Лакатнишките скали не са Лакатнишки, те са Милановски. За това обаче малцина знаят. Всичко край пътя, що е от страната на скалите е Милановско землище, та затова и самите скали са Милановски. Безспорно, такава красота се вижда рядко, въпреки че местните им викат, „камик“ „каманяк“, „грамада“, „пезуль“, „грамадляк“ и др. По-книжовно звучи изказът на пришълците и туристите: за тях образуванията са скали, канари, ридове… Рядко, но все пак се намират и още по-поетични наименования, като „скални възвишения“, „рътлини“, „причудливи природни феномени“, „гранитни редути“ и пр. и пр.
Никакви гранитни редути не са те, ами са си най-обикновени „камънье“: ето още един пропуснат диалектизъм от богатия речник на планинците, хората от Дефилето, Клисурата, Проломът…, наричан от самите тях понякога просто „по Искъро“.
Съвсем не е тайна, че някои скални ридове стърчат над другите, с просто око се вижда. Защо тогава се занимавам с тоя безинтересен въпрос? Сега ще разберете.
Отколе по най-високите скали българинът като че ли има нужда да туря по нещо, най-вече знамена и кръстове. Тази традиция се основава от семинаристите… След като Софийската Духовна семинария е изхвърлена, тъй да се каже, изметена от столицата през 1946 г., депутатите от новата Народна власт се чудят къде в крайна сметка да запокитят цялата непотребна семинарска паплач, заедно с някакви си там попове, даскали и сума-ти дечурлига. Един от новите Съветски представители обявява, че е най-добре да ги изпратят на Му̀сала. Да не ви учудва ударението, той така го е поставил, затова и аз така го турям. Толкова му е бил умственият багажец, както се казва.
Къде да се настани изпълнението на Семинарията обаче, си остава проблем и за Църквата. Но въпросът е разрешен бързо. Още по-бързо са построени семинарските сгради и храмът „Св. Климент Охридски“ – само за четири години. Направени са съвременни канализация и водопровод, построено е всичко необходимо: основна сграда с аула, по образец на софийската, пансион, поща. Всичко е организирано точно зад влаковата спирка Черепиш, удобна локация на построената от италиански инженери преди двайсетина години живописна линия София – Роман.
От тогава всеки завършил випуск, а те са над четирийсет, поставя на някоя видима височина дървен кръст: символ на възкресната победа на Бога над умиращия свят: видим знак и на несъгласието с атеистичния режим… Нека да го свалят от там, ако могат! И до днес стоят някои от тези паметници на непреклонния човешки дух.
Та въпреки че Лакатнишките скали не са Лакатнишки, лакатщани (жителите на село Лакатник) умират от радост да ги кичат с най-различни паметници – в пряк и преносен смисъл…
Оттатък селото, най на изток се издига паметникът „Септемврийци 1923“, построен в чест на Септемврийското въстание… По-скоро – организирани от Коминтерна бунтове срещу Демократическия сговор: сглобка, превзела властта с т. нар. деветоюнски преврат през същата 23-та година. В широката коалиция се откроява името на професионалния превратаджия Кимон Георгиев. В безредиците, осъществени от активисти на БКП, преди да ги има Сталин и Хитлер, са загинали между 5 000 и 20 000 души, като повечето са жертви на т. нар. „шпицкоманди“ – паравоенни организации, сформирани доста често от самозванци. Казват, че в някои случаи причина за насилията са лични отмъщения и политически конфликти, които не са свързани пряко с бунта, особено в Северозападна България. „Въстанието“ е „потушено“, а лидерите на БКП бягат в Сърбия.
Едва ли Лакатщани, пък и посетителите на Милановските скали, знаят, че всъщност този паметник, съзидан от червен лакатнишки камък, е издигнат в памет и на свещеник Андрей Игнатов Попдимитров (Иванов). Кой е той?
Наречен е Червеният поп: единственият индивидуален герой в поемата „Септемврийци“ на Гео Милев. А иначе Медковчани го помнят с уважение и респект.
В книгата „Известните личности на Северозапада“ на моя добър приятел и журналист Георги Петров от Лом, четем: „Поп Андрей е историческа личност. Роден е през 1879 г. Детството му, като на всяко българче, преминава в труд на полето. Самообразова се, обича да чете книги по ветеринарна медицина и агрономство. Макар и млад, за съселяните си той е лекар, агроном, учител. По-късно по настояване на майка си става свещеник и живее в село Сливовик, област Монтана. Притежава 30 декара земя. През седмицата работи на полето, а в неделя служи Св. Литургия в черквата. В Балканската война е военен свещеник. След нейния край се премества със семейството си да живее в село Медковец, област Монтана… търсят го за съвети и той е полезен със своите познания. Съселяните му с любопитство и страх го наблюдават как свива барут в хартия, привързва го с тънки върви за пръчици и ги поставя в дулата на карабини. Тях дава на добри стрелци. Стрелба. Градоносните облаци са разбити. Реколтата е спасена. Така всяка година попът се готви за борба с градушките, като сам прави стотици ракети в чифлика си. За тия му деяния се заговорва в цялата околност.
На поп Андрей е идеята за създаване на първия язовир в Медковец. Всички отиват на края на селото и преграждат селската бара. Селяните обичат попа заради знанията и дързостта му. Той е не само свещеник, но и инженер, техник, агроном, макар че не е завършил дори гимназия. Чете много, научава новостите по света.
