Есен…

ДЪЖДЪТ НЕ СПИРА....
Милиарди нови, нови капки
разбиват се без жал в пръстта.
Отекват звуци като от клавиши - кратки,
безброй красиви трилери и ноти от небето
извиват се в кресчендо, форте, после пианисимо
и вятъра отнася екота далеч...
Навярно радва се земята слушайки небесната симфония.
Пирува с Божественото свое питие!


СЛЕД ТОЗИ ДЪЖД внезапно кипнал
светът напи се от любов.
Вечно жаден, той е свикнал
с пролетния благослов;
свикнал е да чува песен,
придружена с ясен гръм...
Зная, вече идва есен.


ОТНОВО ИДВА ЕСЕНТА…
По пътя стар при нас ще слезе.
И ветрове ще пеят песента й.
И вече няма да е същото.

Над хълмовете ще тъмнеят сенки, 
големи, черни; хлад ще вее.
Червените узрели дренки – 
студени – капки кръв се леят.

Какво Творецът в теб е вложил, 
сезон – умиращ, шарен, хладен?
Сърцето ми да полети не може, 
само тъгата в теб е млада…

Но днес си толкоз милостива – 
с последен лъч и закъсняла нежност 
ти милваш ме и в мен прелива, 
в душата ми докрай, надежда.


СЛИЗА ВЕЧЕРТА, която 
носи онзи аромат 
на отминалото лято, 
на притихналия свят!

Той ще онемее бледен 
и сред жълтите листа 
хладен вятър ще повее 
и ще дойде есента!

Птиците докрай не ще отлитнат, 
сутрин пак ще пеят там.
Нови ручеи ще бликнат 
във гората нейде – знам!

Няма да е толкоз тъжна!
Та макар и без листа, 
както всякога е длъжна 
да дочака пролетта.

А през пролетта  ще пеят 
нови птици, нова песен!
И от радост ще немея, 
и живота ще е лесен…

Сутрин, щом зората нежна 
лее сребърни струи 
слаби клончета ще свеждат, 
росни, своите реси…

С нежни птици, с тиха песен, 
с мойте стъпки във леса 
си отива всяка есен.
Просто стават чудеса!