()

През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кадѝ…
Из „Граница“ на Емануил поп Димитров

Интересен е фактът, че в българския, славянските езици, а оттам и в църковно-славянския, думата „език“ често се е превеждала като народ. Това ясно личи от първия стих на втория псалом „вску̀ю шата̀шеся iазы̀циы – защо се вълнуват народите“. (Псалтир 2:1) Не бързайте! Това не е урок по езикознание. Това са съкровени и лични размисли за границите в живота ни; за границите – в миналото и днес.
Някак логично и естествено изглежда думата „език“ – в смисъл на определен говор, особено имайки предвид това старо значение, да породи у нас известни представи и асоциации в ракурса на истината, че тези, които говорят един език, обикновено са един народ. Но това няма да бъде абсолютно вярно, защото светът помни една дълга епоха преди и след Христа, когато в евроазиатската му част, на много места, се е говорил старогръцки от най-различни етноси. Той е бил толкова разбираем, че дори апостолите – иудеи по произход – написали евангелията си на този древен език, който явно говорили и добре познавали. Изключение прави само св. ап. Матей. Той пише своето евангелие на арамейски (староеврейски), но сам приживе го превежда на гръцки. Всъщност по тяхното време голяма част от сънародниците им чели и Стария Завет в гръцкия му превод. В миналото има и други примери за това, че език и народ в определен смисъл не са едно, но днес тази максима до голяма степен е вярна. Нещо повече. Откриват се примери за нации, страни и народи и като цяло еднородни етноси, където се говорят различни наречия и дори различни езици. Разбира се това са изключения с големи особености и условности. Както и да е. Днес там, където се говори един език, обикновено живее един народ.
Днес и в миналото, накъдето и да се обърнем, виждаме граници. Границите на дворовете ни, на населеното място, в което живеем, на общината, на областта, на Епархията, в миналото на Епископията, на Архиерейските наместничества… Границите продължават: на разни защитени територии, паркове, лесничейства, обособени и защитени горски и полски площи, границите на „НАТУРА 2000“, на държавата, на съседните държави, на Евросъюза на континента. Граници сме прокарали и през акваториите – моретата и океаните. Границата ни с Румъния минава през средата на река Дунав. Още съществуват известни и древни граници, като китайската стена, ровове, кльонове и тем подобни.
Според видни психолози и терапевти, като Мадлен Алгафари, например, се оказва, че ни заобикалят и множество невидими граници, ограничения и бариери, които, както и другите, веществените, ние сами си строим и поставяме „Една от най-важните теми в терапевтичния процес е тази за границите“ .
А пък само една единствена граница ни е нужна и важна – и сега, и преди, и винаги: границата между доброто и злото, между истината и лъжата. За да знаем на какво да вярваме и на какво – не. Какво трябва да правим и какво не.

Не сме разделени! С еднакви надежди
сплотени сме ний в любовта и смъртта!
Жетварка запее оттатък – копнежи
блажени събуди и в нас песента.

През октомври на далечната 1885 г. в с. Груинци, Босилеградско, се ражда големият български поет, писател, философ и преводач Емануил поп Димитров поп Захариев. Син и внук на отявлени и предани български свещеници. Учител по образование, родолюбец, певец на красотата и любовта.
Горните стихове са негови. Те са написани за една точно определена граница – нашата западна граница, която днес ни разделя с Р. Сърбия и Р. Македония, или както скоро я прекръстихме – Р. Северна Македония.
Но какво всъщност е границата? Кой рисува границите? Безспорно това правим ние хората. Кога, къде и как?
Повратностите на времето. Историята, политиците, победителите… това са някои от участниците в разпределението на света, хората и техните блага.
От север на юг тази граница днес минава през много красиви планински местности, като най-горе тръгва по река Тимок. По-надолу пресича проходът Връшка чука. През Светиниколската планина и Стара планина, в Берковската ѝ част, стига двете реки – Ерма и Нишава, като пресича долините им. Първата извира в Сърбия, тече в България през чудните си ждрела и се връща отново в Сърбия. А Втората – Нишава, извира край гр. Годеч и тече в Сърбия. Както личи от името ѝ, то стои в основата на името на известния в миналото български град Ниш.
За реките няма граници! През тях преминават безпрепятствено и пчелите и птиците! Но може ли да прехвръкне осакатената човешка душа?
Близо до връх Голеш, или поне така четем, се събират днес границите на трите споменати по-горе държави. А всъщност назования връх остава навътре в Р. Сърбия. Защо? Ще стане дума по-късно.
На юг границата разделя живописни местности – през Велбъжд, Осогово, Влахина и Малашевската планина, долината на р. Струмешница, Беласица и стига до връх Тумба.
Не се заблуждавайте! Това не е и урок по география. Оказва се, че тази граница и днес разделя брат от брата, а големи райони, населени от памтивека с българи остават от другата страна… За жалост и днес, но най-вече в миналото съдбата им е нелека.

На пролет и нашите лястовки сини
отлитат натам къмто стари гнезда,
срещнете ги вие за вести петѝмни:
това са крилатите наши писма!

Красивите слова в поезия на Емануил поп Димитров се мъчат да поправят стореното, да успокоят духа, който се чувства безвъзвратно отсечен от род и родина, но дали успяват?
Българската погранична територия днес е слабо населена. Развита в миналото селищна система е имало в общините Трън, Годеч и Сливница, Кула. Днес общински център е и гр. Драгоман, който някога възниква като гара Драгоман. От всички тях най-стар е гр. Годеч, където в началото на 20-ти век е имало много добре развита селищна система с големи села, поминък, богато историческо и археологично наследство. В града е действал и мирови съдия, за разлика от днес. Сега цялата околия е силно обезлюдена.
Трънско е било по-слабо развито.
Сериозен център и в миналото и сега остава Кюстендил (Кюстенджа, Велбъжд). Със селата в Босилеградско, които днес са оттатък в Сърбия, последният е представлявал голям културен и административен център. Именно там е и родното селце на Емануил поп Димитров – Груинци. От църквичката „Св. Параскева“, в която е служил баща му, през 1919 г. новата граница, преминава на по-малко от километър. Откъсва селото от майка България, разделя го на две! То не е единственото. В Царибродско повече от двайсет села споделят съдбата на с. Груинци. Толкова са и в Трънската околия. Повече от двайсет са и в Кюстендилската околия. В Кулско и Видинско са десетина села.
Общо през 1919 г. от България, само в Западните покрайнини, са откъснати повече от деветдесет български села, които остават в Сръбското Кралство. Най-злочестните – селата Петачинци, Стрезимировци, Врабча, Жеравино, Груинци, Ресен и някои други са разделени на две! Вследствие на Ньойския мирен договор от България само в Западните покрайнини е откъснато население от 64 509 души. Данните сочат, че 54 758 са българи, 8637 власи, 549 цигани и само 127 сърби . Това население живее в два града, три пазарни средища и над сто села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия. В тях преподават 269 учители и учат 7892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български храмове – църкви и манастир, и повече от 42-ма духовници. Последните са прогонени, а църквите и цялата инфраструктура е оставена от Сръбското кралство на разруха.
Питам се: кому беше нужно това?! Какъв геополитически въпрос се реши със страданието на тези хора? Къде бе справедливостта и мъдростта на Великите сили? Те и днес раздават справедливост и говорят за свят без граници… Но какво се случва на практика?!
Граници?!…

Пчелите ни даже от кошери лете
прехвръкват натам като златни стрели,
та медена паша да дирят в полето,
и нищо ни вече от вас не дели.

Но дали е точно така?! Само поетичната душа на миролюбивия и вярващ българин може да изрече тези красиви слова! Но какво е било в душите на онези българи? Те и до днес, всяка година в местността Краище, близо до село Извор, Босилеградско, празнуват събор, наречен „Славче“. Там с български песни и танци припомнят на всички, та дори и на себе си че са българи.
Сто години по-късно, през 2019 г., ангажирани със своите лични, политически, инфраструктурни, законови, здравни и какви ли още не финансови „проблеми“, ние дори не споменахме 100-годишния юбилей на злощастното събитие. И макар всяка година да отбелязваме датата на сключения в Ньой договор, по силата на който беше орязана България, ние нямаме смелостта да изразим неодобрението си. Да обявим ясната си позиция не само по този, но и по всеки важен национален въпрос. Нямаме воля и смелост да се заемем не с държавническите си въпроси, но с въпросите и неволите на народа. Защото народът, това е държавата! Народът – където и да се намира той. В сегашните граници, които някой самонадеяно е начертал, или далече зад тях – като малцинства и емигранти!
Питам се кой сърбин или грък бе малтретиран в България заради това, че изразява националното си самосъзнание, че пише, чете и говори на собствения си език. Та ние и до днес с удоволствие слушаме тяхната музика и ни радва техния говор, въпреки страданието, което са ни причинили. Хвала на незлопаметния и миролюбив българин! Хвала!
Цял свят знае за действията ни по отношение на евреите и арменците в родината ни. Свободата на човешката личност до такава степен бе застъпена в освободеното Княжество, че и в Конституцията му бе записано: „Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества. Всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“
Това гласи член 62. от Търновската конституция, приета през 1879 година и погазена през 46-та.
Нямаше как да е другояче! Българинът, потискан 500 години под агарянския ятаган най-добре от всеки знаеше какво е свободата! Не може да бъдем обвинявани. След като още през време на робството сърбите започнаха да атакуват нашите територии в Западните покрайнини, една от първостепенните по важност задачи на нашите политици бе обединението на всички земи, където живеят етнически българи, където се говори български език – българско владение от поне хилядолетие.
Скоро чух категоричните думи на някакъв Македонски политик, че нацията и езикът им в никакъв случай не могли да бъдат обект на обсъждане с когото и да било.
Затова, с риск да превърна от тук насетне размислите си в урок по история, бих желал да обсъдим нещо друго.
В 7 век сл. Хр., преди повече от 1300 години, кан Кубер, според Византийски източници , се заселва с около 60 хиляди българи в днешното Битолско поле. Постепенно той заема по-рано изоставените от Византия полета около днешните Ресен, Охрид, Корча, Кичево, Тетово, Скопие – чак до Косово. Около два века по-късно сведенията сочат, че Куберова и Дунавска България били съединени, поради това, че войските на кан Крум през 811 – 812 г. завладели териториите между двете Български държави.
Неслучайно започвам точно от 7 век, не че по-рано българите не са били фактор на Европа. Напротив. Именно тогава обаче в 681 г. в Константинопол завършва шестия вселенски събор на Вселенската Православната Църква, на който, според Манасиевата хроника за първи път България официално се легитимира като европейска държава.
Ако отбелязваме дори и най-бегло историческите подробности около този период текстът неимоверно ще натежи, затова ще се спра на основното и най-същественото.
Още в средата на 9 век при кановете Маламир и Пресиян България включвала в териториите си Панония, Трансилвания, Влахия, Молдова, Мизия, Тракия и цялата географска област Македония. По тези земи именно тогава българите узаконяват не само политическата си власт. Те осъществяват културно-просветно дело невиждано дотогава и до днес никъде по света, като се сдобиват със самостоятелно легитимно царство, автокефална църква, короновани и признати от Византия царе, грамотно население и собствена писменост. По този начин от Преслав до Охрид те формират българо-славянска културна общност и средновековна източно-европейска християнска цивилизация! Днес на кирилица пишат народи, заемащи пространството от Тихия океан до Средна Европа: българи, руси, украинци, монголи, беларуси и сърби, жителите на Североизточен Сибир, както и гражданите на Македония (Р. Северна Македония). Делата на св. цар Борис-Михаил Покръстител, неговият син Симеон Велики, светите братя Методий и Кирил, както и техните ученици са прославени и увековечени трайно по тогавашните югозападни части на царството – Вардарско и Охрид. Това не е случайно. Традицията на българските владетели да строят там църкви и манастири датира още от времето на кан Тервел, за когото има сведения, че умира като монах под името Теоктист в построения от него манастир край Охрид. Самият цар Борис I е изобразяван в много от тамошните църкви и манастири, някои от които изоставени и разрушени по времето на Сръбската власт. В манастира „Св. Богородица в гр. Кичево (Вардарска Македония), както и в манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро той е изобразен и като ктитор. Освен тях, по време на неговото управление в Охрид са изградени църквите „Св. София“ и „Св. Пантелеймон“.
До първото хилядолетие сл. Хр. на запад България трайно и официално владее територии далеч зад Ниш, (по времето на Симеон Велики – и Белград) Струмишко, Охрид и почти винаги Скопие. Във всички, водени с Византия и не само, войни, България защитавала държавната си независимост, а не някакви абстрактни идеали за световна империя.
Под Византийска власт Българската патриаршия била понижена в Архиепископия, наречена „Българска архиепископия със столица Охрид“. Предстоятелите по закон трябвало да бъдат българи и да носят титлата „Архиепископ на Охрид и цяла България“. Феодалните владения на много аристократи останали под собствена власт, а голяма част от българските земи били обединени в административна единица, наречена „тема (област) България“, която обхващала главно земите на географската област Македония. Войските се набирали от българското население.
Още малко интересни факти около Византийското владичество, което в следващите години придобило неприемлив за обществото характер.
Първото българско въстание против Византия, ръководено от Петър Делян, избухнало не другаде, а в гр. Белград (днешната столица на Сърбия). Именно там през 1040 г. внукът на цар Самуил бил провъзгласен за цар на българите. Въстанието било потушено. Твърде интересен и показателен е фактът, че 30 години по-късно второ въстание на българите избухва не другаде, а точно в гр. Скопие (дн. столица на Македония). То било потушено след две години.
С отслабването на Византия и постоянните нападения срещу нея, оказало се, че тя владее предимно българските земи, ограничени териториално в рамките на Мизия с Добруджа, Тракия и географската територия Македония. Докато последната – ядрото на българските въстания била на практика свободна, то в Тракия се водели множество сражения.
Цар Калоян бил този, който възстановява основните български владения чрез военни действия, но и чрез дипломация, описана в Златопечатника на Цар Калоян, който се пази в секретния архив на Ватикана.
Малко по-късно през 1235 г. по времето на цар Иван Асен II е възстановена и Българската патриаршия, която добива огромен авторитет в целия Изток, като „става единственият църковен институт на Православието, зад който стои солидна политическа сила“ ! По това време Византия и Русия са унищожени и Българската църква със своя културен обмен става пример за подражание от интелектуалците на Изтока. Историята сочи, че макар и като отделни „царства“, българският народ в навечерието на падането под Османска власт заемал около три четвърти от територията на Балканския полуостров.
Не ще ни стигне нито времето, нито редовете на този материал да описваме мъчния живот на българите под Османско владичество. Те били напълно безправно население – миллет, рая, което било облагано с непосилни данъци (според някои историци – 80 различни вида). А чрез кръвния данък, отнемал в продължение на 500 години най-здравите мъжки деца, бил образуван така нареченият еничарски корпус. Това военно формирование нанесло големи щети на България и християнска Европа. Османската държава тогава се простирала от Индия до Гибралтар и от Волга до Виена. Империята се обявила за върховен предводител на Исляма (знаме и меча на пророк Мохамед), която трябвало да води постоянната, изисквана от Корана свещена война срещу християните.
Затова нерядко цели села, градове или области били заграждани с войска и населението им било заставяно да приеме исляма и нови арабски имена. Който откажел, бил посичан. В началото тези случаи били много. (Църквата пази сведения за над двайсет такива зверства и отделно за повече от 100 разорени манастири.) Тези новомюсюлмани оставали да живеят в българоезична среда, като донякъде запазвали и българското си самосъзнание. Техните близки-християни ги нарекли „помъчени“. От тях произхождат днешните българомохамедани, които съставляват около пет процента от населението ни.
През 17 – 19 в. голяма част от населението на Североизточна и Северозападна България емигрирало в Русия, Румъния, Унгария, Сърбия и така се обезлюдили цели райони. Според исторически изследвания при падането под Османско владичество българският народ наброявал 1 300 000 души (равностоен по численост на тогавашните европейски държави като Англия, Франция и др.). Само век по-късно българите наброявали около 260 000 души. Данните сочат, че тази цифра се запазва още няколко века. Този биологичен колапс в продължение на векове, според някои, дава отражение и днес, когато населението на България е 9 – 10 пъти по-малко от това на другите европейски нации.
Поради тези причини и не само, когато Българската Екзархия очертава ясно и категорично границите на българските земи, на много места в покрайнините българското население е претопено чрез силни процеси на асимилация от нашите съседи. Най-голямата победа в борбата за национално освобождение е именно узаконяването на Екзархията през 1870 г., защото тогава тези процеси спират и българската нация е отново международно призната. Безспорно второ по значимост е делото на Георги Стойков Раковски, което започва още по-рано. За жалост то не могло да бъде развито докрай, тъй като било ограничавано от Сърбия и Румъния и приключва с неговата смърт през 1867 г. Последвало героичното дело на Стефан Караджа и Хаджи Димитър и техните чети, наброяващи не повече от 120 човека. Те водили неравностойни сражения с хилядна турска армия и загинали до един! Това било известно на Европа, но тя мълчала.
Следващият героичен етап от освободителните борби може да се нарече с едно име – Левски. „Школуван“ в легията на Раковски, той пътува до Сърбия и обратно. Пътят му минава през Бучино Дервент, местността Балач, Годеч и Разбоишкия манастир, където често се криел при игумена. Там, зад игуменарната, в малко складово помещение и днес стои таен изход, през който по стръмни стъпала, през мазето, Левски много бързо е напускал манастира, за да изчезне по течението на Нишава. Народът разправя как умело Дяконът върви на крачка пред заптиите, които често го виждат, преоблечен веднъж като дюлгерин в с. Зимевица, друг път като свинарче в Свогенския манастир…, но не могат да го познаят. Когато разбират каква е работата, вече е късно. До 1872 г. Левски обикаля цялата страна и създава над сто комитета, където отделни групи се грижат за набавяне на оръжие и др., както и „въздават“ правосъдие. Тази революционна организация претърпява провал и разгром. След залавянето и обесването на Васил Левски през 1873 г. цялата организация се разпаднала.
През 1875 г. започват въстания на Балканите, а Османската империя обявява банкрут. Априлско въстание на практика няма. Вдигат се отделни села, първо в с. Петрич, в Панагюрско и около Пловдив. Последният потушен бунт е Ботевата епопея, която обединява около 200 човека, и влизайки в България с кораба Радецки, воюва няколко дни. Дотогава турските войски избиват населението на множество въстанали и невъстанали села с невиждана жестокост, като не правят разлика между пол и възраст.
Няма как да се пропусне фактът, че когато България падала под Османска власт, европейските велики сили вместо далновидно да осъзнаят общия враг и голямата заплаха, извършват набези над българските земи и по този начин отслабват силите на българските армии. Някои кръстоносци, унгарците и Генуа, буквално разделят балканското наследство. Това безспорно допринася за падането на Българските деспотства под Агарянска власт.
Сега, когато България възкръсва след петвековно робство, само отделни интелектуалци като Уйлям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Оскар Уайлд, Виктор Юго и др. се обявяват за свободата на измъчения български народ. Съвременните възродени западни правителства на Англия, Австро-Унгария и др. вече претендират за дял от османското наследство. Много бързо, още през 1876 г. повечето европейски държави, в т.ч. Англия, Франция, Австро-Унгария и Италия променили мнението си за мирно даване на автономия на българските земи и подкрепили Турция за военно разрешаване на Българския въпрос.

ЕКЗАРХ АНТИМ I

Точно тук искам да припомня някои слабо известни исторически сведения, свързани с бележития българин и пръв екзарх на възстановената българска църква – Антим I, със светско име Атанас Михайлов Чалъков (1816 – 1888). Освен като първойерарх, той за вечни времена е запомнен и като виден политик и общественик. Без ни най-малко преувеличение, той остава в историята най-вече като борец за независимостта на църква и държава. Негови са думите: „Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!“. Няма да скрия голямата радост, с която именно сега ще предоставя на любознателния читател някои по-конкретни сведения от живота на този велик българин.
Заради завидното му богословско образование Вселенската патриаршия го удостоява с архимандритски сан и го поставя за ректор на широкоизвестното и многоуважавано богословско училище в Халки, просъществувало от 1844 г. до 1871 г., когато било закрито от Турските власти. По силата на султанския ферман от 20 февруари 1870 г. за учредяването на Българската екзархия трябвало да се избере екзарх, който да оглави и ръководи църковно-народните дела и да бъде законен представител на българския народ пред държавната власт. Църковно-народният събор намерил такава достойна личност в лицето на Видинския митрополит Антим I.
На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Подпомогнат от Светия синод и Екзархийския смесен съвет, той бързо урежда административния апарат. Екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и разписаните във фермана права. Пред погледа му са ликуващият народ и дадените пред него обещания. „Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост, видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението ни от гръцко иго, и навред народът ми поръча да пазя фермана и да не отстъпвам от него ни на йота.“
Екзарх Антим I полага изключителни усилия за обединяването на разпокъсания народ. „Безспорно е доказано, че екзарх Антим тайно е приемал в екзархията и в своя дом много представители на революционните среди в България, на Букурещкия и Гюргевския комитет.“ – пише известният ни историк Тончо Жечев. Това едва ли е останало в тайна за турското правителство, което започнало да таи неприязън към екзарх Антим.
Въстанията и тяхното потушаване, с нечувана и невиждана дотогава жестокост, компрометират турската държава пред Европа, но в същото време този факт е едно голямо, морално и човешко изпитание пред Екзарха – единствен народен глава. Осъждайки това варварско злодеяние той сам застрашава свободата и дори живота си. На желанието на Турската власт Екзархът да се отрече от думите си и да изрази благодарност към Турската държава, той отвръща: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетява нaродa!“.
На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна, но Божията воля е друга! След скорошен преврат в Турция, присъдата е заменена със заточение и той е отведен в Анкара, Мала Азия.
Няколко дни преди това, оплаквайки хилядите невинни жертви, той привлича вниманието на Европа, но прави и нещо по-важно и значимо. Чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, Екзарх Антим известява Руския император Александър II ( Николаевич). Четейки покъртителните думи на екзарха „Ако Русия не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните.“, царят възкликва: „България да бъде освободена!“ Тези свои думи Руския император пише на същия лист хартия – това е и неговата заповед – войната започва веднага.
През март 1878-ма, след освобождението от турско робство, в резултат на обща амнистия, екзарх Антим се завръща от заточението във вече свободна България. Свободният народ го посреща с възторг. Той, макар и немощен, с огромен ентусиазъм заема екзархийския си пост. От 14 февруари до 16 април 1879 г. екзарх Антим I председателства Учредителното народно събрание, което избира подкрепяния и от него проект за конституция.
От 17 април до 26 юни 1879 г. председателства Първото Велико народно събрание в Търново, което избира княз Батенберг за първи български княз. Екзарх Антим е избран и за председaтел на Първото обикновено Нaродно събрaние, но откaзвa.
Минало се още едно десетилетие и на първи декември 1888 г. той мирно се упокоил.
Само за сведение: Екзарх Антим I подпомага морално и материално освободителното движение. В екзархийския дом в Цариград той се среща с Христо Ботев (есента на 1875 г.) и други революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание и ги благославя с думите:
„Бъдете блaгословени, Вие бългaрски чедa. Когaто се върнете при Вaшите другaри във Влaшко, предaйте им, че от високия екзaрхийски престол, нa който ни постaвихa, кaкто Вие достойни чедa нa Бългaрия, aз не ще престaнa дa бъда носител нa духa нa нaродa си и с нaй-буден поглед и твърдо постоянство ще вървя към постигaне нa великaтa неговa нaционaлнa зaдaчa (освобождението).“
През 1878 г. екзарх Антим I подкрепя Кресненско-Разложкото въстание, давайки голяма материална помощ.
На Шипка екзарх Антим полага основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България и по единодушното решение на Народното събрание оглавява делегация до Русия, която благодари на руския народ и на Царя-Освободител Александър II за Освобождението на България.
Екзарх Антим се връща във Видин и поема ръководството на Видинската митрополия като митрополит, какъвто е бил преди да бъде избран за екзарх. Той завещава цялото си състояние за построявaнето на катедралата „Св. Димитър“, за изграждането на читалище и за развитие на просветното дело във Видин и построява голяма двуетажна прогимназия (която и днес носи името му).
След Берлинския конгрес през лятото на 1879 г. Антим I организира масово събиране на подписи във Видинската и Врачанската епархия срещу решението за разпокъсване на Санстефанска България.
За разлика от повечето русофилски настроени политици и йереи, Антим I отстоява неизменно българските независимост и обединение. Когато разбира, че руските империалистически интереси ги застрашават, той подкрепя либералите в лицето на Петко Каравелов. Антим I попитал княз Дондуков през 1879 г.: „Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от Вaс?“
На 14 ноември 1885 г., през Сръбско-българската война, Антим I отказва да напусне обсaдения Видин с думите „Трупът нa пaстирa трябвa дa бъде тaм, дето пaдa нaрод и войскa.“

КРАЯТ НА ТРЕТОТО ЦАРСТВО

След успехите на освобождението и учредяването на новата Българска държава, следва друг голям успех – Съединението през 1885 г. С този естествен акт на обединение на повечето изконни български земи България става най-голямата Балканска държава, каквато винаги е била. Именно тогава Русия се обявява против съединението и изтегля висшите си офицери от българската армия. Грешка или не?! Всеки сам ще реши. Сигурното е, че тези нейни действия внасят известно недоверие в Руската държава и променят изцяло руско-българските отношения за дълъг период от време. Те изстиват още след преврата на болшевиките в началото на 20-ти век.
Съединението предизвиква голяма политическа криза в Европа. Сред Великите сили, които, макар и с особено мнение и временно, се примиряват с акта на съединението, една малка, братска нам държава напада съединена България. Това е Сърбия.
Накратко: Сърбия е княжество от 12 в., от края на 14-ти е царство, а в началото на 15-ти пада под Османско робство. До началото на 19-ти век, Сръбските територии под турска власт (Белградски пашалък или Смедеревски санджак) са започвали няколко километра северно от Ниш.
На втори ноември 1885 г. неочаквано Сърбия напада България. Нашата армия, сформирана преди 5-6 години и без висш ръководен състав, се намира на юг, на границата с Турция. Събитията в следващите няколко дни и до днес са прецедент във военното дело. Сръбските елитни войски са разбити от младата, считана за неспособна, българска армия още на позициите Сливница, Пирот, Ниш, Видин. Това е война на капитани срещу генерали. Австрия, която подкрепя Сърбия, сега поставя ултиматум за спиране на военните действия. Подписан е мирен договор със Сърбия и Съединението е узаконено. В новото Българско княжество, заради единодействието на Църква, дипломация и войска е постигнат невиждан успех. България за пореден път успява да докаже пред цяла Европа, че народът ни е справедлив и миролюбив. Този успех, за жалост, не радва Европа, тъй като е постигнат изключително самостоятелно, без тесни връзки с нито една от Великите сили. България е поставена в условията на сериозна изолация.
През следващите години, до началото на 20-ти век, България решава множество проблеми. На лице са инфраструктурни, социални, земеделски и стопански реформи. Политическият живот е бурен. Княз А. Батенберг абдикира под натиска на Русия. На лице са преврати във властта. Народното събрание избира принц Фердинанд за цар отново без съгласието на повечето от Великите сили. Най-големият проблем все още не е решен: това е съдбата на българските територии в Македония и Беломорска Тракия, които след Берлинския конгрес все още са под турска власт.
Едва ли ние днес можем да погледнем на онези времена с погледа на нашите предци – държавници и народ. Населението на Царство България вече наброява над 4 милиона души, а армията ни е една от най-силните в Европа. Въпреки това, след безброй дипломатически хватки, южните и западните български земи все още са извън неговите граници и под турска власт. Така е и през 1910 г., когато съседните нам държави са освободени от турско робство десетилетия по-рано. Този въпрос изисква от държавните мъже и царя категорично и ясно решение. Единственото възможно действие е обявяване война на Турция. И такава е обявена през 1912 г. Съседите ни – Сърбия и Гърция, с които имаме спорни територии, в тази война са наши съюзници. И те наистина са такива докато се водят самите военни действия. Успехите на българските войски срещу половин милионна турска армия са епични. Съюзниците ни воюват срещу около 130 000 турски воини на значително по-леки позиции. Войната на практика завършват с превземането на Одрин в началото на 1913 г. Срещу заплахата българските войски да влязат в Истанбул, Турция иска мир, като отстъпва всички превзети територии.
Това, което историята разказва оттук насетне до 1946-та година, където и моите размисли по тези въпроси ще завършат, е крайно неясно, дори противоречиво. Факт е, че нашите съюзници към края на Балканската война са окупирали вардарска Македония, населена предимно с българи. Макар и под турска власт, заради границите на Екзархията там има български училища, български храмове, българи са кметовете, областните управители и пр. Разпределянето на отвоюваните територии е провалено от нашите съюзници – сърби и гърци. Безспорно доказателство са позициите на военните действия, при обявяването на втората Балканска война, където нашата армия воюва с обединените гръцки и сръбски войски. С гърците военните действия се водят в Кресненското дефиле, а с със сърбите до река Брегалница (близо до Щип). Армията ни и по численост, и по сила превъзхожда съюзниците, но именно тогава на българска територия без никаква съпротива влизат румънската армия от север и турската от изток. България е принудена да иска мир, а мирният договор е продиктуван от злобата и завистта на бившия поробител и велико-сръбските амбиции. България, пред чиято армия турците отстъпват всички градове и села в Беломорието, някои от които и без военни действия , и която е напът да превземе и Истанбул, получава незначителни земи в близост до границата, а Егея и Вардарско са разпределени между съюзниците.
Към Сърбия са присъединени и безспорните български територии Струмишко, Босилеградско и Царибродско, които до момента никога не са принадлежали на Сръбското кралство. Тези резултати, които далеч не ни устройват, карат България да вземе страна в започналата през 1914 г. Първа световна война. Това неминуемо е трябвало да се случи. Царят и генералите са предпазливи след несправедливия развой на Балканските войни. България запазва неутралитет през първата година. Решение все пак трябва да има и то е определено до голяма степен от позициите на Гърция и Сърбия. Последната вече е съюзник на Англия и Русия (наречени Съглашението). Именно те предлагат на България отвоюваните територии в Турска Тракия, (защото Турция е противник) където отдавна българското население е прогонено. Има предложения и по отношение на Егея и Вардарско, но там Сърбия и Гърция категорично са против да отстъпват каквото и да било. От другата страна (Германия и Централните сили) България получава предложение за връщане на всички, превзети от Сърбия и Гърция територии. Последната, раздирана от вътрешни борби, в началото пази някакъв формален неутралитет, но съвсем скоро се присъединява към Съглашението. Това се случва още през следващата година, след като България влиза в съюз с Германия през 1915-та. Всичко това трае съвсем кратко. Скоро централните сили (Германия) е пред разгром, а към България, която води реални военни действия на различни фронтове, и Великите сили и балканските съседи са безпощадни.
Дълги години държавата ни, изтощена от войната, преживява икономическа и социална, дори политическа криза. Над 300 000 бежанци от Вардарско и Беломорието – абсолютно безимотни и бедни българи допълнително затрудняват тежкото положение на държавата. За жалост именно тази особена ситуация и липсата на доверие сред народа към управляващите партии подготвят почвата, за да израсне горчивият плод на болшевишките идеи, постепенно навлизащи от вече Съветска Русия. Активните, но съвсем неясни и неорганизирани действия на ВМРО, както и нейната непоследователна политика подронват стабилността на държавата. Партията БЗНС съдейства на нелегалната комунистическа организация. Заедно извършват атентати и дори въоръжени въстания срещу властта. Това кара правителството да засили мерките срещу комунистическите и партизански структури. В резултат последват още атентати, сред които, невиждания по мащаб и зверство атентат в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1924 г. С него се цели унищожаването на целия управляващ елит, заедно с цар Борис III, с един удар. Загиват десетки невинни хора, но не и управляващите. Те остават живи в една незасегната от взрива част на храма. Следва тотална разправа от страна на правителството срещу всички опозиционни сили в страната и последната в Европа публична екзекуция на атентаторите. След това опитите на нелегалните комунистически формирования да вземат властта са кратки и без успех. Въпреки всички тези дестабилизиращи факти и събития, през 30-те години България е в подем.
Следва почти десетилетие, в което цар Борис III е истински обединител на народа. Премахнал воюващите, една срещу друга, партийни структури, на лице е парламент, който работи за България. С Германия е подписан търговски договор, по силата на който у нас се доставят много машини и промишлени стоки, необходими за техническия прогрес. Търсят се начини за ревизия на Ньойския договор. Вероятно притеснени от бързия възход на България, в Атина през 1934 г. Румъния, Сърбия, Гърция и Турция подписват споразумение за запазване на статуквото. Така нареченият Балкански пакт е насочен към България, Албания и Унгария, които все още имат териториални претенции и целѝ отново тяхната изолация. Въпреки това българската дипломация търси и осъществява контакт с най-голямата си съседка – вече кралство Югославия, и през 1937-ма между двете държави се подписва договор за „Вечно приятелство“, но без никакви териториални ангажименти. За разлика от него в Солун между българския министър-председател и ген. Метаксас, който представлява Балканския пакт, се подписва споразумение, по силата на което отпадат военните клаузи на Ньойския договор (ограниченията по отношение на армията). Това е постижение, след което България бързо възстановява и въоръжава армията си.
Според Асен Христофоров – виден наш икономист, писател и преводач, през управлението на Борис III брутният вътрешен продукт нараства повече от два пъти и достига приблизително 25 милиарда долара. Положителни икономически показатели са налице и през 1938-ма г., когато в цялата държава се засилват строителството, вносът, износът, производството на инвестиционни блага и др. В следващата – 39-та г. по отношение на държавното съкровище се образува касов излишък от 147 милиона лева.
Успешни са реформите в банковото дело, толерира се частната инициатива. В ситуацията на депресия в Америка и Европа, България осъществява завиден храноизнос по целия свят. В края на 1930 г. започва нов етап на усъвършенстване на подвижния състав, железопътната инфраструктура и тяхната експлоатация. Организацията на влаковото движение и управлението на БДЖ са доведени до най-високото ниво за целия период от съществуването на железниците в България. На територията на Царството (и извън него) функционира печеливша държавна железница с около 4 000 км. релсов път ( само за справка – целият релсов път в България е 4423 км.). Преди Втората световна война локомотивният парк се попълва със сериите 12, 13, 14, 15 и 20. През 1940 г. БДЖ разполагат с 11 184 вагона, от които: 580 пътнически, 5556 открити товарни, 4693 покрити товарни, 75 цистерни, 60 хладилни и 200 фургони. След като по-рано е взето решение за строежа на теснолинейка от Саранбей за Лъджене, Якоруда, Разлог и Неврокоп, същата е проектирана (от българин) и построена за 6 години без никаква механизация – със взрив, кирки и лопати. По-късно, през 1939 г. се открива отсечката до гара Белица, като общата дължина на линията от днешен Септември става 101 километра. Тогава самият Цар Борис III кара празничния влак. Това събитие и до днес остава в съзнанието на местното население.
Около царя гравитира отбран кръг истински политици, интелектуалци и дипломати. Той управлява чрез правителства от специалисти, затова именно тогава откриваме най-разнообразни реформи, като например факта, че за пръв път в България е дадено право на глас на жените (през този период са и първите конкурси за женска красота). Стопанският подем е нечуван. Съществуващите до преди няколко години 700 предприятия вече са над 2000. През 1938 г. в Пловдив вече съществува международен представителен фестивал, с много български производители. Тогава са открити всички големи известни каменно-въглищни мини, които превръщат малки и неизвестни села в големи градове (един от тях е Перник). Открива се трамваен завод, който произвежда трамваите за София (всичките им части).
Връщането на Южна Добруджа, отнета през 1913 г., се счита за един от върховете на българската дипломация и в частност на действията на цар Борис III. България успява по мирен път да си върне изконна територия, без да се пролее нито капка кръв.
Американското списание „Тайм“ обявява цар Борис за световна личност на месец януари 1941 г. и публикува снимката му на корицата – нещо, което и до днес не се е случвало с друг български държавник . Негови са думите: „Докато съм цар, българска майка няма да върже черна забрадка заради загинал във война син или съпруг“. „Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи“. Тези думи са произнесени през 1961 година от главния израелски обвинител Яков Бар-Ор. Освен всичко останало в навечерието на Втората световна война населението на България е над 7 милиона (без анексираните територии). Предполагам, че заради всичко това, известният писател Любомир Гутев обобщава, че „през 30-те години на 20 в. в България се води последователна и прагматична политика.“.
Две години след започването на Втората световна война цар Борис III пази неутралитет. България поддържа нормална политика с всички участници във войната, но това няма как да продължи дълго. През 1939 г. Германия окупира Полша, а две години по-късно това е съдбата на по-голямата част от Европа. Българската държава се оказва принудена да вземе категорично и ясно решение, след като немските войски са на Дунава с дестинация Гърция. Сърбия и Гърция са разгромени за около две седмици. Нима съдбата на България е щяла да бъде по-различна?!
Следва съюз с Германия, подписан от министър-председателя Богдан Филов. България, като съюзник на водещата военна сила – Германия, веднага получава право да анексира всички територии с преобладаващо етническо българско население, отнети от диктата на Ньой. Тя го прави. Българските войски влизат в Западните покрайнини и Вардарска Македония, където са посрещнати с радостни митинги и възгласи „Да живее България“, „Да живее Царят Обединител Борис III“, „Един народ, едно царство, един цар“. Това е заснето на киноленти и те стоят. Възвръщаме си и Добрич и Силистра, както и Беломорието.
До 1943-та всички администрирани области на България са следните: Битоля, Скопие, София, Враца, Пловдив, Беломорие, Русе, Стара Загора, Бургас и Шумен и островите Тасос и Самотраки. Забележете – без Солун и Ниш.
Това са Мизия (вкл. Добруджа), Тракия и Македония, чиито територии описват като български всички историци от римските хронисти до академик Константин Иречек. Това е истинската територия, населена предимно с българи при падането и по времето на турското робство. Това е България, очертана от фермана на Абдул Азис, с който той узакони Българската Екзархия. Това са българските земи, които от алчност в последствие ни отнеха нашите съседи и братя по вяра – сърбите и гърците, подкрепяни от Великите сили (отчасти с изключение на Германия). Когато се вгледаме в подробната карта, ще съзрем и трите малки общини – Струмишко, Босилеград и Цариброд.
И там, в тези области до 1943 година няма военни действия, няма фронтова линия, няма бомбардировки, а само военнопленници – сърби и гърци, които българската армия доброволно освобождава, и спасени евреи … когато целият свят гори в кръв. Реално България е във войната, но не воюва. Нормални са отношенията и със Съветска Русия. Българската земя, когато е под собствена власт, винаги е оазис на мира. Нима не е вярно!?
Много години, препрочитайки, анализирайки и проучвайки в детайли края на Третото Българско царство, съзирах годината 1944 г. като преломна, а състоялата се през 1947-ма Парижка конференция, която осакатява България по границите от 1919 г. (с малки разлики) като край на всички борби за национално обединение. Навярно е така.
Като че ли преди това има една друга година, която предопределя последвалите трагични събития… 1943-та. На 28-ми август (Успение Богородично по стар стил) умира последният български монарх – обичаният от целия български народ – цар Борис III. Бог го упокоява тогава, когато е най-необходим не само на България, но и на целия свят…, за да превърне отново народът и страната ни в мъченик. „Защото когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи Соломонови 3:12).
Някои казват, че над 370 000 българи преминават през храм паметника „Св. Александър Невски“, за да се поклонят. Все още живи очевидци твърдят, че при печалната вест хората са превземани от такива силни скръбни чувства, че скоро отвсякъде се е чувало ридание… Това продължило с дни и е запечатано на киноленти. Цар Борис III е погребан в Рилския манастир, според неговото желание. До гроба му стои дърворезба, изработена на 10 октомври 1943-та година от жители на село Осой, Дебърска околия, на която пише: „На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония“.
Той е отровен. Каквото и да се говори днес, двамата доктори, които са се грижели за царя, са вярвали, че той е умрял от същата отрова, с която през 1941 г. е отровен и гръцкият генерал Метаксас. И други историци и изследователи поддържат същата теза. Един от тях е авторът Иван Георгиев. След задълбочен анализ на възможните ситуации в България при евентуална кончина на българския монарх, Георгиев казва: „…става ясно, че Фюрера няма никаква причина да посегне на живота на цар Борис. За сметка на това обаче други имат. И това са съюзниците и най вече СССР. Опразването на престола и известният период на базвластие, последван от едно слабо регентство са добре дошли за установяването дори на нов държавен строй и за превръщането на България в съюзник на Съветския съюз.“ . Аз бих добавил – дори нещо повече от съюзник. С риск да отклоня вниманието от основната тема, ще посоча накратко един слабоизвестен факт, главно заради многото противници на гореизложената теза.
През последните седмици от живота си цар Борис се опитва да инициира преговори между САЩ и западните сили с Германия за прекратяването на войната и за сключването на сепаративен мир. Именно една такава развръзка би разрушила така дълго градения от Сталин план за излизането от войната на СССР като победител и лично на него като „спасител на световното човечество от нацисткия враг“.
Безсмислено е да разнищваме събитията след този ден – трагичната кончина на цар Борис. Те са коварни. Изпълнени с лъжи, интриги, безчовечност и смърт. Настъпва време, в което обезумелите за власт диктатори безмилостно ще разцепват не само България, но и цяла Европа. Други насилствено ще създават съюзи, които скоро ще се разпадат. В момент на предателска власт, изменила на висшите български идеи и идеали, ще са начертае старата „черна граница“ на Западните покрайнини и то с километри навътре в България. Така разправят и до днес за комисиите – кога подкупвани, кога заплашвани от комунистическите сръбски власти. За една година са убити над 300 българи в опит да преминат границата, често, за да отидат до гробищата, до извора с вода или просто в България. За тях в архивите пише, че са убити „при незаконно преминаване на границата“.
Експериментите с Вардарска Македония са безчовечни и абсурдни – плод на болните амбиции на диктаторите Сталин и Тито и изцяло в ущърб на България. Десетилетия, откъснатите от Родината българи в Беломорието и Вардарско, ще бъдат малтретирани, избивани и прогонвани от родните си земи… Про-сръбските политици на съвременната държава Македония, за разлика от нейния народ, и днес продължават да проповядват лъжливата си и измислена историческа наука, станала за присмех на целия свят, вместо да признаят общата си, до 1946 г., история с България. Впрочем така биха решили всичките си проблеми, но биха се отърсили от Сръбското влияние. Тогава отношенията с нас – техните братя, биха родили нови, търсени и естествени процеси на сближаване и дори обединение. Това отново няма да се хареса на някой…
От друга страна, трудно е да се отречеш от думите си, когато си ги изричал и писал в продължение на почти един век. Вярно е също, че няма как да издържи история, скалъпена върху основата на лъжи и манипулации.
Притеснително е, че ние днес сме склонни да забравяме, да изопачаваме, оскверняваме и предаваме историята си… Това е равно на убийство, каквото бе извършено през февруари на 1945-та г. в Софийските гробища, когато за една нощ бе разстрелян целият държавен елит начело с принц Кирил. Слухът за стореното в онази нощ носи покруса сред народа. Той осъзнава извършеното зло, но и своята безпомощност и безнадеждност. Тогава Панчо Владигеров пише известната Есенна елегия.
Страшно е, че историята на третото българско царство завършва с оскверняването и впоследствие взривяването на гроба на царя от група комунистически екстремисти, начело с Лев Главинчев, екзекуторът от 1945-та.
Нека не забравяме, че след последната руско-турска война, наречена Освободителна, множество българи загинаха заради своите поробени братя, останали извън пределите на родината. И макар днес да сме безпомощни да поправим сторените грешки, пропуснали времето за това, поради незнание на историята и липса на смелост и политическа воля, нека поне да знаем истината и да я помним.
При все това не мога да завърша тези си размисли с тъга и отчаяние. От друга страна, след като ги започнах със вдъхновената творба на Емануил поп Димитров „ГРАНИЦА“, смятам да ги завърша със стихотворението „ВЪЗКРЕСЕНИЕ“ на един друг наш позабравен поет – Петър Горянски.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Когато Ти всеблаг, добър и чист,
през тази нощ възкръснеш на Голгота,
недей отвръща кротките очи
от всички нас, останали в живота…

