Сякаш най-голямата трагедия на човека в цялостната му космология се заключава в една покъртителна картина: дъщерята, която плаче над мъртвото тяло на своя баща, а от просълзеното ѝ лице се отронват думите „…никога повече няма да те видя!“.
Колцина от нас са преживели и запомнили подобна ситуация? В моето съзнание тя се е запечатила като единично и впечатляващо събитие; като израз на най-голямата човешка безпомощност, защото е символ на безверие и безнадеждност… А дали е проявление на любов, не зная. Самият аз мисля, че не можеш да обичаш истински някой, когото подозираш, че ще загубиш и „вярваш“, че след като загубиш няма да видиш никога повече?! Сякаш това е невъзможно и немислимо, поне за мен. Можеш да го търсиш, да го харесваш, да го съжаляваш…, но не и да го обичаш в истинския и пълния смисъл на думата. Естествено е, че такава, цялостна и плътна любов, ние не можем да отдадем само на един човек, други да лишим от нея, а пък трети – да мразим, защото тогава едва ли знаем какво собствено представлява тя; едва ли можем да обичаме истински…, но това е друга тема.
Съвършено ясно е, че в сърцето и в съзнанието на тази девойка липсват християнското възпитание и православният мироглед, до толкова доколкото споменатото крайно и категорично заключение не може да бъде проява на моментна слабост и състояние на безпомощност и отчаяние, които обхващат хората при смъртта на техен близък. Впрочем и подобни състояния на духа не биха били възможни при наличието на осъзнато християнско светоусещане, освен преживяването на една тиха и разбираема скръб, трансформирана в сърдечна и искрена молитва към единствения Властелин на живота и смъртта – Бога.
Трагизъм и отчаяние биха обхванали човека, с целия му земен живот, ако дори и за момент приемем думите на наскърбената дъщеря за истинни. Защо въобще се раждаме, ако физическата смърт слага край на всичко; защо се обичаме, защо се трудим, защо мечтаем…? Какъв е смисълът на земните ни дни, на семействата ни, на приятелствата, на родствените ни връзки…? Какъв е смисълът на съществуването на целия свят, на вселената, щом като в един момент всичко ще затихне и ще изчезне, като прах, разнесен от вятъра? Краят на едно предполага край на всичко; може би след него няма да има и вятър. Студена бездиханна и неподвижна пустиня ли е бъдещето на света и човека? Не вярвам.
По-скоро вярвам в обратното: нищо никога не умира; с никого не се виждаме за последно; всички хора, които съм изпратил от този свят, аз съм изпратил в отвъдния; дори и материята на вселената не умира, а преминава от една форма в друга, а хората възкръсват и ще възкръснем всички, без изключение, и ще бъдем отново заедно в уречения ден и час.
Всичко това е ясно обозримо и се потвърждава всеки Божий ден. За възкресението свидетелстват хранителните вериги в съобществата, пътят на сьомгата, умрялото житно зърно, което покълва, пчелата, която всеки ден се труди непрестанно не за себе си, а за идните поколения, настъпването на пролетта и изгревът на всеки нов ден…
За възкресението се говори и в Евангелието. Там проследяваме повествованието на четири отделни случая на възкресение: на сина на Наинската вдовица, на дъщерята на Йаир и на Лазар, брата на Марта и Мария. … Така стигаме до Христовото възкресение. Тези четири случаи ни доказват истината за личното и всеобщото възкресение и ни уверяват, че смъртта бе победена чрез самата смърт, защото именно умрелите ще възкръснат. Възкресението е спасението, което дава надежди и сили за живот и то свят живот, на всеки истински християнин. То е единствената победа над смъртта.
Колко кратка е смъртта, а колко велико е Възкресението!
Още в момента на смъртта, душата вече възкръсва. Затова ние, християните, предавайки тялото на гроба, не гледаме вече към него, а се молим за вечната и безсмъртна душа…
В цялото битие на вселената смъртта беше само няколко часа…, защото „рано сутринта, в първия ден на седмицата“ Той възкръсна. И „Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ“, „знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него“.
Какво е страданието, какво са изпитанията, какво е смъртта в този свят?… Какво е гробът? Той за малко е черна отворена паст… но съвсем скоро се превръща в цветна градина, в Гетсиманска градина. Всички изпитания и смъртта дори, това са нашите малки Голготи… Но нали през Гетсимания и Голгота се стига до Възкресението! И друг път няма. И който последва Христос по тези негови стъпки ще Го последва и във Възкресението Му; и още преди това ще се преобрази, и ще бъде озарен с Таворска светлина и оросен с тих Ермонски дъждец…
Болестите и смъртта не са Божие творение, те нямат собствена същност нито битие. „Как тогава владеят света“ би попитал някой… Владеят го временно, заради греха, заради злото, което разболява чистата човешки природа. Владеят временно и то само физиката, само плътското и вещественото, но нямат никаква власт над душата и над духа. Тяхното владение е прах и пепел, защото вещественото е прах и пепел… и пръст. Но душата е вечна, духът е божествен и смъртта няма никаква власт над тях.
Затова всеки който вярва в Бога и да умре, ще оживее…, преминал е от смърт, към живот, и то – живот вечен. И не само, че ще бъдем отново заедно всички, но имаме пълната възможност да се срещнем и съберем не другаде, а в Царството Божие, при светиите и праведниците; стига да изживеем живота си целесъобразно и в естественото за човека състояние на вяра, надежда и любов в Бога, в нашия небесен Отец.
