Февруарски мисли

Каква ли чудна пролетта ще нацъфти, 
какви ли светли дъждове ще ръкопляскат…
Родино мила, земен рай си ти, 
извезан от неръкотворен, чуден блясък! 

Творецът, Богът, дето всичко сътвори, 
събрал е в теб, и тихичко изведал, 
ония всички земни красоти 
в света ни – ведом и неведом…

Загледан, Майко, в тия красоти 
от Краище и Ком – до Еминето, 
от Дунав – с тихите води, 
та чак до тихия Атон в морето, 

оставам аз без дъх, събрал с ръце 
и всичките ти майчини завети, 
като Христови думи – във сърце, 
над моя труден път, в тъма, да светят.

Ще грееш, Майко, силно над света, 
защото Бог всред тебе чудеса е сторил…
Изведа с букви твоята съдба, 
създаде в Слово твоите простори!

И не, че златен беше, Майко, царският престол, 
и не, че твоят скиптър беше скъп…
А само твойта свобода си имаше Апостол, 
и само твойто слово, Майко – Епископ. 

От тези времена – до днес, пък и на веки, 
издигат кръстове из Стария Балкан, 
от камък и дърво, и от ребра човешки… 
Христови кръстове, не Вавилонский истукан.

За туй гордея се, че делото Христово 
извърши се стократно под наший небосвод; 
че нашето спасение е готово, преготово, 
че Кръстът е Голгота на българския род!