И не отлитай в синия простор,
за да застанеш в Трона Си небесен,
недостижим сред ангелския хор,
запял за Теб най-светлата си песен.

А мълком слез от дървения кръст,
и нека в мрака стъпките Ти леки
оставят върху родната ни пръст
една безкрайна слънчева пътека.

Ний всички ще Те срещнем като брат
и кротко ще целунем Твойта дреха,
в която росни капки кръв димят,
за да ни бъдеш радост и утеха.

Тогава Ти ще видиш в тез поля
как нивите шумят и зеленеят,
как людете сред радост и тегла
и тежък труд все скръбни песни пеят.

Как майките издигат топла длан
и с пръстите си мълком благославят
децата си, убити в люта бран
за роден край, венчани с вечна слава.

Ще разбереш тогава тоз народ,
как в свойта скръб мълчи и се бунтува
и как копней да види оня свод,
под който Вардар пей и се вълнува;

на Тракия смълчаните поля,
в които зрей най-едрата пшеница,
където лете скърцащи коля
по пътя пеят в дълга върволица;

и Бялото, разпенено море,
което праща в поздрав топъл вятър,
и ни припомня скъп завет: не мре,
тоз, който падне в бой и с обич свята…

За благослов ще вдигнеш Ти ръка
над тоз народ измъчен и невесел.
А в дебрите на стария Балкан
ще прогърми навред: „Христос возкресе!…”

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми