(Йоан 14:27)
Христовият мир превишава всеки човешки ум (Ср. Филипяни 4:7), особено днес, когато умовете ни отслабват. В обществото с бързи темпове нараства броят на децата и хората с различни психически, психо-соматични и невро-развитийни патологии и разстройства. Отчуждението и липсата на нормално общуване не помагат, а напротив, влошават средата на израстване, оформяне и социално вграждане на всяка личност, независимо от състоянието и положението ѝ. Стресът и грижите са поставени от специалистите в етиологичния епицентър на доста от споменатите проблеми… А в последно време към причините се прибавя и липсата на мир. В най-широкия смисъл на думата, мирът ни е крайно необходим, за да сме спокойни, да не мислим за злото, но също за да не желаем зло и да не вършим зло; за да не искаме все повече и повече. Макар да е нелогично, най-богатите хора в света искат най-много, дори желанията им да са в сферата на интелектуалните постижения и науката… Липсата на мир в душата и ума на човека го лишава от така необходимия и полезен покой и го прави невъздържан, сприхав, раздразнителен, неспокоен и неуравновесен, но също – горделив и алчен. Определени и оформени от подобни недостатъци, битието ни се превръща в борба за оцеляване и постоянно съревнование от най-ново поколение, снабдено с всички модерни средства.
Мирът, както и другите човешки ценности и добродетели, днес преминават в сферата на абстрактното, трансцендентното; далеч зад пределите на битието и опита ни. Всичко, което постепенно губим и отписваме, все по-сигурно и трайно се настанява именно там, в сферата на мисленото, на забравеното, на непознатото. И появата на „борци“ за мир, правда, истина и традиции не помага; сякаш те, говорейки за подобни феномени, все повече обезкървяват образа им на реални конструкти на битието. Връщането им на полето на реалния живот сякаш става невъзможно; доказва го всеки ден актуалната геополитическа и личностно-психологическа картина.
Който следва мисълта ми ясно ще разграничи две понятия: Христовият мир и нашият мир. Първият казваме, че превишава психо-емоционалните възможности на човека, защото е с божествен, нетварен произход. И все пак, изначално човекът има заложбата, като възможност (очакван резултат), да бъде миротворец. Но ние не от своя ум (като ирационална дълбина) говорим за мира като потенция, дори – като цел на битието ни, а като заложба-отпечатък от Христовия мир. Това се доказва непрекъснато. Най-влиятелните властници всеки ден говорят за мир, а в същото време предизвикват дрязги и крамоли и всеки ден повеждат нови войни – студени и/или топли.
Истински миротворец може да бъде само този, който носи в себе си, в ума си, Христос и Неговия мир, преминаващ силите и възможностите на човешкия ум. Не може тази потребност да бъде осъзнавана като възможност и цел на битието, ако човекът е сам, без Бога. Тогава той е завладян от светските потребности, страхове и амбиции и нито една лична дълбинна и ценна заложба-възможност не може да бъде разгърната и осъществена в пълнота и съвършенство. Бог надгражда човешките постижения, когато ние поискаме това от Него, като чист волеви акт: само и единствено за добро и в полза на доброто и хората: непреднамерено, не самоцелно, не властно, егоистично и със сила; т.е. целта не оправдава средствата. Добрата цел се постига само с добри средства… По това ще я познаете.
Както всеки човек лично, така и целият свят познава мира дотолкова, доколкото истински познава Бога. Без Бога няма правда и мир, защото той е Князът на мира. Човекът се учи на мир единствено от Бога, чиито мир превишава всеки човешки ум; учи се от Неговата жертвена и бащинска любов, която също надвишава многократно човешките своевременни и груби представи, изградени чрез погрешните методи на положителните човешки добавки (катафатика) към божествените закони. …Учи се само чрез вдъхновение от Светия Дух. За приемането на тази благодат трябва предварително да сме очистили душите и сърцата си (дълбинния си психо-физичен мир). Но тези догматично-практически стойности на християнската традиция са отдавна забравени от съвременния свят.
Катафатичното изопачено християнство на запад, където все още цялата догматика се основава на измисления закон за борба със злото, принуди държавното управление на деветнайсети век да изхвърли всяка християнска доктрина от оформянето на правовата държава. Постепенно християнската традиция напусна образованието и цялата нова европейска култура. Това бе твърде угодно на прогресиращата материалистична социалистическа политическа класа и на хуманистите, които заедно се заеха с изграждането и утвърждаването на материалистично-атеистичната съвременна идеология, завладяла по-късно целия интелигентен свят от двете страни на Атлантика. И наистина, те не можеха да приемат църковно-институционалните, разбира се съвсем погрешни действия на инквизицията, индолгенциите и най-вече – за непогрешимостта на човека-„църква“ – папата. Не познавайки източно-православната традиция на Христовия мир, следваща неотклонно най-висшия си принцип „обичайте враговете си“ (Ср. Мат. 5:44), западните идеолози и управници отхвърлиха всяка възможност за развитие в руслото на християнството. Днешните войни, в широк смисъл, са плод на тези две погрешни материалистични тенденции. Първата: „борбата със злото“ – догматично поддържана и до сега в западните лъжецъркви, но погрешно възприета и от отделни ортодоксални (въз основа на катафатиката), и втората: отхвърлянето на истинската християнска традиция, неотклонно следваща най-висшия си принцип „обичайте враговете си“. Както и до сега, отстъпвайки от Христос, Бога на Мира, превърнатият в животно човек, ще воюва със своите врагове, изпаднал в крайна зверска невъзможност да вижда и открива в тях своите съ-човеци и братя.
Във висотата на истинската християнска догматико-практическа традиция, родена в недрата на божествения Разум и дарена на хората, съществува лекарство и за това тежко психо-физическо патологично състояние и то се състои в евангелските слова „обичайте враговете си“. Този недоосмислен и недоразбран съвършен възглас, както и до сега, така и занапред ще остане вечновалиден и всесилен. А онези, които го следват ще бъдат не само единствените миротворци, но и единствените истински християни и истински хора. Макар и труден, това е пътят към спасението от злото; пътят на достойния човешки живот.
„Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци“ (Филипяни 4:4, 5).
