Св. Киприян – българин.

()

Излезе от печат новата ми авторска книга за св. Киприян, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия, светителствал на тази висока длъжност цели седемнадесет години. Съдържанието на книгата е синтезирано и сбито, въпреки че хвърля поглед върху един сложен исторически период, времето около падането на Източна Европа и Византия под Османско владичество. Текстът проследява и просветно-културните процеси през първия и втория златен век на България и влиянието им върху руската култура и цялото славянство.

Издава се с продкрепата на Асамблея „Народите на България“, Български енергиен холдинг, АЕЦ „Козлодуй“, Филикон и Унимед.

Фрагмент от съдържанието

България

На Балканите българските земи са осеяни с църкви и манастири още от времето на покръстването. Държавната политика на царете светци Борис и Петър дава възможност на книжовното дело, наченато от светите Методий и Кирил да се разгърне до нечувани и невиждани до този момент мащаби. Хиляди монаси[1] в десетки скриптории превеждат и размножават преписи от гръцки на български. И тук не става въпрос само за свещеното писание и богослужебните книги, но и за голяма част от огромното богословско и философско наследство на светите отци на Църквата. Обект на превод е и стойностната художествена литература: разкази, романи, химни.

Преките ученици на светите Седмочисленици (светите братя Кирил и Методий и техните ученици Климент и Наум Преславско-Охридски, Сава, Горазд и Ангеларий) Черноризец Храбър[2], Презвитер Козма, Константин Преславски, Йоан Екзарх и много други създават оригинални свои съчинения в различни литературни жанрове. Не малко са и поетичните творби.

Много важни са събитията след узаконяването на новата българска азбука и особено след написването на кирилицата от св. Климент. В този момент славянските народи и романите, намиращи се в трите посоки – север, изток и запад, са нехристиянизирани и почти изцяло неграмотни, докато всред българите християнството се разпространява не само заради близостта с Византия, не само заради личното желание (навярно по Божия воля) на император Михаил Ⅲ, но и заради особено близките отношения на българските канове с Византия от преди векове.

След официалното покръстване на българите (863 г.), първи ги последват сърбите (879 г.). При цар Симеон и войните му с Византия, територията на Сръбското княжество става част от българската държава, при което цялата книжнина и литература навлиза в придобитите  територии изключително лесно.

Исторически факт е, че българите през цялата си история, не са избивали и прогонвали местното население на нито една завоювана от тях територия. Затова и сега културните християнски процеси лесно заливат сръбските земи. Политически Сърбия отново ще е свободна в началото на 10 в., но църковно-книжовната традиция и българската писменост няма да си тръгнат никога повече от нейните земи. За масовата грамотност на сърбите обаче ще се погрижи много по-късно един друг българин, който ще осъществи най-голямата езикова реформа в Европа в областта на началната педагогика, като замени буквосъбирателния метод на обучаване със звукосъбирателен. Това е Константин Костенечки, наречен от сърбите „философ“. Той е наследник на Търновската книжовна школа и с неговите усилия, в началото на 15 в., населението на Сърбия се ограмотява само за няколко десетки години.

Българо-славянската писменост навлиза и в хърватските земи, и то доста рано, в края на 9 в. В този ранен период българските мисионери, главно монаси, пренасят богослужебни книги, написани на по-старата българска азбука, глаголицата. Заради това и до днес тези старинни букви се разглеждат в хърватската литература като представители на  сакрален архаичен период, който предшества започналия по-късно католически период, характеризиращ се с налагането на латиницата. Обратно на историческата логика, глаголическата култура  ще претърпи разцвет през 18 в., въпреки това латинските букви ще изместят глаголицата и тук, и в Румъния, заради агресивния запад и повсеместното изоставяне на древните традиции, макар българската азбука да обслужва прекрасно фонетиката и на двата народа.

И докато в хърватските земи заедно с латиницата трайно се заселва и католицизмът, то в Румъния православието, слава Богу, процъфтява и днес. Тези древни потомци на даките ще основат съвременната си държава малко преди Османското нашествие над Източна Европа, а неин официален език ще стане старобългарският богослужебен език.

Процесите, които наблюдаваме през периода 9-14 в. явно свидетелстват за настъпване на българо-славянските азбуки (глаголицата и кирилицата) на север, чак до Чехия и Полша.[3] За добро или за зло днес става точно обратното: отново от север настъпва латиницата, римопапизмът, протестантизмът и либерализмът със своите нови, а защо не и последни течения. И така Румъния в средата на 20 в. замени използваната през вековете кирилица с латиница, а по нейния път върви и днешна Сърбия.

Фактът, че, почти до падането на Балканите под агарянско владичество, навсякъде всред славяните се разпространява старобългарската книжнина, говори, че този език, малко или много, е бил разбираем и добре приеман из славянските земи. Със самото си раждане в купела на православието, той носи навсякъде, докъдето се разпростира, християнската култура, всявайки респект и уважение. Книгите се приемат и преписват дословно, заедно с пунктуацията и калиграфията. Всеизвестен е фактът, че т. нар. Светославов (Симеонов)  сборник е преписан за руския цар Светослав през 1092 г., заедно с хвалебствието към българския цар Симеон, управлявал 150 години по-рано.

Допуска се, че преписвачите не се от­клоняват нито на йота от българските оригинали, поради това че ги приемат като свещени. Осъзнава се фактът, че безпричинното видоизменяне на богословския текст във времето може да доведе до ерес.

Най-стриктно преписване на текста се наблюдава именно през 14 в. – време на своеобразен подем в българската духовност, литература и култура. Той се дължи главно на представителите на споменатата Търновска книжовна школа, известна по това време в целия православен свят. Тя създава неповторими богословски и литературни шедьоври, надминали времето си най-вече заради своите свети автори, вдъхновявани направо от Божия Дух. 

И така, книгите на Свещеното Писание са преведени още в средата на 9 в. от св. Методий, във връзка с Моравската мисия.  По-късно те са отново преведени от из­вест­ния презвитер Григорий в тогавашната българска столица Преслав. Най-разпространявани са Псалтирът и Четвероевангелието. Тази традиция остава в източния православен свят и до днес.

Превежда се голяма част от творенията на светите отци на Църквата, които са високо ценени във Византия. Но там се пазят и образци на различни култури. В областта на светската литература се превеждат най-стойностните произведения, които се съхраняват във византийските библиотеки. Благодарение на изкусните старобългарски преводи, освен точни – и красноречиви (благозвучни и красиви) славянските народи се запознават с най-доброто от  античното литературно наследство много преди Западна Европа, а и на много по-достъпен и разбираем език.

Не на последно място из славянските земи на изток и запад се разпространяват и оригиналните собствени творби на българските автори: жития, похвални слова, исторически произведения, философски и публицистични произведения, литературни творби, богослужебни химни,  някои от които – в мерена реч. Особено на изток, в руските земи, се пренася едно богато по  обем, съдържание и жанр литературно наследство.

Неслучайно проследяваме този важен период и процеса на разпространение на Християнството на север от границите на Византия, като в никакъв случай не забравяме, че той е продиктуван от братолюбието на културните и мъдри богословски среди в самата християнска империя, както и от самия император Михаил Ⅲ (842-867). Те са носители на святост и разум, на божественото желание да просветят целия свят, но не с меч и огън, а със словото на евангелското благовестие, и сред езическите племена да блесне и огрее светлината на спасителната Христова вяра…, да се спаси и последният и най-малък брат.

През чудния 9 век, Византийската традиция поема своя дълъг и труден път на север, но постига нечуван успех: превръща се във Византийско-славянска цивилизация. (За използването на този термин настоява проф. Рикардо Пикио,  един от най-големите слависти на двайсети век.) А това невиждано до този момент преображение става в границите на Българската държава, която се явява мощен духовен генератор, въплътил в дела благите намерения на Византия. Тази метаморфоза извършва сам Бог чрез самоотвержените български светии, отдали живота и силите си за благото дело, но и с решителната държавна под­крепа на благоверните български царе св. цар Борис, цар Симеон, св. цар Петър – последователно – в Преслав, Плиска, Охрид и Търново.“


[1] Летописци свидетелстват, че само в Охридската книжовна школа са работили около 3 500 бързописци. Бел. авт.

[2] Някои историци предполагат, че това е литературен псевдоним на цар Симеон Велики от времето, когато е бил монах. Най-значимото му произведение „За буквите“ е открито през 17 в. от руски слависти. Написването му се свързва с Преславския църковно-народен събор от 893 г., на който славянската азбука и славянобългарският литературен език са официално узаконени в богослужението и в дейността на държавните институции. Бел. авт.

[3] Д-р Петър Куцаров, 2005 г. Бел. авт.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми