Не, в заглавието няма метафора; наистина смятам, че за истинското духовно възраждане не са необходими нито мания за величие, нито мечове… Дори ги намирам за вредни. Трябват повечко вяра и добри примери.
Скоро някой каза, че ние християните, често отричаме собствената си вяра, нейните истини и чудеса. И ако това рядко става с думи, най-често поради невежество и незнание, то непрекъснато се случва на дело. Така лошият пример бива още по-страшен и въздействащ.
Години наред съм разглеждал (разбира се – не само аз), множеството човешки недостойнства и заблуди, самозаблуди и откровени лъжи, конструирали устойчиви патологични процеси в обществото ни и в света. В последно време погледът ми е обърнат другаде; назад към историята, където се откриват безброй добри примери и практики, както и внушителни личности – със своите впечатляващи дела.
Първото, проблематиката, никога не ме е обезсърчавала, а второто – историята, винаги ме е вдъхновявала. И колкото повече днес миналото се отхвърля като ненужно, толкова повече аз лично го преценявам като изключително важно и неотменно за човешкото съзнание. А той, разумът, винаги е готов, без много усилия, да си изгради бързо определена представа (губейки се в бездната от информация и дезинформация) и после дълго да ѝ служи. Да, това е напълно нормално; инстинкт за самосъхранение е човекът да се стреми нещата в живота му да стават сега: бързо да натрупа знания, бързо да реши проблемите си, да задоволи потребностите си, особено – финансовите…, но – това е само „първосигнален“ инстинкт. Честата му употреба не променя факта, че бързането си остава голяма грешка, и че ценните и важни неща се сдобиват бавно и с много усилия… както и правилните позиции. Друг въпрос е, ако ти си готов на всяка крачка да филтрираш представите и мнението си, задълбочавайки се в една област и нейната етиология, но това вече е в сферата на историческата наука. А готовността за преосмисляне на позиции говори за смирение и е привилегия на малцина всред нас. Такива личности историята помни.
Преди Освобождението българският народ е малоброен и разпокъсан, в болшинството си – беден и неграмотен. Въпреки това ние можем да го наречем общество – макар и безправно, макар и под чужда власт, защото в него скоротечно започват да се образуват елити: книжовни, църковни, поборнически, родолюбиви, женско-педагогически и стопански, държавнически елити. Дали пък не са съществували винаги? Интересното е, че те не се делят, не воюват помежду си, а всички работят за общото дело. Да, понякога мненията се противопоставят, съществува свобода на изразяване, но всеки намира начин да подпомага идеята за независимост и свобода – до недвусмисленото послание „свобода или смърт“. В това общество има поети-революционери, учители-поборници, свещеници-комити, владици-министри, Екзархия – в ролята на Просветно министерство, театрали – героични жертви на свободата… Такива двойни определения могат да се дадат още много. Да, някой би казал, че в такъв случай никой не е в „главната си роля“: съвременна позиция. Тогава е било друго; трябвало е да бъдеш различен в различните ситуации, а те са се променяли бързо; нуждата го е изисквала. Нима сега не е така? Можеш ли да бъдеш някакъв, ако най-напред не бъдеш съвестен човек? Тогава „съвестен човек“ е означавало само едно: да работиш за общото дело, в крайна сметка нищо друго не е било от значение.
Сякаш днес, когато си даваме сметка, че нито едно българско въстание не е постигнало целите си, ние сме склонни да омаловажаваме саможертвата на нашите герои. Ще сбъркаме, ако робуваме на подобни представи, подклаждани от съвременните бездуховни елити. Защо ли? Защото въстание означава ана̀стаси (от гр. – въставане) – на български – възкресение. Въстанията недвусмислено показват желание до нетърпимост за възкресение на българската държава, на нашата култура и на езиковата ни традиция. Въстанието изразява несъгласие – до невъзможност – с живота под гнет, насилие и терор.
Мнозина днес разграничават привържениците на културното и просветното дело у нас, като Априлов, Берон, Бозвели, Климент Търновски от поборниците като Раковски, Левски, Ботев, Бенковски и мн. други. Както през 9 – 10, 13 –14 в. нашите будители превръщат страната ни в генератор на културното просвещение на славянските народи в Източна Европа, така и сега, през 19 в., макар и под робство, нашите книжовници и поборници подпомагат не само българското освобождение, а също – гръцкото, сръбското и румънското, разбира се, не и без участието на Русия. Затова тяхното дело не може да бъде омаловажавано, още повече от нас, техните наследници. В различията си, те, нашите герои, могат да бъдат разглеждани по отделно, но не и противопоставяни, защото всъщност бяха част от едно и също дело; защото защитниците на собственото освобождение чрез въстания, съвсем не бяха неграмотни, а напротив, бидоха всред най-талантливите писатели и поети, затова воюваха и със слово. А най-отявлените всред тях бяха възпитаници именно на ранното българско училище.
