Думите за кръста Христов и за нашия житейски кръст често ни спохождат през пътя на Великия пост. В дни, определени за почит и благоговение, ние се покланяме доземи на спасителния символ – дървото на Христовата саможертва, и така коленичим пред светите страдания на нашия Спасител; пред великата саможертва, пред божественото смирение и пречудната Божия воля за истинско изкупление на целия страдащ свят и пресъздаване на грехопадналия Адам – човека. Благоговеем в безмълвие и потрес, продължаващи до съвършено преобразяване на ума и предаване сами – себе си, един – другиго, и целия си живот на Христа Бога…
Благодарността изпълва сърцата ни, а тихата радост, повей от Непоклатимото Божие царство, изпълва душите ни, за да можем, озарени от Благодатта, да прогледнем в онази парадоксална за света, божествена перспектива. При нея свитата, неясна и бледа далечина, където замъгленият земен взор не вижда, се разгръща, а смиреният и благодарен човек проглежда и съзира небесния чертог на Вечносъществуващия.
Ние, постоянно пребиваващите в слепотата, глухотата и недъзите на библейските болнави люде, когато пожелаем да се отречем от себе си, когато вземем здраво кръста си и решим да следваме Христа…, когато придобием волята и силата да се молим за това, осъзнавайки, че нищо друго в живота ни няма какъвто и да било смисъл, биваме озарени от светлината на Бога, за да се разгърне Неговият хоризонт, и бавно проглеждаме. Тогава далечината пред нашия взор се прояснява, житейската мъгла се разкъсва, лека полека ние осъзнаваме вечната и истинска реалност и още по-бавно и трудно оставяме едно по едно всичко земно, тленно и преходно, настанило се близо до нас, превзело и обзело здраво и за дълго живота ни.
Чак тогава започваме да виждаме нашите грехове, тъмнината на злото в тях, истинската им черна и злостна порочност… Тогава осъзнаваме, че врагът ни държи с „малките“ ни грехове… Чак тогава можем да плачем, но не емоционално, чувствено и сълзливо, и то за света, чувствайки и психологически преживявайки света, а с плач на истинско сърдечно разкаяние за стореното; заради това, че виждаме и осъзнаваме голямата космологична вина, която носим заради нарушаването на дадените при кръщението обети и потъпкването на духовния печат на Светия Дух, получен даром.
Ние наистина сме се отрекли от света, от себе си и от злото, чрез отричанията при светото Кръщение, така както монасите отново се отричат и дават обети при приемането на схима. Затова този момент се нарича „второ кръщение“. Да приемаме, че Бог прави разлика между подвижниците и християните в света, ще бъде изключително погрешно и принизяващо Божията благодат. Кръстеният народ е „народ от исихасти“, винаги и особено през Великия пост, защото призивът на Христос за отричането от себе си, за следването и достойното носене на кръста е призив към всички хора, към всички негови чеда. Обещанието на нашия Спасител, че всеки, който „погуби“ душата си (отдаде живота си) на Него и Евангелието, т.е. на Христовото благовестие, ще я спаси, е толкова ясен и категоричен! Вярваме ли, че ако приемем по този начин Личността на Бога, следвайки Христос, няма да умрем, но ще преминем от смърт към живот? Като гледам света, едва ли.
Голяма част от нашите сънародници страдат от безверие, маловерие, суеверие, кривоверие и материалистически атеизъм, макар доста от последните да вярват в „някаква сила“. Те се увличат от печалните спомени за Ванга, Дънов, комерсиално, но безуспешно извикани за нов живот; от най-различни други лъжепророци и лечители, както и от дейността на обикновени лъжци и шарлатани. У мнозина българи се забелязват забежки към болна мистика, уфология, нумерология, астрология, фатализъм, по бесовските далекоизточни религии и към криви протестантски възгледи. Всички тези люде наивно минават в собствените си очи и в очите на мнозина, за вярващи хора. Някои от тях посещават и храма… Те не четат истинска православна литература, защото тя не е като другата: често се изискват запас от знания или учител (духовен отец); познанията им са фрагментарни и повърхностни, следват съвременни „гурута“ в мрежите, и се страхуват да се приобщят към Православието, защото според погрешните им представи то може да ги ограничи… И всичко това, след като те сами са се затворили в оковите на собствената си индивидуалност. Разбира се може да се отбележат още много определящи препратки към съвременни и наистина ограничени и ограничаващи светски „философии“.
Малко по-високо и по-близо до истината на Православието стоят някои психологически възгледи, техните представители и последователи. Стигнали до неотменната човешка потребност за принадлежност към общност, те издигат на пиедестал семейството и неговата важна и вечна самостойност. Идилично и уютно разполагат личностните психологически процеси в семейното гнездо, където търсят начини, средства и възможности да излекуват човека от неговата индивидуалност и самост, така вредна и разболяваща… Да се спре точно дотук отново е концептуално и мирогледно грешно. Без да продължи в развитието на тези практико-творчески разсъждения, психологът никога няма да разбере, че истински сам човекът остава тогава, когато не търси, не познава и не обича Бога, и то Единствения Личностен Бог; Живия Бог, напълно открил Себе Си за хората и света чрез Православното догматично богословие. Става въпрос за догматиката на осъществения християнски живот, към когото споменатите психологически и философски системи представляват основата или само първата стъпка.
Принадлежността на човека към Православната църква е принадлежност към цялото човечество, озарено с истината за Христос, и то не само озарено, но в следствие на това озарение, причастено, т.е. причастно или съпричастно на Същия Христос – Богочовека, превърнало се в общество от богочовеци, където всеки се откроява със собствената си личност, абсолютно свободна и независима.
Това е единствената възможна свобода и независимост за човека, постигната в следствие разкриване и развитие на всичките му заложби и потенции, чието съвършено разгръщане е възможно само и единствено в общността на богочовеците, където оздравената човешка личност, семейна или несемейна се въплъщава по особен начин (неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно) със своя Христос. Разбира се тук не става въпрос за никакви земни представи за властни и могъщи божества, лидери, идоли и идеали, а за духовни измерения, възможни за разкриване отчасти сега в човешкия дух и в пълнота в Непоклатимото Царство на Бога и в безкрайността на осмия ден, тогава, когато той настъпи.
Споменатият духовен отец (наставник, изповедник), е личността, чрез и в която всеки истински вярващ християнин израства личностно. Личностното духовно израстване, като придобиване на прав ум и водене на християнски живот, като следване на Христа, може да стане само с помощта на духовен наставник и само чрез тайнството Изповед. При монасите това става чрез достойнството на послушанието, а при християните, живеещи в света – чрез благословението. Всъщност между двете ситуации няма почти никаква разлика по отношение на изповядващия се. Самите изповедници подхождат по различен начин, но за духовното чедо, това не е важно; важно е послушанието, защото само чрез него се устоява във верния теоретико-практически път на спасение.
Взаимодействието при Изповедта се основава на личното смирение и на двамата, защото те бидейки в ситуация на тайнство, стоят пред Свещенодееца на тайнството – Господ Бог. Затова е писано на много места и от най-великите проповеднице на Църквата. Но в това свещенодействие може да има така да се каже човешко разторжение, разбира се, поради човешко недостойнство. До него се стига, когато изповядващия се, в рамките на Тайнството, пристъпи към противопоставяне на своя духовен наставник (Св. Софроний Атонски, богослов и исихаст. 2009). Тогава взаимодействието е нарушено и тайнството се преустановява, до смиреното осъзнаване на духовното чедо.
Факт е, че съществен живот извън църковните тайнства Кръщение, Миропомазание, Изповед и Евхаристия за културния, интелигентен и просветен от Самия Христос свят, няма и не може да има. Всички българи, които са кръстени, но живеят извън Тайнствата на своята Православна църква, Бог призовава всеки ден от амвона на същата тази Църква. Те са загубените овце от нашето словесно стадо, те са сред почетните членове на Църквата, които по една или друга причина, не осъзнават, забрави ли са или не разбират смисъла на своето високо достойнство, дадено им „по наследство“.
Всред тях има хора, които са опитали веднъж да се приобщят, но нещо не се е получило. Разбира се – това е възможно. По-горе стана въпрос колко много неща пречат на съвременния човек да стъпи в пътя на спасението, да открие Бога, да Го съзре „Какъвто Си Е“.
Други се плашат, когато видят истински вярващ човек, озарен и облагодатен… Често той не се вписва в техните представи за „нормалност“… „Беден е“, „отхвърлен е“, онеправдан е… „лишен е от наследство“ – но земно наследство, каквото всъщност не съществува, защото човекът е небесен жител! … „Всички му се подиграват“. Съзерцаващите отстрани виждат проблемите му и все още не са израснали до необходимата висота, за да проумеят, че забелязаните обстоятелства са проблеми на субектите, а не на обекта. Далеч по-достойно щеше да бъде положението на наблюдавания християнин, ако беше заобиколен от достойни и истински/щедри хора, защото дори и Маслоу казва, че зрящият е неприспособим всред слепи!
Често мислещите и разсъждаващи неживи християни казват: „Той проси…!“. В същото време въобще не се замислят върху важния за тях въпрос, защо те, заможните, преуспелите и богатите не му дават от собствения си излишък/залък, това, от което той има нужда.
В числото на заобикалящите ни неосъзнати наши братя се открояват доста патриоти, патриотари, националисти и други, увлечени от историята на „прабългари“, траки и тям подобни. Има доста истински родолюбци, хора изповядващи принципи на природосъобразност, естетика, екология и пр., които ходят и проявяват различни видове добродетелност. Доста от тях са открити, чисти и добронамерени; подкрепят различни каузи, идеи и политики на възраждане на определени национални идеали и ценности.
Сред всички тях достойни за уважение и подкрепа са само онези, които стъпват на здравата основа на Православната ни вяра, Православната ни принадлежност и достойния и свещен живот в Тайнствата на Църквата ни. Всички, които забравят или целенасочено странят от последните – явна и конкретна причина за съществуването ни като културен народ, рано или късно ще отпаднат, и каузата им ще загине, защото „Бог поруган не бива“. А и всеки, който днес се срами от Живия Христос…, и Бог ще се срами от него в последния ден.
Да, мнозина от нас, позналите истината и озарени от благодатта на Непоклатимото Царство, се оказваме недостойни и грешни. Но нашата сила е в това, че осъзнаваме състоянието си и се каем за него… Особено сега, през поста. Нашата молитва е безспирна, не само за нас самите, но и за всички хора, за целия свят. Макар и недостойни, ние познаваме просветените със светлината на Богопознанието наши отци и подвижници, чието число не спира да се попълва и умножава, дори и през нашия безбожен век. Те са мерило за нас и пример за подражание. Те доказаха и продължават да доказват, че спасението и вечният живот са възможни за всеки човек, идещ в света; че в Православието няма тайни, а всичко е ясно изказано, разбираемо и истинно, остава да следваме неговите истини.
От светия път на Четиридесетницата, свели чела пред високата себестойност на свободната личност, ние приканваме всеки човек, да осъзнае и заеме своето достойно място в Божието домостроителство за спасение и вечен живот; да осмисли своята мисия и отговорността си за спасението на този свят, и не за икономическия, а най-вече за духовния прогрес на народа и обществото ни, както и на всички християни по света.
Цялата празнота и отсъствието на живата представа за Бога и Неговия мир в невидимата реалност на Царството Божие, всред нашия народ, могат и по Божията милост ще бъдат преодолени през идните благословени от Бога години. Това ще стане с усилването на вярата в сърцата и душите на нашите деца и внуци, на които системно и последователно в училище ще бъдат преподавани истините на нашата скъпа Православна вяра. Когато наред с полезните науки, учениците ще бъдат образовани и възпитавани в така неотменната за човека нравственост – в изпълнение на нашите човешки и божествени закони. Всички сме длъжни да подкрепим всячески това богоугодно дело, като най-важното събитие в нашия земен живот. Така ще сторим добро на само на себе си, но и на децата си… Достойно ще се вградим в стройно възрастващото Божие домостроителство на нашия общ православен дом.