През 1915 г. по време на Първата световна война е изпратен в село Салаш (Белоградчишко). Не след дълго получава заповед от владиката да утрои таксите за църковните обреди. Категорично отказва и е наказан заради непокорството си. Изпратен е за шест месеца в Преображенския манастир до Търново. След едномесечен престой в него, се прибира пеш при семейството си. А то е голямо – 9 деца и един правнук, Андрейчо.
Свещ. Андрей е участник в Септемврийския бунт от 1923 г… Къщата и чифликът му са запалени. На близък до Медковец ж. п. прелез, нощен патрул го арестува. На гарата го предава на военните. Омотават го с едно конопено въже около гаров фенерен стълб. На 30 септември още рано сутринта цялото село вече е научило, че поп Андрей е хванат от властите. По нареждане се бие барабанът – всички да излязат на гарата, за да видят как ще бъде „съден“ попът, а неговата присъда е смъртна. Той е преместен на стотина метра зад ж.п. гарата, където е издигната бесилка на телеграфен стълб. Поп Андрей сам слага въжето на шията си…
Години по-късно знаменосецът на конна чета през 1923 г. в Медковец Софрон Влашки си спомня: „Гостът стоеше на 5-6 метра и ни наблюдаваше търпеливо. Чак после разбрах че е Гео по перчема. Трябваше веднага да решим в чий дом да го заведем. Тогава полицията ни следеше зорко. Андрей Симеонов предложи да отидем у дядо Игнат, бащата на Червения поп. Дядо Игнат ни прие с думите: „А бе за моя лудия син, един ден историята ще пише.”
И още: „Евтим Пандурски отиде на гарата преди нас, да разузнае и да купи билет за Гео. Аз изпратих поета до гарата. Гео Милев ме попита къде точно е обесен попът и аз му показах телеграфния стълб зад гарата.”
Георги Петров, неповторимият майстор на краткия очерк ще обобщи: „Септемврийският бунт 1923 г. и неговият погром, участниците в него, поп Андрей – всичко това е история, която сме длъжни да знаем и съхраним във времето.“
А на мен през ума ми минават следните мисли: не е ли могъл Видинският Митрополит Неофит, който „се показва като внимателен към всички пастир“, да спаси своите служители поп Андрей и още един калугер от бесилото? Превратаджиите от 9-ти юни не са били всред най-достойните български политици, а личности като отец Андрей са били идеалисти и борци за справедливост и свобода. Нейсе.
Паметникът на скалите обаче си стои и ни подсеща и за обесените комунисти и за съвременните ни социалисти… ще остане и за идните поколения – и така трябва да бъде.
По на запад, на съседната скала моите съвременници поставиха кръст – величествен, железен… Няма да изгние като дървените, ще стои много време. Имах честта да го осветя. Някога правехме в подножието му панихиди – бил в памет на загиналите планинари, спасители и алпинисти. После започнахме да правим водосвети – за здраве. Сега просто си стои така. Освен като кръстен символ, не се знае точно за какво и в чия чест е поставен, поне за мен не е много ясно. Но нека да стои, слава Богу за всичко.
Като погледнеш още по-на запад, днеска ще видиш да се спуска от скалите мартеница?! Нея пък въобще не зная за какво са я спуснали – такава километрична – едва ли някой може и да ми отговори, ако взема да питам. Но аз не питам; смея ли? Веднага ще ме вземат за някакъв агент, то в последно време в България – пълно с агенти, и всичките – руски. Ти да видиш!?
Пътувам си аз из Клисурата, гледам накацалите по скалите символи и паметници и куп въпроси изпълват съзнанието ми. Но не смея да попитам за каквото и да било, камо ли пък защо лакатщани обсипват Милановските скали с най-разнообразна украса… Редят се паметници, кръстове, знамена, мартеници, даже и една къщичка са закрепили на един зъбер… Нея още от дете я гледам от влака.
Нека! Нека да има паметници. Всяка епоха слага своите паметници и своите си символи. И така времето си върви и паметниците се трупат един след друг. Както се казва – няма лошо, стига едните да не плюят по паметниците на другите, да не ги обиждат, да не ги събарят, защото много струва издигането на един паметник, на един символ, и той винаги ще бъде стойностен и смислен в съзнанието и разума на тези, дето са го издигнали, на техните последователи и съмишленици.
Абсурдно е тези дето бутат паметниците на другите, да проповядват единения, мир и любов. Какво ми пречат на мене, да речем украшенията и висулките по Милановските скали, поставени там от Лакатщани? Съвършено нищо. Паметникът ми припомня за обесения поп Андрей, кръстът по-нататък – за загиналите планинари и други люде, пък ако трябва – нека пази и закриля и Лакатщани, и Милановчани, че даже и Дружевчани (жителите на с. Дружево)… Кръстовете, докато стоят ще напомнят за семинаристите, че тя семинарията и без друго рухна, добре, че една ударна група от нейни възпитаници – свещеници и професори – взе, че направи нов покрив на църквата, поне тя да не падне.
Знамената са си знамена – нека се веят! Нашият трибагреник е красив, напомня за небесата, за дъхавите български гори и за кръвта на загиналите за вярата и свободата ни, че тя свободата винаги иска жертви. Мартеницата ми е малко в повече, но какво да сторя, няма да се покатеря да я махна или да я разкъсам на парчета; няма, зер. Нека си виси и тя. Нея времето най-скоро ще я обезличи, не само защото е от плат, а защото и смисълът ѝ е плитък…
Прочее само времето има право да събаря паметниците… А ние не трябва да мълчим. Трябва да издигаме символи и да съграждаме паметници, …
Истинските ще устоят.
