Баща на злото (доколкото злото може да съществува самостоятелно в православното богословие) е дяволът. Неговите демони, които са много, често се преструват на ангели (предимно образно). Те правят злото (измененото добро) привлекателно, разнообразно и интересно за съвременния свят и модерните хора. Там е работата, че ние рядко забелязваме тяхното (на демоните) „умение“ , както някога Адам и Ева не го забелязаха в „красивите“, но лъжовни думи на змията и тя ги направи от чеда Божии престъпници на Неговата свята воля. Днес, както и през последните няколко века, по света злото е най-многообразно в съвременните изкуство и култура, а най-разпространено, забележимо и следвано – сред интелектуалците. Последния факт отбелязват много съвременни православни проповедници, а по-голямата част от западната литература те окачествяват направо като демонична. Съвсем логично може да заключим, че злото (т.е съвременните атеистични, окултни, нихилистични, либерални, топлохладни, протестантски и всякакви еретически философии, както и интелектуалната неангажираност към живата вяра и евангелската добродетел) е придобило безброй форми. Деградивни и демонични, те, в крак с модата, са облечени и гримирани предизвикателно и примамливо, а думите им „галят ухото“. Съвременното зло (например потъпкването на Православието) е различно и многообразно. Дори и най-малкият грях (въпреки това ние знаем, че няма малък грях) е близък, привлекателен и интересен за грехопадналата човешка природа. За волносилният вярващ човек грехът не е скучен (развлекателен и скучен са понятия, приложими към съвременния лекомислен и празен живот), а отвратителен и отвращаващ.
Неповторимостта на доброто се състои може би в неговата красота, в неговата божественост… Тъй както славеят не повтаря песента си, небето е винаги различно, а водата в реката е все нова. Доброто остава във вечността! Вероятно именно заради това то не е подвластно на времето. Въпреки, че е сторено в „миналото“, то не преминава, както отминава моментът, който погрешно имаме за настояще. Той вече е минало… Може би преживяваме стореното добро (от нас или към нас), но със сигурност това са кратки и чувствени мигове , които много често могат да ни тласнат в различни състояния, понякога и вредни за нас. Прочее, знаейки за изменилото се след грехопадението творение (и света и ние), никоя радост от този земен път, подвластен на времето и смъртта, не може да ни зарадва напълно. Нито придобиването на знания и дипломи, нито другите „успехи“, нито дори раждането на нов човек!? Та нали излизането от майчината утроба е път към пръстената земна утроба – черния гроб. Нима проплакването на новороденото не предизвестява страданията, страстите и злото, на които светът всеки ден все повече служи и се предава?! На какво да се зарадва човек в този грешен свят на развалата, мимолетен и нетраен, подвластен на времето и смъртта, които с костеливите си пръсти отнасят всичко толкова неусетно?!
Ние всячески се опитваме да придобием света, да задоволим всяка страст, да стигнем щастието, а то както сянката остава недостижимо. И колкото по-бързо тичаме след него, толкова по-бързо то бяга от нас. Накрая, след дълго гонене, изтощени и отрудени, не ни остава нищо друго, освен да задоволим чревоугодието си. А самото наше черво, може би съвсем скоро, ще стане храна на червеите в гроба. Възможна ли е радостта в този свят?
Светът не е бил винаги тленен и подвластен на развалата. В началото, преди грехопадението, и той и ние сме били съвършени и вечни. Творецът е създал човека свободен – като Самия Себе Си. Дал възможност ние не само да вземем решение, но и да го извършим. Човекът напълно свободно и по собствена воля е трябвало да запази връзката със своя Създател свята и неразривна, каквато е връзката между дъжда и извора, между утринното слънце и пчелата. Вместо това той е избрал да Му се опълчи. По своя воля е останал сам и така е променил до неузнаваемост и себе си и света. Това е като да искаш да пиеш жива вода, отдалечавайки се от извора.
Днес, в този свят, радостта е възможна само за ония, които осъзнават древното богоотстъпничество и волнонасилно, с упорство и дела, отново се приближават до своя Създател. За човека е възможна пожеланата му от Господа пълна радост, само ако се преобрази в първоначалното творение. Това няма как да стане, ако ние днес не умрем за света приживе, осъзнавайки, че истинската радост, истинската красота и единствената придобивка за човека – вечността, ще станат реалност чак след Второто Пришествие, и то само за праведните. Затова нищо от този свят не може да ни зарадва истински. Виждайки красотата му, в нас изниква някакъв смътен спомен за загубената райска красота…и това ни разчувства. За жалост тази представа е като да гледаш през завеса, като сянка на истинската красота, която ще настъпи след всеобщото възкресение.
До тогава няма да ни помогнат сантименталните и цветни представи за доброто. Абстрактните образи на някакъв бог, който е навсякъде – еднакъв и универсален, изтриват образа на Истинския Бог – Святата Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица! Протестантските, римокатолически и икуменически влияния унищожават православните ценности и стойности дори и при традиционно-православните. В средите на културата и всред интелектуалците се потъпква духовната истина за Бога и човека, като се заменя с душевни и страстни представи, удобни най-вече на западното творческо слово, на западната символика и куха ритуалност.
„Приемаш ли…за съпруг/а, докато смъртта ви раздели?“ и отговорът „да“ или „не“ е последният, но и доста показателен пример за липсата на всякаква вяра, благоговение и познание за Разпоредителя на благата; красноречив знак, за това как божественото тайнство е подменено с лицеприятен и сантиментален (страстен) ритуал, в който, обаче, липсва Духът. Той се различава коренно от православното венчание, в което младоженците смирено и в безмълвие благоговеят, свели глави пред Бога и благословиите на свещеника. Те знаят, че именно сега, именно те са стъпили в началото на един труден и стръмен път, за изкачването на който светът не може да им даде нищо. Цялата светска церемониалност в случая е напълно излишна. Достатъчно е само да си спомним, че Христос присъстваше на сватбата в Кана Галилейска и там благослови брака, дори извърши чудо!
Ние знаем от светите отци на Църквата, че Бог твори чудеса, там, където има силна вяра; че Бог и Неговите ангели помагат тогава, когато са позовани в искрена молитва. Това е общение, при което ние искаме да слеем пътя и волята си с тези на Бога. А от самото Евангелие разбираме, че сила има само молитвата на праведника. Това отново поставя съвременните схващания за абстрактното добро без правила и догми (защото те го ограничавали?!) диаметрално противоположно на Църковната проповед. Желанието за преживяване на чувствено-красиви моменти и сладости в този живот не кореспондира по никакъв начин с учението на Църквата, че всяка наслада в света ще бъде мъка в отвъдния живот, а сълзите и страданието тук – радост! Заблуда е, че наситеният и интензивен живот, който пулсира тук и сега (а не Евангелската тишина, смирението и чистотата на сърцето) са награда от Бога и дори благодат! Те са „награда“ от лукавия.
Животът е интересен за съвременния човек и той се стреми да овладее предизвикателствата му. За праведника животът е единствено време, в което той трябва да заслужи вечността.
„Грехът е зло, но животът е предизвикателство и всичко е цветно и красиво…“ казва днес светът?! Струва ми се, че така изглежда светът, отразен в криво огледало: образ хем огледален, хем нереален. Всъщност този свят е негатив на истинския, там където времето не властва, а има само вечност: вечността на живота, или вечността на смъртта. Помненето на смъртта липсва в универсалните съвременни шарени философии, точно толкова, колкото липсва и Истинският Бог. Неповторим е целият земен живот, неповторим и единствен, но с категоричен и неизбежен край – гробната тъмнина. И точно там има един Непристрастен Съдия, който ще въздаде всекиму според делата. А за придобиването на вечен живот са нужни много добри дела. Не е достатъчно да си мислим за добрите моменти от живота си, по скоро трябва да помним лошите, добре да ги опознаем, така да опознаем себе си, за да се сдобием с преломната метания (покаяние и друг ум, друг интелект, нова природа, или по-точно старата от преди грехопадението). До този момент се стига трудно. Той е плод на самоосъзнаване, духовна дисциплина и дела. Това е моментът на благодатта. Той не е чудо, а връх на духа, по който си се изкачвал в продължение на години. Падал си, връщал си се назад, но не си се отказал.
