Нашата общественост и особено по-будните и образовани българи не чакат 1878 г. и учредяването на Княжество България. Още през ХVⅡ и най-вече – през ХVⅢ в., макар и под турска власт, едно след друго се сформират килийни училища по цялата българска земя. През тази епоха по-известни просветни центрове са градовете и селата около по-големите манастири, но те съвсем не са малко на брой. Открояват се Самоков, Враца, Сливен, Казанлък, Карлово, Калофер, Стара Загора, Плевен и Видин. Българската книжовност се поддържа през това време и в Търново, Арбанаси, Пловдив, Пазарджик и Асеновград. Известни просветни средища също са и Габрово, Котел, Трявна, Елена, Тетевен, Жеравна, Панагюрище. През ХVⅢ и ХⅠХ в. училища има и в много села. По непълни данни през този период у нас функционират повече от 270 училища (Чакъров, Н., Атанасов, Ж., 1975: 24, 25).
Постепенно през ХⅠХ в. килийната форма на ограмотяване преминава във взаимно-спомагателна, но въпреки това килийните училища се запазват и след 1835 г. (Пак там: 25).
Процесът на обновяване и осъвременяване на българското школо е сериозно повлиян от появилите се гръцки училища и това е един силен тласък за родното образование. Древногръцката наука, чрез постиженията си в областта на философията, теологията, историята, медицината, физиката и математиката се преподава в училищата на о. Хиос, в Цариград, Смирна, Янина, Солун, Брашов, Яш, Одеса и др.( Кирилова, Е., 2012: 95). По техния пример гръцки училища се откриват в Мелник, Велес, Пловдив, Сливен и пр. И наистина през изучаването на гръцки език се достига много по-лесно и бързо до дълбочината на научната терминология – главно с гръцки произход, поради това, че текстовете се изучават в оригинал. Тези училища са наречени елино-гречески.
Съвсем скоро обаче, самите техни основатели, като даскал Андончо от Котел, Емануил Васкидович от Свищов, Райно Попович от Жеравна, започват да ги прекръстват на елино-български и накрая на славяно-български, навярно поради осъзнаването на важността не толкова от интелектуално обучение, а от родолюбиво българско възпитание. Преминава се към изучаването главно на българска граматика, затова и Неофит Бозвели озаглавява съставения от него учебник „Славянобългарско детеводство“.
В писмото си до Райно Попович Васил Априлов се възмущава, че българите, възпитаници на гръцки училища, забравят рода си „и изповядват надменно: „Аз съм грък!“ (на гръцки език– бел. авт.). Те са загубени за нас, те са се напоили с чужд дух, те се срамят за славянското си „варварско“ потекло […]какви малодушни и непроницателни сънародници“ (Арнаудов, М., 1930: 87) Априлов е завладян от богатството на древната българска литература и вижда в гръкоманите заплаха; не само за родното образование, но и във възможността за един несправедлив успех на целия духовен гръцки гнет, осъществяван през епохата на игото и особено в последните десетилетия (М. Арнаудов, 1930). Въпреки това самият Арнаудов твърди, че дори и гръцките възпитаници под влиянието на „Априловци“, към средата на ХⅠХ в. са престанали да се гърчеят, „да бъдат слепи оръдия на елинизма, за да се превърнат в пламенни ревнители на родната си книжнина“ (Пак там: 88).
За това преоткриване на българската книжнина, на цялата ни история и величието ѝ, безспорно по това време допринася небезизвестната книга на Юрий Венилин от 1829 г., „Древные и нынешнiе болгаре“. Този задълбочен труд, като една нова и съвременна „История славянобългарская“, завладява и вдъхновява много българи през Възраждането да дооценят и обикнат книжовно си наследство като едно истинско национално богатство, каквото то всъщност е.
А дали опасенията на Васил Априлов за погърчването на българския народ и вредата, която то може да нанесе на бъдещата политическа и духовна свобода, са били основателни, ще разгледаме малко по-нататък, когато хронологически стигнем до въпроса за Българската Екзархия. В нейно лице родната църква ще се яви един основател, щедър благодетел и крепител на цялостната просветна дейност след Освобождението, всред която своето достойно и особено важно място заема девическото образование.
