През топлите пролетни дни, огласени от песента на птиците и изпълнени с монотонното и успокояващо жужене на пчелите, присядам на сянка и в душата ми е светло, топло и просторно. Дано да няма мразовити утрини, за да не ронят нацъфтелите дървета своите посърнали цветове!… Изписаха се много красиви думи за пролетта, но именно чрез природата и човека аз виждам как и светът, и събратът ми страдат от поквареното добро и от заразата на злото.
Идват великите празници; независимо от студа, от събитията, от състоянието на хората, от апатията, суеверието и депресията… Въпреки войните. Но засега времето определя всичко. И дори човекът да се откъсне напълно от злободневието и светската врява, пак трябва да се съобразява с времето, с дните, с часовете, с датите; няма как. Това засега непреодолимо ограничение някога ще бъде премахнато; ние знаем, „че не ще вече да има време“. Още от сега то ограничава човека, щом поиска да живее по Бога.
Дадено ни е времето, за да знаем кога да работим и кога да почиваме… И въпреки че го измерваме с най-разнообразни уреди, то за всекиго тече различно. Освен това, когато бързаш – и времето лети, а когато си спокоен и не гониш час – и времето забавя своя ход…
Независимо от всичко и в във връзка с всичко, в човека има една градивна и определяща същина и висша възможност: това са Божият образ дълбоко в нас и свързаното с него подобие на Твореца. Дори и да развием разнородните си дарби, да надградим талантите си и осъществим заложбите си в завиден размер, да заговорим и ангелски език, ако не открием и постигнем първите две потенции, то останалите постижения съвсем няма да ни ползват, нито ще можем да достигнем пълнота и съвършенство. Спечелили много придобивки и овладели разни способности, накрая ще се окаже, че притежаваме „цял свят“, но сме загубили душите си… И няма какъв откуп да дадем за тях, за да си ги върнем.
Великите дни на Възкресението ще ни дарят пълната радост, която не може да бъде помрачена нито от природната аномалия, нито от физическата слабост, нито от временното зло, защото за да бъде човекът съвършен като Небесния си Отец не се изисква физическа сила, а смирение и благодарност. Изисква се памет, равносметка и самоопознаване; преклонение и благоговение пред хората, сторили ни добро през годините, пожертвали от времето, силите и живота си за нас – във всички сфери: житейска, професионална, приятелска или съвсем неопределено… Как, ако не помним тях и техните жертви и благодеяния, ще осмислим и изградим подобни ясни мирогледни позиции по отношение на великата Господня саможертва и непостижимото Му благодеяние към нас? Как ще осъзнаем, че всички наши мисли, думи и дела, в крайна сметка трябва да представляват проява на благодарност към хората и Личния Бог, на Когото нашата признателна душа синовно ще каже „Отче…!“.
