблудата, въвел е истината, превърнал е земята в небе и е направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни и опасни, смъртта вече не е смърт, а сън.
Кръстът поваля и потъпква всичко враждебно. Затова, ако някой ти каже, че се покланяш на Разпнатия, отговори му с радостен глас, че се покланяш и не ще престанеш да се покланяш.
Ако той се засмее, оплачи безумието му и благодари на Господа, че ни е оказал такива благодеяния, които без откровение свише никой не може да познае. Този човек се смее само поради това, че „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух.“ (1Кор. 2:14). Децата например, виждайки нещо велико и чудно, ще се засмеят, ако се опитаме да им го обясним. Езичниците приличат на такива деца. Те дори са по-безразсъдни от тях, понеже постъпват по детски в зряла, а не в детска възраст, затова са и по-достойни за съжаление и не заслужават никакво извинение. Но ние, дори пред нас да застанат всички езичници, нека с още по-голямо дръзновение да казваме, че кръстът е нашата похвала, началото на всички наши блага и цялото наше украшение!
(СЛОВО ЗА КРЪСТА – св. Йоан Златоуст)