Някои изследователи, като С. Георгиева, смятат, че в първите български училища девойките са ограничавани по религиозни причини. Ние намираме последното твърдение за дискусионно. А ако наистина е имало такива даскали, които не са допускали момичета и са смятали, че „жените не трябва да се обучават“ в училище (Георгиева, С., 2004: 81), то тяхното лично мнение съвсем не може да се приеме за меродавно, нито за обобщаващо представите на нашите възрожденци. Напротив. Мнозина от тях, и то – най-известните и отявлени личности, като д-р Петър Берон, Христаки Павлович, Петко Р. Славейков, Константин Фотинов и др., най-ревностно подкрепят идеята за девическото образование в печатните издания, които те самите списват – „Ружица“, и „Любословие“. И как би могло да бъде другояче, когато самият К. Фотинов приема за фамилия името не на родителите си, а на всеизвестната си баба Фота, за която по-късно отново ще стане въпрос.
Последно засегнатата тема отваря необходимостта да се подчертае, че именно християнското предание и древните християнски традиции в Европа и особено – на Балканите, са тези, които издигат високото достойнство на жената, като превръщат всяко твърдение за дискриминация над женския пол на религиозна основа, в несъстоятелно. Тъкмо обратното. В дълбочината на православните догматико-теологични принципи женското достойнство е издигнато дори над мъжкото. Това предание се утвърждава върху образа на светата Богородица, която според църковната химнология е „по-чиста от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“[1]
Тъй като този въпрос е основополагащ за настоящото историческо изследване, ще му обърнем внимание и ще го разгледаме малко по обстойно именно тук. Става въпрос за Евангелските слова: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).
„Заради определени Евангелски събития и поради догматично-практичната страна на Христовото учение, една група жени са наречени „мироносици“, а по-късно и „равноапостолни“. Те ставата първите последователи и постоянни слушатели на Христос. В тяхното число (на Мироносиците) влизат Мария Магдалина, Мария, майката на Яков и Иосия, и Саломия – майката на апостолите Яков и Йоан. Църквата причислява към техния лик и Сусана, Йоанна, а тъй също Марта и Мария, сестрите на Лазар, когото Спасителят възкресява от мъртвите. Всички тези жени се отличавали с огромно благочестие и самоотверженост и затова се удостоили да станат първите свидетели на Христовото възкресение, когато отивали, рано сутринта, да миропомажат тялото Иисусово.“ (Брояковски, С., 1930: 1)
Обобщавайки можем да кажем, че високото достойнство и назначение на жената в християнското семейство и по принцип – в обществото, каквото достойнство до този момент в Стария свят и Античността не откриваме, се затвърждава и от образа на света Дева Мария, наречена Богородица. Тя, нейният обручник, праведният Йосиф и божественият им Син Иисус, стават живият пример за християнско семейство.
Отнесени към жената, високото ѝ достойнство, важността на нейното образование и незаменимата ѝ роля в живота изобщо, звучат и следните ключови постановки в статията „За назначението на жената“ написана от известния в миналото свещ. С. Брояковски. В нея се изразяват общоприетите християнски възгледи, че жените християнки трябва да затвърждават в душата си образа на светите Мироносици и св. Богородица, стремейки се да придобиват и съхраняват техните високи и достохвални добродетели(Брояковски, С., 1930: 1). (Поради тази причина много от първите девически училища носят името на ключовия празник на св. Богородица – Благовещение.)
На по-късен етап преосмислянето на това женско достойнство в съвременен, научен, педагогически и възпитателен контекст, както и високозначимата социална вградимост на културната, компетентна и образована жена ще бъдат една от причините за организирането на строго обособеното девическо образование. То е широко застъпено не само на територията на нашата страна, още преди 1878 г., но и в Европа. Дори и днес то процъфтява всред най-развитите европейски общества. Само за пример: Roedean School (Реден Скуул) е девическо пансионно училище, което се намира в непосредствена близост до един от най-оживените градове в Англия – Брайтън, отстоящ от Лондон само на 45 минути с влак. И днес то e eдно от най-престижните пансионни девически училища, в което са се обучавали редица известни дами – политици, актриси, писателки и журналистки. Кампусът на училището се простира на 47 хектара зелени площи и предлага отлични условия за обучение и настаняване (https://roedean.co.uk/).
Ето защо при девическото образование, още в началото, педагогическото взаимодействие се концентрира върху факта, „че никой не може да допринесе такава полза за семейството и дори за целия народ, колкото благоразумната и благочестива жена. А колко много може да направи вярващата майка за децата си. Колко лесно може да вкорени тя в сърцата на децата си страх Божий, любов към ближния, послушание и много други християнски добродетели и правила за добро поведение… благочестивата майка, както никой друг, ще съумее да научи децата си да вярват, да любят и да се надяват на Бога, да се трудят и да пазят родителското благосъстояние – с една дума, да живеят според повелите на Бога. Къде, ако не в сърцето на вярващата християнка, болните могат да намерят състрадателна грижа за себе си, сиротните – майчинска грижа и възпитание, нещастните – думи на утеха и състрадателна помощ? По-нататък Брояковски продължава: „Подир смъртта на мъжа си света Емилия останала вдовица с девет деца. Всички тях възпитала в дълбока вяра и благочестие. Трима от тях сетне станали епископи и велики учители на Църквата: Свети Василий Велики Кесарийски, Григорий Нисийски и Петър Севастийски. Благочестивата Нона, майка на свети Григорий Богослов, обърнала в християнството своя съпруг Григорий, който по-късно станал епископ на Кападокийския град Назиан. Благочестивата Антуса, майка на свети Иоан Златоуст, като овдовяла на двадесетгодишна възраст, не пожелала да стъпи отново в брак, а всецяло се предала на длъжностите си на християнска майка. Тя се заловила с възпитанието на своя син и особено се стараела той да изучи божествените писания. А после нищо не могло да затъмни в душата на сина ѝ това християнско, благочестиво възпитание; нито лошите примери на другите, нито езическите учители. “ (Брояковски, С., 1930: 1).
Разглеждайки процесите в родното образование, особено през очите на възрожденците от края на деветнадесетото и началото на двайстото столетие, твърде осезаемо се чувства християнският дух, който определя и това ново начало; процесите на възраждане, особено в сферата на културата и просвещението, сякаш не би могло да протекат другояче, имайки предвид решаващата роля на българското духовенство не само в миналото, но и сега.
Нашата просвета е родена в купела на православието в едно с буквите, църквата и първото ни царство на Балканите. И сега, още преди Освобождението, българското училище се таи по частните домове на свободолюбиви българи. Именно там, под ръководството на родолюбиви монаси и монахини, децата тихо шепнат гяурското слово, сричат Часослова и Евангелието в манастирските и черковни притвори, вкопани на метър в земята.
Първите български училища привличат децата на по-богатите българи, но не са забравени и по-бедните. Образованието е безплатно, функционира чрез дарения, а първият и най-важен предмет е „Закон Божий“. Това е историята на Стария и Новия завет, но обработена с цел конкретните педагогически нужди. Изводите напътстват към християнския морал и нравственост, които нашият народ познава и пази повече от тринайсет века, но и които са написани дълбоко в невеществените скрижали на сърцата ни.
Някой навярно ще коментира именно този дух като нещо остаряло и изоставено от светските европейски училища, където започва все по-осезаемо да се улавят новите течения на материалистичния хуманизъм. И наистина: в Западна Европа строго църковното образование среща известна идеологическа опозиция. Относно този въпрос трябва да се отбележат две важни обстоятелства. Първо: у нас в периода на възраждането на практика не може да става въпрос за строго черковно образование дори и в най-ранния период, защото навсякъде ние виждаме да се преподават и модерни светски науки. А споменатия християнски дух не пречи, а напротив – подпомага педагогическия процес, като указва положително влияние върху възпитателния елемент, има обединяващи функции по отношение на общите ценности, подкрепяйки духовните сили и стремежа към съвършенство във всички аспекти на човешкия бит, както и на културния живот. Но нима в Европейското образование ние не откриваме дълбоко залегнали същите християнски конструкти?
Според един от първите историко-педагогически сборници у нас, дело на П. Минев и д-р К. Свраков, Хуманизмът и Реформацията на Запад показали път към съвършено нов ред в педагогическо отношение, но въпросът според тях е, дали тези две течения, чертаейки своите нови линии, са успели да осъществят на практика теоретичните си постановки (Минев П., Свраков, К., 1906: 195). Макар да прогласяват свобода и самостоятелност в образованието, те залагат най-вече на старата гръцка и римска култура. И тук напълно логично звучи твърдението, че от създател на история, човекът, следвайки средновековните хуманистични послания, става неин заложник. Недооформените и неясни предписания на хуманизма довели до оформянето на различни идейни кръгове, с ярки представители, чиито педагогически парадигми изпълвали цялото образователно пространство с философски системи от сухата схоластика до абсолютната свобода. Така например при Агрикола хуманизмът бил живот, при Еразъм – дух, а при Меланхтон – знание.
През този период един от най-отявлените представители на модерния хуманизъм е французинът Франсоа Рабеле (1485 – 1553). Страннолюбив и неспокоен е неговият изследователски дух. И макар да преминава през различни периоди, в едно от най-известните си произведения, „Писмото на Гаргантуа до сина му Пантагрюел“, той пише следното: „още от младини се посвети на труд, прилежание и добродетелност. Примери и съвети можеш да намериш на всяка крачка […] трябва да се потопиш в знанията, като в море. Те ще бъдат оръжието, с което ще пазиш моята и твоята (Бел авт.) чест[…]не забравяй и това, че мъдростта не стои в развалената душа, че знанието без съвестта е убийство за душата; затова обичай Бога, вярвай в Него, служи му и се привържи към Него“ (Минев П., Свраков, К., 1906: 198,199).
Не може да бъде подминат и Мишел Монтен (1533 – 1592), който още през ХVⅠ в. повдига въпросите за лошото влияние на децата в общото училище, за противопоставянето във възгледите на родители и учители, както и в нуждата от индивидуален подход в преподаването. Той изтъквал важността на съдържанието пред формата, на творчеството пред сухото и голо знание, твърдейки, че огледалото на думите и знанията, това е самият живот, тъй че „знанията трябва да облагородят нравите, да урегулират разума му, да му помогнат да познае себе си, да го научат достойно да живее и достойно да мре“ (Пак там: 200)
И след като сме засегнали този въпрос, няма как да отминем факта, че много от изследователите и учените през ХVⅡ в. като Коперник (1473 – 1543), Кеплер (1571 – 1630) и Галилей (1564 – 1642), привърженици на свободното и логическо мислене, отхвърлят остарелите представи и постулати на Римската църква и със своите постижения и открития предизвикват обрат в цялостната наука. Те насочват всички свои наследници не само към свободно изучаване на природата, но и към изясняване на самата човешка природа. Така наред с естествените науки се поставя началото и на съвременната психология. Постепенно, до към средата на ХVⅢ в. се преодолява онзи сериозен застой в науката, образованието и цялостната култура, който изкуствено бил налаган от Рим в продължение на векове. Но именно тези обстоятелства станали основната причина, по-късно, през ХⅠХ и ХХ в., развитият съвременен хуманизъм да отхвърли изцяло религиозния дух от науката и образованието. Консерватизмът на Римския институт, изразен в преследването на свободната мисъл, индулгенциите, инквизицията и неотменения и до днес догмат за непогрешимостта на човека-църква – папата, не само че предизвикали реформаторския дух в цялата западна култура, но по-късно довели и до категоричното отхвърляне на всяка църковност. За жалост през този период на зараждащия се на Запад хуманизъм, Византия, люлката на свободната и одухотворена православна, философска, богословска и научна мисъл, отдавна била заличена от политическата карта на света. Няколко десетилетия по-рано същата участ сполетяла и повечето просветени православни балкански народи.
Моето обобщаващо мнение по въпроса за духа на просветната дейност, като особено проявление на човешката култура и преподаването ѝ – във всяка една епоха – се обуславя от следните обмислени и изследвани през годините възгледи: като начало, бих се абстрахирал изцяло от псевдонаучните постулати на римо-папизма. От друга страна, познавайки в известна степен високата научност и култура на православната книжовна мисъл, както и дълбоката езиково-просветна сила на българо-византийската православна традиция, смятам, че думите на Владимир Вейдле казват съвсем точно и изчерпателно най-същественото по този въпрос.
„Вярата и религията (Става въпрос за Ортодоксалната вяра. Бел. авт.), която не се отделя от вярата, имат право да не знаят нищо за културата, но…културата няма право да не знае нищо за религията, особено за тази религия, която я е породила и възпитала. Културата остава вкоренена в религията и солидарна с нея, даже в случай че нейните носители, така наричаните културни хора, не знаят или отричат това.“ (https://vestnikiskri.com/)
За да можем плавно да преминем към определения исторически период, а също – за да се оформи един интересен и съдържателен увод, ние разглеждаме времевия контекст непосредствено преди Освобождението, с различни тематични препратки, опитвайки се да уловим предисторията на самото девическо образование в България, но и неговата дълбока същност и темпорална необходимост.
Именно в този момент нашите будители са разделени в своите позиции: някои от тях, като Г. Раковски и капитан Васил Вълков виждат освобождението в организирането на въстания, по примера на гърците и сърбите. Други, като Васил Априлов например, смятат тези „предприятия“ за „безсмислени“ (Арнаудов, М., 1930: 83). Това личи от неговите думи: „който имъ помага и ги советува, прави зле на братья та си, зачто то ща ся загубят невинно окяните и ща зематъ на глава та си грехатъ на много невинни жертви […] Както и другъ пать ви казах, който обича добро то и счастiе то на рода си […] да гледа едно учение то“ (Отново там).
Важно за Априлов е да се работи усърдно по възраждане на родното образование, училищното дело и книжовната продуктивност.
Неслучайно споменаваме името именно на един от пионерите на съвременното българско училище Васил Априлов. Като човек със завидно образование и голям опит, преминал през различни периоди на оформяне и развитие като личност, той преосмисля много свои ранни позиции, в полза на икономическия прогрес и борбата за политическа свобода и става безкомпромисен защитник на образованието и духовното развитие, както на отделната личност, така и на цялото общество. Той вижда в това най-сигурния път не само към свободата, но и към успеха и благополучието във всяко едно отношение.
През ХⅠХ в. Османската империя се реформира и обновява, макар Лео да твърди, че тя едновременно с това отслабва и е обезлюдена. Спасов казва, че отслабването на империята се отразява благоприятно върху развитието на завоюваните балкански народи, които уверено тръгват по пътя на националното самосъзнаване и извоюване на политическо освобождение.
Навярно двата процеса са взаимно свързани; навярно епохата на войни и вътрешно-държавни катаклизми изтощава силите на Империята. Така или иначе необходимостта от ограмотяване и образоване, както и от повдигане на житейското благосъстояние на държавните поданици представлява цел и политика и на имперската власт.
За това свидетелства Хатишерифът от 1845 г. Самото султанско правителство, в духа на Танзимата[2] от 1839 г., е загрижено да подтикне образователното дело в държавата. През м. януари 1845 г. султан Абдул Меджид Ⅰ се явява във Високата порта и прочита написания собственоръчно от него хатишериф. Той изказва истинската си болка от бавното морално и материално повдигане на империята и желанието за основаване на училища и благотворителни заведения. Султанът предписва на Великия везир и останалите министри да осигурят икономическо подобрение на всички народности в държавата. Според него това зависи от „отстраняване на невежеството и в религиозните и в светските неща“ и смята, че най-неотложна задача е „откриването на необходимите училища, в които да се усвоят науки и принципи на разните изкуства и индустрии“ (Engelhardt, E., 1882-1884: 75). Султанът нарежда още „да се отвори една обширна болница, предназначена за бедните от всяко племе и от всяка религия, дори и за чужденците“ (Отново там).
Тези хуманни инициативи не остават без реакция на възмущение и незаинтересованост от крепителите на старите религиозни държавни традиции, ала султанските сътрудници все пак успяват да преустроят някои школи по медицина, военно дело и технически науки в малко по светски дух, като се отварят безплатни училища (мектебе) и по-високи школи (медресе) (Арнаудов М., 1930: 84).
Един друг голям будител, йеромонах Неофит Хилендарски – Бозвели, обаче посреща с радост този жест на Султана, хатишерифа от 1845. А неговият близък сътрудник и борец за църковна независимост, Иларион Макариополски, превежда още същата година „това царско начертание“ на български език, като го придружава с едно възвание към народа, препоръчвайки настойчиво да се спазва волята на султана и да „устроят на здраво основание народното просвещение за всякаго чина: духовен, търговски, политически, земеделски, като възненавидят невежеството“ (Пак там).
Макар сега да се възползват от прокламациите за реформи, будните и образовани българи всъщност съвсем не чакат подобни султан-ски актове и много по-рано са организирали своите училища, които по това време вече са в процес на силна модернизация. Самият Априлов, с помощта на Иларион Макариополски и други заможни българи, открива свое училище в родния си град Габрово още през 1835 г. Това е годината, след която индивидуалните образователни инициативи прерастват в едно новобългарско просветно движение исе способства за постепенното съзряване на българската нация.
Оказва се, че д-р Петър Берон, С. Доброплодни, В. Априлов и др. в своето си време, задават много по-актуални въпроси по отношение на повсеместното девическо образование, отколкото да речем Русо, разглеждан като един от най-свободомислещите представители всред съвременниците си. Въведеното от него понятие, като „Здрав смисъл“ на благородническото съсловие, легитимиращо се само себе си, изключва (защото Au-dehors не би разрешил) образованието на всички момичета. Исторически факт е, че този принцип (за повсеместното девическо образование), макар да не се осъществява веднага, е поставен в основата на представите и действията на нашите ранно-възрожденски педагози. Що се касае до Петър Берон, той решава и един много голям проблем на образованието, съществуващ не само на територията на Османската империя, но и в цяла Европа: въпроса за финансирането на училищата. Някой би казал, че чрез личните си дарения той решава този въпрос локално, но сякаш не е точно така, защото никак не е маловажно, че той дава добър пример, последван много бързо от други заможни българи, превърнал се по-късно в общонародна практика. По-същото време в Европа високите такси на частните училища отблъскват доста младежи и девойки, макар в повечето развити държави първите закони за задължителното образование да са факт още в средата на ХⅠХ в.
Още през 1846 г. Петър Берон изцяло издържа девическите училища в Шуменско, Котел, Търново, Елена и Сливен, в селата, където има черкви (Ганов, Д., 2021: 12; Аргирова-Герасимова, М., Атанасова Д., 2009: 6). Според К. Фотинов, със средствата на дарителя се заплаща на всички учители в изброените центрове, а в Котел – и на шивач, който да обучава котленските девойки (Ганов Д., 2021: 12). К. Фотинов заявява „Постави пет училища и ревностно подкреплява ги със свое и богоданное му имущество […] казваше ми, че са за девическо учение тия училища.“(Пак там)
В същата година докторът инициира създаването на девическо училище в Разград (Стоянов В., 1889: 804-805).
Споменатите изследователи споделят, че в тези конкретни случаи няма никакво допълнително финансово участие, освен чрез привличане на нови дарители. Това е съвсем логично: към 1846 г. няма официално нито българска църква, нито българска държава. Изключително важно е: изброените девически училища са за всички момичета, без оглед на социалния им статус. Как звучи това на фона на световното статукво? В Руската империя и Европа остават още 10 години до формалното откриване на официални девически училища, „в САЩ няма и няма да има такива“ (Ганов Д., 2019: 12), а навсякъде – и в Америка (с изключение на щата Пенсилвания), и в Европа градските училища са платени или финансирани от крехка и нестабилна система, изключваща – един единствен дарител. Из селските райони на Прусия и Франция по-принцип няма девически училища. В това отношение примерът на П. Берон е изключителен.
В края на ХⅠХ в. интерес представлява финансирането на училищата в Англия. То е от съвременен капиталистически тип: високи капиталовложения, които впоследствие носят голяма печалба на инвеститорите (главно от такси за обучение). Докато у нас Берон не е собственик на училищата, които издържа, той няма никаква печалба от тяхното съществуване. Безпрецедентен остава и фактът, че през целия период на издръжка дарителят нито веднъж не посещава училищата, които подпомага; той сякаш няма време за пътувания на територията на Османската империя. Възможно е целенасочено да разграничава личността си от самата дейност, желаейки да насочи общественото внимание изцяло към самата кауза. В нито една училищна кондика не е записано името на Петър Берон като дарител. Ето това е истинско дарителство!
Ганов твърди, че възпитаничките на по-късно появилите се в Европа и Русия девически училища (интернати) имат много недостатъци главно по отношение на ограничителните си възпитателни функции, свързани с религиозно-шовинистични фундаменти.
В това отношение визията на Берон за девическото образование е далече по-реална и прагматична, съвременна и демократична. Той не се стреми да променя социалната среда, а по-скоро чрез обучението да подобри социалната роля на жените в съществуващата конюнктура. Тази идея е гениална за 60-те години на ХIХ в., когато в предреволюционна Европа политическите водачи се опитват да постигнат обратното: чрез образованието да променят радикално социалната среда. И ако Берон постоянно видоизменя образователния си модел, той го приспособява с промените на обществените отношения в Османската империя, като запазва висотата на общовалидните етични норми. Той не копира чуждестранните образци, които са му напълно познати, което личи и от финансовата му политика. Така той се оказва автор на собствена образователна телеология, оставила своя отпечатък в българското девическо образование.
[1] Из „Достойно есть“.
[2] От арабски – реорганизация. Понятието се свързва с периода на реформи в Османската империя, наченат с въвеждане на нови закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I, на 3 ноември 1839 г. и приключил с приемането на първата османска конституция през 1876 г.
