Фрагментарните изследвания по отношение на дейността на Българската екзархия по начало са малко. В някои трудове от времето на тоталитаризма нейната роля в просветното дело съвсем е неглижирана. Затова решихме, че тук е мястото, да обърнем внимание и на делото за духовна свобода и собствена българска църква, което ще отбележи успех и още преди Освобождението, очертавайки реалните държавни граници, ще вдигне духа и самосъзнанието на българите именно чрез поддържането и изграждането на нови и нови училища.
Феноменът Българска Екзархия се появява в изключително компресиран темпорален контекст, наситен с неповторими исторически събития, макар тяхната обстоятелствена картина да е оцветена предимно в тъмните краски на войни и кръвопролития. Именно затова ние не можем да изолираме самия обект напълно от историческата епоха, макар сега за нас Екзархията да представлява интерес най-вече като учредител и основен благодетел на просветното дело. Възродената българска църква със своите отявлени водачи и изпълнението си, както в миналото и сега ще се окаже основният организатор и спомоществовател на българските училища из старите и нови предели на Отечеството.
Събитията около въздигането на третото българско царство до голяма степен се предопределят от злополучния за България и цяла Източна Европа 14 век. С падането на Търново през 1393 г. губи автономията си и Българската Църква – Търновската автокефална патриаршия. Това се случва и с другите православни народи, попаднали под Османска власт. В това време Константинопол, изживяващ се в църковно отношение като Втори Рим, все още не е завоевание на Империята-нашественик. Тази ситуация, бидейки чиста историческа даденост, до голяма степен удовлетворява почините и въжделенията на определени Цариградски патриарси. Именно сега Фенер употребява силната си власт и започва осъществяването на държавната идея за тъждество на верска и национална единица (етнофилетизъм), за да прокара на практика елинизацията над инородните православни епископства. Налага се едно твърде свободно тълкование на църковно-правната парадигма, че щом поданиците в новите граници на Турската държава са от едно вероизповедание, в случая – православно, но не могат да образуват своя християнска административна община, те преминават de jure на подчинение на Вселенската, Цариградска Патриаршия. Но нима един такъв процес не би могло да се отрази пагубно на българското национално самосъзнание, като го заличи напълно? В случая Фенер, в известна степен подкрепян от завоевателя-мохамеданин, прави опит да го замени с общото чувство на една християнска солидарност, често пъти – съвсем нестабилна и със сигурност – диаметрално противоположна на утвърдената през вековете поместна съборна православна църковна традиция на автокефалия, където българската езикова линия оставя дълбока следа във вселенското православие още от IХ век.
Нашето самосъзнание и народност оцеляват само поради останалите български твърдини на вярата – големите известни манастири и все още съществуващите Охридска и Ипекска Архиепископии, поддържащи, чрез своите верни служители, надеждата за спасение неотменна и жива в народната душа. Както вече казахме, към вярата, като надежда, традиция и начин на живот, се вписват свещеният ни език, народотворчеството (бълг. народна музика, художественото творчество, занаятите и др. под.) и просветното дело на нашите будители.
След разгрома на Търново от Баязид и заточаването на останалия по чудо жив български патриарх – св. Евтимий в Бачково, Търновската Патриаршия фактически вече не съществува. Интересите на Цариград личат още преди това. През 1394 г., при наличието на жив законен патриарх, Цариград изпраща в покорената българска столица т.нар. молдовски митрополит Йеремия, когото молдовци отказали да приемат за свой архиерей. Интересен е фактът, че още преди нападението на Баязид, Иван Страцимир, от омраза към брат си Иван Шишман, подчинява Видинското Царство вместо на Търновската Патриаршия, на Цариградската, с което Вселенският патриарх Антоний ⅠV (1389-1390, 1391-1397) се съгласява (М. Дринов, 1911: 107).
Още в първите години на ХV в. гръцки епископи са сложени и по другите наши епархии, при наличието на български представители, а за църковни правдини тогава съвсем не е имало кой да се бори. Ю. Трифонов твърди, че тези действия имали и финансови причини. Влошеното икономическо състояние на Цариградската патриаршия, изтощителният отпор срещу Завоевателя и загубата на богати и плодородни земи на изток, довело до нуждата да се разчита на събираните от новите епархии данъци и средства.
На фона на последвалите исторически събития се наблюдава засилване на договорките между двете институции Фенер и Султанската власт и след фактическия край на Византия (1454 г.) Генадий ⅠⅠ Схоларий става първият патриарх под Османска власт.
В създалата се сложна и тежка верско-политическа ситуация, Ипекската[1] и Охридската Архиепископии, запазват статута си, навярно, защото са малко по-далеч, но най-вече, заради договорката да плащат отделен данък на султана (М. Дринов, 1911: 112). И докато първата се възприема по това време, повече като сръбска, отколкото като българска, то Охридската Архиепископия[2] през вековете на Османско владичество остава единствен страж на българите в Западна България. По това време редица Цариградски патриарси се опитват да обсебят доходите и диоцеза ѝ, но безуспешно. Те срещат съпротива и от турското правителство, което много умно държи на създадения status quo, а също и на данъка, внасян в имперската хазна, равен на патриаршеския данък.
Точно тук, към злополучната 1396 г. смятаме, че би било редно да добавим и да разгледаме накратко събитията от 1767-ма, считайки последната за не по-малко трагична година за народа и отечеството ни.
Малко по-рано в Цариград за патриарх е провъзгласен небезизвестният Самуил Ханджери (Самуил Ⅰ Хиндзери 1763 – 1768, 1773 -1775). Той, според Г. С. Раковски, на 16 януари 1767 г. успява да закрие Охридската Архиепископия чрез подкуп на Великия везир Мухсинзаде Мехмед паша, както и с помощта на Великия драгоман[3] при Високата порта Йоан Ипсиланти (Кръстевич Г., 1869: 44,45; Баласчев Г., 1908: 26, Снегаров Ив., 1932: 518).
Според известно изследване на Г. Кръстович, основано предимно на документи от държавния турски архив, самият акт на закриване става въз основа да прошение (махзар) от Цариградския патриарх и синода му. В тях се изтъквало, че Охридската архиепископия била изпаднала в дългове и угнетявала поданиците си. Поради тази причина и уж в съгласие със самия Охридски патриарх Арсении, подал насилствено отказ от престола си, след което бил заточен на Атон, от Фенер искали заличаване на единствената действаща законна българската църква, с център Охрид. Писмено Фенер се задължава пред Султана да заплати всички данъци (харача или мирията), общо 263,000 аспри (Снегаров Ив., 1923: 519) на хазната, като настоява при положение, че ако занапред постъпи някакво прошение за възобновяването на Охридската църква, то да остане без внимание. Последното искане, според Снегаров, означава, че Фенер иска да заличи и спомена за съществуването на Охридската Архиепископия. Това компетентно твърдение се доказва от фактите, че Кешишхането (Царигр. Патриаршия) заменила името на Охрид с Лихнис (Лихнидон), причислили цялата епархия към център Драч, а в последствие променили имената на всички митрополии с гръцки.
По-късно бива издаден допълнителен дълъг акт, които умело оправдава всички действия по закриването на Охридската църква с разни историко-канонични доказателства и утвърждава „вселенската“ власт на Фенер.
Споменът за последния Охридски патриарх Арсений, както и за пламенното му слово, живее в Македония векове след неговото премахване. Той е възпят и от „българския Шекспир“, Охридчанина Григор Пърличев (В. Кънчов, 1894: 398). Запазени са две предания, които авторът използва за съставянето на своето литературно произведение. Общо взето гласят следното:
1. „ … в Охрид от Цариград дошъл салоар.
2. Се представил пред Арсения, наш патрика честнаго
И му рекъл слово горко, слово жалостно:
3. „Царска воля е да тръгнеш днес за в Цариград
На тебе от върли гърци силен поплак е“
4. Събрал патрик свое стадо в църквата Св. Климентова,
Благослов му дал последен, ръце заплетил.
5. дълго време хлипал старец в мълчание всенародно
И по бяла брада ронил сълзи горещи.
6. Слушайте ме, мили чеда, яз ке ида в Цариград […]
7. Гръцки патрик ке ни строши славна Охридска столица
И мене до смърт ке държи в заточение.
8. Ке прати владици гърци, лицем светци, сърдцем вълци,
Ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв;
9. Мегю народа ке сеят несъгласие и раздори,
Да се мрази син со татка и са брата брат.
10 И ке викнете до Бога и крило не ке найдете,
Смирени ке наведете глави до земи.
11. Ке ми бъдете сираци; така било писано.
Елате ми да ви гушнам за последен път.““ […](Със съкр. Бел. авт.)
Една година по-рано (1766) патриарх Самуил Ханджери по сходен начин ликвидира и Ипекската Архиепископия.
Едва ли на чувствителното историческо съзнание ще убегне фактът, че тези актове на заличаване на древната българска църква се осъществяват именно във времето, когато в мрака на бездържавието започва да блести светлината на просвещението; когато нашият народ надига покорно сведената си, в продължение на цели четири столетия, глава. Подвластно на идеологически панелинистични идеи или не, заличаването на българоезичната самостоятелна църква е акт на безпощадно заличаване на българската духовност, а оттам – прекратяване на все още нестабилното българското просветно дело. И наистина летописци свидетелстват, че минавайки през нашите земи по това време, било рядкост да се чуе чиста българска реч. Това било възможно само по високите планински части и най-вече – в Кутловица или Пелагонийското поле. Защо? И какво всъщност закрива цариградският патриарх?
Според Снегаров, най-големия изследовател на Охридската Архиепископия-Патриаршия, голямо щастие за българския народ е бил фактът, че неговата самостоятелна църква се е утвърдила не другаде, а именно в Охрид. Според Павлов наличието на няколко самостойни духовни центъра говори за имперска структура на управление, но именно канонично утвърдения център Охрид (Ахридон) през своя почти 800- годишен живот ревностно запазва духа на Свети Климентовото дело. Именно заради това от всички български земи Македония остава с най-будно национално съзнание, благодарение на което тя става люлка на българското възраждане. Охридската църква е приличала на другите неславянски православни църкви в турската империя със своята почит към гръцкия език, но се е отличавала от тях със своята междубалканска българо-славянска съединителна мощ и народностна търпимост. Тя е съединявала и помирявала балканските народи не чрез господството един над друг, не чрез сливане и поглъщане един от друг, което се е явявало недостатък на Цариградската и другите източни патриаршии, а чрез взаимоуважение и равностойност на всичките ѝ подведомствени народи, като е оставяла да се развива техният етнически живот върху една обща опорна точка – свещения Охрид. Историята на Охридската църква е история на осемвековна духовна независимост, на „духовен суверенитет“ (Ив. Снегаров, 1932: V, VⅠ). И макар политическата власт в тази територия през последните векове да е била турска, то духовната е принадлежала на самата област, в лицето на народната ѝ църква. Тя е просвещавала своето паство, но също така е имала и законодателна, изпълнителна и съдебно-гражданска власт. За българи, албанци и власи, отчасти – и за сърби, Охридската архиепископия е била любима духовна майка, каквато гърците са считали Цариградската патриаршия.
Вследствие накратко изложените факти и обстоятелства, всред дългите векове на османската инвазия в Балканите, св. Климент и неговата църква в свещения град Охрид са верен ангел пазител на всички балкански православни народи. Така в продължение на векове местните църковни общности са поддържали просветното дело живо. Този процес отслабва и дори замира след закриването на Охридската архиепископия.
Учредяването на българската Екзархия е сложен исторически феномен и до известна степен – прецедент в световната история. И въпреки това нейното появяване е напълно логично. За да обосновем това твърдение ние разгледахме известна част от нашата църковна история, като обърнахме особено внимание на закриването на Охридската архиепископия. В този контекст, митрополитите, които не са съгласни с акта на заличаването, както и други свободолюбиви наши духовници още от времето на описаните събития, започват своята съвсем основателна и необходима борба за възстановяването на една независима родна църква, каквато България притежава още от началото на първото си царство, официално учредена в 927 г. при царуването на св. цар Петър (927 – 969). Бидейки шестата в света автокефална поместна православна църква след Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, никак не изглежда справедливо точно сега да останем без своята първа и основна държавна придобивка.
Както е известно, Българската Екзархия е учредена в 1870 г. с нарочен ферман на султан Абдул Азис. По този начин се постига дългоочакваната и желана от народа църковна независимост. До този момент се стига трудно.
