Това рибарлъка е хубава работа. Аз на стари години го захванах, обаче казвам ти – рахат. Клечиш си на реката, слънчице те пече, чист въздух се надишаш, време се мине. Шапка на тояга – както казва Стефан, моят другар по въдица.
Викам му, че това е краста като цигарите, алкохола и наркотиците и чакам да се съгласи, както винаги го прави.
– Абсолютно – казва.
Тогава веднага добавям:
– Да, ама има една голяма разлика. Бая по-полезно е, викам.
И Стефан отново се съгласява.
Е, случвало се е и дъждец да ни навали, бая сме се и настудували.
Веднъж, помня, миналата зима беше, такъв студ брахме, че и огън палихме, а рибата не кълве и не кълве, като че се беше удавила горката. Подлъга ни слънцето. Хубаво напичаше, ама… през стъклото на колата. Обаче като клекнеш на брега е друго.
Викам му:
– Стефане, мърда ли плувката?
– Абе попипна̀ нещо и спре.
Ясно. Така се казва, когато не кълве изобщо, но по този начин се обнадеждаваме, видиш ли. Онзи път освен настинка нищо друго не хванахме, но така е . „У рибарлъко ден със ден нѐма“ – мъдро обобщава Стефан.
До̀йде пролет. Природата се оживи. Реката се напълни. Като зачуруликат ония синигери, като напече онова ми ти слънчице, ей…душата ти се отвори, продишаш, значи! Разиграе се рибата и дойде нашето време. Като повлечем, казвам ти едни пръчки, коя от коя по-нагласена; като се завръзват едни монтажи. Завъртиш се – във влакно се омотаеш, пипнеш – кукичка те убоде. Страшна работа ти казвам.
Клекнеш на реката – тихо. Водата – огледало, а плувката, разбираш ли стои като нарисувана. Все едно, че някой на тръгване вместо наслука ти е пожелал спокойна плувка. И ей тука, викам в тая спокойна плувка е най-голямата работа. С каквото и да се захванеш, каквото и да пипнеш нещо работа ще трябва да подвършиш, ще трябва да се поизпотиш. Тука няма такова нещо, трябва само да можеш да чакаш и…нищо да не правиш. А да се изпотиш може само, ако слънцето е много силно. Народът, обаче му е намерил колая – чадър се казва. И докато с блажено задоволство и почти дремейки с часове си размишлявам за търпението, спокойствието и цялата огромна полза от тая нова медитация, от това плувкосъзерцание, въпросната плувка се раздвижва! Бързо се окопитвам. Плувката леко трепва няколко пъти. Няма вече спокойствие – адреналинът се качва. Мускулите се напрягат и така се втренчвам в нея, че очите ми ще изскочат. А тя най-накрая, след петнайсетминутна игра тръгва на някъде бавно, но устремено – докато не се изгуби, поемайки към дълбините.
Раз! Засичам! Борбата започва! Каракудата е над кило! Накрая се предава и спокойно я изтеглям от водата. Не е издържала на изкушението, закачила се е.
И като се започне – уклей, морунаж, каракуди ли не щеш, щуки, линове, кленове, мряна… Като наизлиза оная ми ти риба – спиране няма!
Сънувал съм я тая плувка. Тъкмо се унеса – и хоп – излиза пред очите ми. Докато си стои – добре е – спи се. Но щом се разиграе и тръгне на някъде – дотука си. А вземе ли, че потъне – буден съм и повече заспиване няма. Книги чета, телевизия гледам и тъкмо се отнеса – ето я пак плувката…
– Стефане, помниш ли оная голямата риба, дето въдицата щеше да ми отнесе?
– Как не – веднага отговаря той. – Я колко пъти зарад тая въдица съм джапа̀л у реката, ама нали знаеш, наро̀до го е казал – сухо дупе риба не яде!
Случвало се е и аз да нагазя в реката, но два пъти ставах жив свидетел; като дръпне пустата му риба въдицата и къде ще ходиш – скачаш като стой та гледай. Първият път човекът издрапа на четири крака по брега или както казва Стефан „включѝ двойното“. Другият с плуване излезе. „Няма бряг. – казва – Подмол е. Добре, че мога да плувам.“
Какво да ти кажа, голяма работа е това рибарлъкът.
Е, има и несполуки. Често се случва – или ще оплетеш, или ще скъсаш. А най-често се случват и заедно; първо закачваш или оплиташ и после късаш.
От рибарлъка, да ти кажа, две работи съм научил. Най-голямата риба или къса такъмите или се откачва. Но втората, както казва Сашо – един друг мой другар по въдица, просто си е откачена риба, затова не трябва да се ядосваш.
Не зная кой е откачен, но разнесат ли се облаците и покаже ли се слънчицето само към реката гледам. А кутрето вкъщи това и чака, издалече познава от къде се връщам. Сигурно ще да е по миризмата. С него имаме споразумение: дребната за него, едрата за мен. Не ѝ намира кусур като жената – такава била, онакава, много кости имала. Взема, гълта и гледа с благодарност.
А рибата все от нещо ще бъде изядена – от мен, от кутрето, от някоя по-голяма риба, от…