Начините и средствата, с които те подпомагаха просветно-освободителното дело бяха много различни. Една беше общата цел.
Всред плеядата просветители и герои изпъква едно име, за което се знае малко. Това е името на д-р Петър Берон, родом от Котел; градът е известен като гнездо на редица велики българи: Раковски, Софроний Врачански, Берон, Бозвели, Кръстевич, Богориди и др. И макар да е родом от този славен град, той след напускането на България, никога повече не се завръща в него, както и в Отечеството си. Това, обаче не пречи на Берон да осъществи завидна благотворителна дейност и дело – без аналог в световната история.
Петър Берон решава един много голям проблем на ранното българско образование, съществуващ не само на територията на Османската империя, но и в цяла Европа: въпроса за финансирането на училищата. Някой би казал, че чрез личните си дарения той решава този въпрос локално, но сякаш не е точно така, защото никак не е маловажно, че той дава добър пример, последван много бързо от други заможни българи, превърнал се по-късно в общонародна практика. По-същото време в Европа високите такси на частните училища отблъскват доста младежи и девойки.
През 1846-та Петър Берон изцяло издържа девическите училищата в Шуменско, Котел, Търново, Елена и Сливен, в селата, „където има черкви“. Със средствата на дарителя се заплаща на всички учители в изброените центрове, а в Котел – и на шивач, който да обучава котленските девойки. В същата година докторът инициира създаването на девическо училище в Разград.
Изследователите споделят, че в тези конкретни случаи няма никакво допълнително финансово участие, освен чрез привличане на нови дарители. Това е съвсем логично: към 1846-та година няма официално нито българска църква, нито българска държава. Изключително важно е: изброените девически училища са за всички момичета, без оглед на социалния им статус. Как звучи това на фона на световното статукво? В Руската империя и Европа остава повече от десетилетие до формалното откриване на официални девически училища, „в САЩ няма и няма да има такива“ (Д. Ганов, 2019, с. 12), а почти навсякъде градските училища са платени или финансирани от крехка и нестабилна система, изключваща – един единствен дарител. Из селските райони на Прусия и Франция по-принцип няма девически училища. В това отношение примерът на П. Берон е изключителен.
Само да споменем, че през това време в Германия и Франция той минава за беден университетски преподавател, а докато работи в Сорбоната, живее на тавана на стара сграда, чиито покрив частично липсва и се вижда небето.
По същото време в Англия училищата се финансират чрез високи капиталовложения, които в последствие носят голяма печалба на инвеститорите (главно от такси за обучение). У нас Берон не е собственик на училищата, които издържа, той няма никаква печалба от тяхното съществуване. Безпрецедентен остава и фактът, че през целия период на издръжка дарителят нито веднъж не посещава училищата, които подпомага; той сякаш няма време за пътувания на територията на Османската империя. Възможно е целенасочено да разграничава личността си от самата дейност, желаейки да насочи общественото внимание изцяло към самата кауза. В нито една училищна кондика не е записано името на Петър Берон като дарител. Ето това е истинско дарителство!
В педагогическо отношение Берон се оказва автор на собствена образователна телеология, оставила своя отпечатък в българското девическо образование.
Но това не е всичко. Той продължава да подпомага българското образование и след физическата си смърт, чрез своите завещания. През 1889 г. комитетът по наследството на П. Берон, взема решение да предаде всичко на Българската екзархия. Образуван е фонд с капитал от 400 хил. лв. и се управлява от Екзархията, която трябва да се отчита пред Министерството на народното просвещение. Лихвите от него се употребяват за поддръжка на Българската мъжка гимназия в Одрин. Средства от фонда се отпускат и за строежа на новата училищна сграда през 1908–1913 г. През годините се подпомага гимназията в родния град на дарителя Котел, извършват се ремонтни работи в бившата Одринска мъжка гимназия, превърната по-късно в основно училище и смесена прогимназия; издържат се стипендианти в духовните семинарии, отпускат се средства за строежа на гимназията в Свиленград.
Народът ни е щедър и всеотдаен, жертвоготовен и самоотвержен: това доказват примерите от Възраждането. Едва ли само на мен ми се струва, че днес отново сме в основата на някакво възраждане. След години на падение, намирайки се в културна и просветна безтегловност и след поредица от кризи, ние днес имаме нужда от истинско духовно възраждане. Надявам се на обединение и единение около истината и народните правдини, около християнското и родолюбиво възпитание, защото оттам се започва, а примерите са на лице. Нека просто да ги следваме!