Няколко години по-късно Цариградската патриаршия се противопоставила на административния османски акт и обявила, че в него има антиканоничност. Това обаче не отговаряло на истината, тъй като в султанския ферман от 27 февруари 1870 г. е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това Събев разяснява, че по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на т. нар. вселенски патриарх, нито каноните, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите пунктове на султанския ферман (Събев Т., 1873: 77).
Темелски твърди, че желанието на българите да имат собствена църковна власт се изразява най-напред в Скопие и Враца, а по-късно почти във всички части на България: Мизия с Добруджа, Тракия и Македония. Така със споменатия ферман се узаконява българската църковна йерархия, като освен това тя е призната и за официален представител на българската нация в Османската империя.
Както е известно, границите на възстановената българска църква най-напред не обхващат всички територии, където живеят българи. Но по-късно, на езиковия принцип на самоопределянето, в продължение на няколко години, чрез плебисцити и берати до Султана, в диоцеза на Българската Екзархия влизат не само изброените във фермана епархии, а и всички останали, където преобладаващото население е българско. В навечерието на Освободителната война епархиите на Екзархията наброяват около двадесет, а именно: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Видинска, Ловчанска, Врачанска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска, Одринска, както и Скопска, Охридска и Битолска, простиращи се на обширни територии от старата Охридска архиепископия. Понеже Екзархията е утвърдена и учредена в Цариград, временно българският екзарх се помещава именно там. Някои епархии остават „спорни“.[4]
Ще припомним слабоизвестни исторически сведения, свързани с бележития българин и пръв екзарх на възстановената българска църква – Антим I (1872-1877), със светско име Атанас Михайлов Чалъков (1816 – 1888). Освен като първойерарх, той за вечни времена е запомнен и като виден политик и общественик. Без ни най-малко преувеличение, той остава в историята най-вече като борец за независимостта на църква и държава. Той се жертва, молейки се чрез тази негова саможертва България да възкръсне за нов свободен живот.
Заради завидното му богословско образование Цариградската патриаршия го удостоява с архимандритски сан и го поставя за ректор на широкоизвестното и многоуважавано богословско училище в Халки, просъществувало от 1844 г. до 1871, когато било закрито от Турските власти. По силата на султанския ферман от 20 февруари 1870 г. за учредяването на Българската екзархия трябвало да се избере екзарх, който да оглави и ръководи църковно-народните дела и да бъде законен представител на българския народ пред държавната власт. Църковно-народният събор намерил такава достойна личност в лицето на Видинския митрополит Антим I.
На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Подпомогнат от Светия синод и Екзархийския смесен съвет, той бързо урежда административния апарат. Екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и разписаните във фермана права. Пред погледа му са ликуващият народ и дадените пред него обещания. Той се разчувства, когато гледа белокоси старци, които плачат от радост, мъже, жени и деца, които възпяват освобождението от духовното гръцко иго и възлагат всичките си надежди на него самия.
Екзарх Антим I полага изключителни усилия за обединяването на разпокъсаното ни отечество. Според Жечев е абсолютно сигурно, че екзарх Антим тайно е приемал в екзархията и в своя дом много пред-ставители на революционните среди в България, на Букурещкия и Гюргевския комитет. За нас е по-важно, че под неговия мъдър контрол Екзархията подкрепя просветното дело дори и в най-отдалечените кътчета на Родината. Екзархийският устав от 1871 г. определя като основна задача на Екзархията грижата за образованието най-вече в центровете и по-големите градове на епархиите. За няколко години, както споменахме по-горе, още преди Освобождението, броят на селищата с български училища се увеличава и през 1877 г. те достигат 1504 (ЦИАИ, 1994: 146; Петров П., Темелски Хр., 1995: 1 / https://macedonia.kroraina. Com /pp_ht/pp_ht_4.h).
В своята работа църковните дейци се проявяват основно като реформатори и просветители, бидейки сами със завидно образование. Към Екзархията е учредено Централно настоятелство за просвещението с широки правомощия, а училищните настоятелства преминават под контрола на Екзархийския съвет. Предприети са стъпки за съставяне на единна система и програма за основните и подготвителните училища и др. За посрещане нуждите от български духовници и учители са открити няколко богословски училища в Цариград, в Самоков, по-късно – в София, и на др. места. Множество ученици непрекъснато се подпомагат с щедри стипендии да продължат образованието си в цариградски учебни заведения, както и в чужбина. За подкрепа на учебното дело в „спорните“ епархии е създадена специална „Каса за бедните училища в Македония и Тракия“, където се набират дарения от всички български епархии.
Това едва ли е останало в тайна за турското правителство, което започнало да таи неприязън към екзарх Антим. Идват години на изпитания.
Извършваните в Османската империя несправедливости, свързани с потушаване на въстания вътре и извън българските земи, получават силен отзвук в Западна Европа. Много интелектуалци, като Уйлям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Оскар Уайлд, Виктор Юго и др. се обявяват за свободата на измъчения български народ, ангажирайки се с т. нар. Български въпрос. Кървавите събития около Априлското въстание предизвикват Западноевропейската преса. Повече от двеста вестници и списания публикуват над три хиляди писма, статии, дописки и др. Подписани са над 500 резолюции в подкрепа на българите… Макгахан казва: телата на разсечените българи викат за справедливост, а вие, управниците на Европа твърдите, че трябва да се запази „Status Quo”!!! И действително, съвременните възродени западни правителства на Англия, Австро-Унгария, Франция и др. вече претендират за дял от османското наследство и лукаво подкрепят статуквото.
Турската държава е доста компрометирана пред Европа, но в същото време кръвопролитията поставят Екзарха в сложна ситуация, бидейки единствен народен глава. Осъждайки това варварско злодеяние той сам застрашава свободата и дори живота си. На желанието на властта да се отрече от думите си и да изрази благодарност към Турската държава той отвръща, че неможе дa блaгодaри нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa.
Затова на 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна, но Божията воля е друга. След скорошен преврат в Турция, присъдата е заменена със заточение и той е отведен в Анкара, Мала Азия.
Няколко дни преди това, оплаквайки хилядите невинни жертви, той привлича вниманието на Европа, но прави и нещо по-важно и значимо. Уверѐн от близкия си съратник архим. Методий Кусев, Екзархът пише своето съдбовно писмо и чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, Екзарх Антим известява за всичко руския император Александър II Николаевич (1855 – 1881). Четейки покъртителните думи на екзарха „Ако Русия не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните, царят възкликва: „България да бъде освободена!“ .“ (Данчов Н., Данчов И.,1936: 59) Тези свои думи Руският император пише на същия лист хартия – това е и неговата първа заповед за започването на поредната Руско-Турска война, наречена по-късно Освободителна, поради това че именно с нейния победен край независимостта си сдобиват Черна Гора, Сърбия, Румъния и част от България.
През март 1878-ма, след освобождението от Османско владичество, в резултат на обща амнистия, екзарх Антим се завръща от заточението във вече свободна България. Народът го посреща с възторг. Той, макар и немощен, с огромен ентусиазъм, от 14 февруари до 16 април 1879 г. председателства Учредителното народно събрание, което избира подкрепяния и от него проект за конституция.
От 17 април до 26 юни 1879 г. председателства Първото Велико народно събрание в Търново, което избира княз Батенберг за първи български княз. Екзарх Антим е избран и за председaтел на Първото обикновено Нaродно събрaние, но откaзвa.
Минава се още едно десетилетие и на първи декември 1888 г. той мирно се упокоява като Видински митрополит, след като завещава цялото си състояние за построявaнето на катедралата „Св. Димитър“, за изграждането на читалище, за развитие на просветното дело във Видин. Той построява голяма двуетажна гимназия, която и днес носи името му.
Още по време на заточението, мястото му заема екзарх Йосиф I (1877–1915). Периодът на неговото управление почти съвпада с изследвания от нас исторически перикоп, затова ще обърнем внимание и на неговата личност.
Той е роден на 5 май 1840 г. в будния подбалкански град Калофер със светско име Лазар Йовчев. Като трудолюбив и ученолюбив младеж е забелязан от малък и по-късно става помощник на даскал Ботьо Петков в родния си град. С помощта на свои съграждани, живеещи в Цариград, учи във Великата народна школа на Фенер, а след това – във Френския Колеж. В 1864 г., на двайсет и четири-годишна възраст постъпва в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а три години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, където завършва.
След шест години, прекарани в Париж, той се завръща в Цариград, и е поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без специално духовно образование, след по-малко от три месеца той вече е протосингел на Екзархията.
В продължение на четири години архимандрит Йосиф пътува из българските земи, среща се с наши и чужди представители и организира църковно-просветното дело. Владее не само отличен френски, но и способността да води преговори и да убеждава. През 1875 г. той е ръкоположен за Видински митрополит, а на следващата – за Ловчански. Високото образование, юридическата подготовка, широката култура и ерудиция, демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му за екзарх изключително приемлива. На 24 април 1877 г. младият и обещаващ ловчански митрополит Йосиф I е избран и провъзгласен за екзарх от Избирателния събор, сформиран в Екзархийския дом в Ортакьой.
До самата си смърт през 1915 г., цели тридесет и осем години Екзарх Йосиф остава отговорен църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело в Княжество България в т.нар. Стари предели.
Същевременно, османската власт опитва да постави под свой контрол българското образование. Църковната институция успешно противодейства на тези опити, за разлика от Априлското въстание, което силно застрашава цялостната дейност на Екзархията. След Априлското въстание положението силно се влошава. Много учители са задържани, редица училища затворени, а българското население във въстаналите райони и около тях, е подложено на разорение и насилие. Приемането на берати от султана спира.
Въпреки всичко образованието остава основен приоритет и при новата Екзархийска управа. Изработен е план за организирано изграждане на класни училища и гимназии в Македония и Одринско, а Солун и Одрин се определени за културни центрове на Македония и Тракия. Според Темелски ръководно място в просветната политика на Екзархията заема създаденото „Училищно попечителство“, което прераства в „Училищен отдел“ и близо 30 години изпълнява ролята на министерство на народното просвещение. Значителна роля в този период играе и основаното в Солун дружество „Просвещение“.
След възстановяването на българската държавност през 1878 г. седалището на Екзархията в Цариград се затвърждава. Макар това да не се харесва на т. нар. Вселенски патриарх, каноничните причини за обявяването на Българската Екзархия за схизматична не се приемат от всички поместни църкви и тя живо продължава да полага грижи за останалото в границите на Османската империя българското население. Подкрепа църковната институция получава от правителствата на свободното Княжество България. В резултат на водената последователна държавна образователна политика и подкрепата на Българската екзархия, в навечерието на Балканската война в Македония и Одринска Тракия функционират 1373 български училища, в т. ч. 13 гимназии и 87 прогимназии, в които се обучават 78 854 ученици и преподават 2266 учители.
Вътре в Княжеството в зората на неговото учредяване функционират над 2200 училища, а министрите на Просвещението са всред най-известните българи. Този пост се заема от хора като Тодор Бурмов (5.07.1879 – 26.07.1879), Георги Атанасович (26.07.1879 – 24.11.1879), митрополит Климент Търновски (24.11.1879 – 24.03.1880), Иван Гюзелев (26.03.1880 – 24.11.1880), Петко Славейков (24.11.1880 – 17.12.1880), Михаил Сарафов (17.12.1880 – 27.04.1881), Константин Иречек и много други велики българи.
Общо изповядваните ценности и единодействието между църква и държава прави така, че всяка учебна година отварят врати нови и нови училища. В просветното дело са привлечени и богатите българи – банкери и търговци, а дарителските фондове на Екзархията нарастват всеки ден.
[1] Българо-сръбска автокефална православна църква, образувана от четири стари български епархии на Охридската архиепископия издигната в патриаршия на църковно-народен събор в Скопие, провел се през 1346 г.
[2] Тя е утвърдена по времето на цар Самуил като Патриаршия, но през 1018, при падането на Второто бълг. царство е понижена в Архиепископия, със запазен български статут. А през Османското владичество епископите самоволно си приписват титлата патриарх. Официално название на архиепископа: „Архиепископ на Юстиниановия Ахридон и на цяла България“ (Арнаудов М., 1930: 96).
[3] Великият драгоман ([μέγας] διερμηνέας της Υψηλής Πύλης) е официален главен преводач на османския диван (Висш законодателен, изпълнителен и съвещателен орган на ислямските държави. Бел. авт.) и де факто заместник-министър на външните работи. Длъжността датира от 1661 г. и е запазена за фанариотите.
[4] Според чл. 10 от султанския ферман.
