()
Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре 
нито своя   съвременник, нито народа си. 
Не  става тук дума за онези дребни хитреци и гавази,
 които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, 
а за излъгания народ чието достойнство бе оскърбено.

Из слово на Йордан Радичков, произнесено
 в Седмото народно събрание на 17 авг., 1990 г.

Хубави думи, г-жо главен редактор.  Хубави!…

Лъскавко, беличко – така – добро списанието. „Ашколсун, Пешко, браво!“ Хубави и малко тъжни…, но така е, в такова време живеем. Уж трябваше да стане едно, то стана друго. Тюх, да му се не види! Трябваше като се изучим, да се възпитаме и да се осъзнаем, а то  – по-големи келеши се извъдихме. Загубихме и туй, дето имахме преди. Запомнихме само едно – кражбите. Тях ги удвоихме и утроихме. Тъй де, нали малко от малко нещо трябва да се модернизира и у нас! Няма все на едно място да тъпчем, я! Модернизирахме кражбите – и туй то. И ново име си имат – корупция им викат вече. Всичко светна – боядисанко, скъпичко – модерно, ама без пари не пускат. Гледаш, цъкаш като швейцарски часовник – и това е.

– Напускай, напускай бързо, че…   

Няма го светът на Радичков, да каже човек на човека до себе си „Бравос, Кастѐл!“. Да го погледне мило, макар и непознат да е – от друго село, от друга страна, от друга вяра. Няма такова нещо. Ни света на Радичков, ни героите му ги има вече. Само моторната конспирация по автострадата ръмжи ли, ръмжи заплашително и мачка беззащитни жаби… Герои няма: не само Радичкови, и Йовкови няма, и Пелинови няма… Няма скромност, няма добра дума, няма добро утро, няма добър ден!… Доброта няма, душа няма. Всяко се е юрнало – търчи, коли и беси и ти вика: „Марш от тука, марш от тука, дребни човечецо, марш! Къде си тръгнал в устата на вълка хляб да ядеш?“ И ако не бягаш – тежко ти и горко, стъпквате, разбираш ли, и си заминава – и хич окото му не мигва. Че то имат ли очи? Не очи, на ненаситни тъмни ями са заприличали зъркелите на днешните бабаити, такова е и съзнанието им, такива са и мечтите им… Лакомия, алчност безгранична, така да се каже.

Какви ти герои, че и Радичкови на всичкото отгоре. Той, затова Радичков, дорде беше жив, дори и в дъжд, предпочиташе да гони патици из софийското поле. И да шета назад в спомените си за Берковския край, където единствено можеш да видиш на едно място ръждива ракита, кръмно зеле и шарени коне, нежели с хората да се занимава. Хората са се втурнали през просото и нямат спиране. На него му бяха приятели свраките, да речем, повече от човекоподобните животни, в които и преди и сега капчица милост няма! С фенер да търсиш – не можеш намери таквоз нещо у днешния модерен и учен човек.   

Нашият свят е немилостив, свят на самоизолация, взаимоотречение и войни!

Няма покаяние, няма молитва!…

В онова село още църквата си стои недовършена, защото – нали знаете? Денно време я зидали, а през нощта – разтуряли съзиданото… Ей така, от човещинка! Нямало работа тогава за майсторите, та рекли да им създадат.

Е, питам те аз, драга ми госпожо главен редактор,  у такъв народ, дето днеска зида, а утре разваля съзиданото, откъде молитва? Откъде – покаяние?

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми