()
На слънцето забързаният диск 
на изток пак изплува във червено…
И моя лист със сила отразена 
пак свети като ширнала се вис. 

По него мога да рисувам волно, 
но със перото на умората
а не със четка и бои 
и не – илюзии фриволни.

Събуждам се, посрещам слънцето, 
молитва към Твореца литва, 
и някъде дълбоко в мен пониква 
едно посято, малко зрънце….

Но вече пладне е, листата натежават. 
Умората на всеки ден, 
стаила се е, гасне в  мен, 
като загасващата привечер жарава…

И въглените се превръщат в думи 
неведоми, на някаква вечерня,
с неземен ритъм в нас отмерена, 
за да възкръсне всичко по между ни!  

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми