„…наричайки себе си мъдри, те обезумяха,
и славата на нетленния Бог измениха в образ,
подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги,
затова и Бог, според похотите на сърцата им,
предаде ги на нечистотата,
за да се безчестят телата им сами в себе си;
те замениха истината Божия с лъжа,
и се поклониха и служиха на творението
повече, отколкото на Твореца,
Който е благословен вовеки. Амин.“ (Рим. 1:22-25)
Стоя пред висока сграда с големи стъклени фасади. Поглеждам нагоре. Чувствам се малък и невзрачен, като някаква точка. Приближавам се, пред мен се завърта автоматична врата и спира. Влизам в нея, тя се завърта отново… Вътре съм и вървя заедно с вратата, като внимавам да не изостана. Тя спира отново, и аз излизам. Озовавам се в просторно преддверие, което на практика е след-дверие. Посреща ме млада симпатична дама. Поздравяваме се учтиво, съобщавам при кого отивам и тя ме въвежда в стъклен асансьор. Задейства го с чип-картата си, пожелава ми приятен ден и се разделяме с още любезности. Понасям се нагоре. Звуков сигнал известява крайната точка и вратата се отваря…
На седмия етаж съм. Чакам в неголяма конферентна зала, нова, с модерни мебели. Цялата стена срещу мен е от стъкло. Приближавам се и като през магазинна витрина гледам отвисоко целия град. В близък план, в съседство се издига също толкова висока жилищна сграда. През прозореца на долния етаж виждам как красива и стройна млада майка преобува детенцето си. Облечена е в семпло домашно облекло, но е особено красива, грижейки се за детето си… Изглежда удивително нормално и свойствено! В този момент през вратата влиза мъж, вероятно съпругът ѝ, носи телефон, тя го взима и говори… Дори на разстояние, от тази мила картина лъха уют и топлина.
Откъсвам погледа си от младото семейство. Етаж по-надолу свети компютърен монитор, на който се сменят футуристичните кадри на някаква игра. В стаята е тъмно, едва съзирам силуета на младеж, чиято фигура удобно се е разположила пред екрана. Поглеждам напред: множество високи сгради, издигнати близко една до друга, светлини, комини, автомобилен трафик, а в далечината – мъгливи хълмове покрити със сняг.
С периферното си зрение забелязах движение вляво. През един от прозорците на другото крило на сградата, разположено на ъгъл, млад мъж с брада, облечен в костюм и вратовръзка, говореше по телефона или с някого, не се виждаше добре.
Накрая се осмелих да погледна надолу. Имаше заведение на един етаж с традиционни рекламни чадъри, а около тях – слабо движение. Освен това, в основата на сградата, в непосредствена близост, видях керемидения покрив на стара къща, може би на шейсет, седемдесет години, с малък двор. Зад селската ѝ порта имаше асма, а под нея – обикновен автомобил. Последната сграда съвсем не се вписваше в общия пейзаж, дори предизвика известно учудване в мен. Как бе останала всред модерното високо строителство. Рядко можеше да се види подобна картина в тази част на града. Между съвременните архитектурни исполини нямаше никакво пространство. Правеха изключение малките единични гаражни клетки… Там една жена успя да паркира автомобила си с няколко маневри.
Всичко живо се бе събрало в големия град, неговото население вече наброяваше няколко милиона!? А колко обезлюдени малки градове и цели общини имаше! Все пак и там още живеят хора. Те са различни от тези в големия град. Предпочитат спокойствието вместо градския комфорт и високите доходи. Но и в градовете хората са различни. Въпреки че живеят близо един до друг, те често не се познават. Затворени са в килии, но светски. В тях служат повече на света и идолите му, на собствените си идоли, отколкото на Бога. Своеобразен свръхкомфортен затвор е жилището на съвременния човек, още повече днес, когато свободата, придвижването и общуването са силно затруднени и ограничени от т. нар. мерки за безопасност.
Либерализмът създаде тази илюзия. Той ни направи физически близки, но непознати и далечни. Свободни, но затворени… Нашите желания и преследването им ни превърнаха в езичници от нов тип, подвластни на идеологиите, индивидуализма и единоборчеството. Мислейки се за мъдри, оказахме се безумни. И така думите на св. ап. Павел излязоха напълно верни. А Бог ни предаде, т.е. остави ни сами да се предадем на похотта на сърцата си, защото такава беше нашата воля. Тази воля именно Бог сътвори свободна, но не за да Го пренебрегваме за сметка на лъжата и да Го заместваме с творението!
Нашият модерен и културен свят, който бе осъвременен и облагороден не от другиго, а именно от Христос, забрави своя Благодетел! Той стремглаво желаеше да се върне към езичеството и направи това. Само че древните идоли днес са старомодни и прости, затова той си измисли нови божества, които на пръв поглед съответстват на „прогресивното“ му мислене, но само на пръв поглед. Всъщност са точно толкова елементарни, колкото елементарно е и неговото мислене, защото те са плодовете му. Обезумелият европеец всъщност издигна в култ човешкото тяло и неговите низки страсти. Точно това означава да се поклониш и да служиш на творението вместо на Бога. А това, че ап. Павел предупреждава християните да се пазят от подобни слабости още преди две хиляди години, свидетелства само за едно: винаги, когато човек забрави Бога и своята божествена духовна същност, той се предава в служба на тленното си тяло, защото просто не вижда друг смисъл в съществуването си. Това идолопоклонство всъщност не е ново, но ние го осъвременихме и всеки ден човекът изобретява нови форми на своя идол, сресва го, гримира и облича в нови одежди, разкрасява го, както детето – своята кукла. И това, което в древност морала и нравствеността ограничаваха, днес се счита за най-модерното човешко „одеяние“.
Еднообразен е животът на съвременния човек, а той не иска да е така, страда от това. Еднообразен е, защото живее без Бога. Жилищата му са еднакви, мислите, идеите стремежите… Ние самите си приличаме. Еднакви сме, защото сме хора; една нация сме, с една писменост, с един език, с еднакви идентични белези, изповядваме една вяра, макар и доста формално. И тук с гордост мога да кажа, че ние българите все още не откриваме в тези общи черти никакъв проблем. Съвременният европеец обаче реши, че трябва да върви упорито по пътя на глобализма. Но как е възможно да бъдат обединени под илюзорния покрив на Съюза толкова различия? Само по един единствен начин: – като ги подчини на себе си чрез общо законодателство. И след като безбожието на езическа Европа доведе всички до предана служба на себеидола, оказа се, че то – човешкото тяло, е в центъра на това законодателство.
Къде е най-големият трагизъм в цялата тази суматоха? В това, че идолът е един и еднакъв – само мъж и жена! Ние съвсем не познаваме езическа религия само с две божества, които дори не са две, защото нито мъжът сам е човек, нито жената сама е човек, но двамата заедно. „Мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 1:27). Така е според Библейския разказ за сътворението, но този „проблем“ Западът реши много отдавна чрез теорията за Еволюцията. И така Европа днес спокойно пристъпва към изграждане на нейния езически пантеон – джендър идеологията, която предполага появата на нови и нови „жанрове“ – новите богове в този пантеон. На отвореното гише за записвания, първи, с претенции да богуват, се наредиха хомосексуалистите, които отговаряха на всички условия и очакваха това с нетърпение. Регистрираха се. След това се появиха други – транссексуалните… и т.н., и т.н. Представяте ли си края на опашката?! Хора, приличащи на „птици, на четвероноги и на влечуги“ (Рим. 1:22).
Естествено, че ние българите, няма как да приемем подобна съвременна езическа религия, маскирана като висша форма на хуманизъм, тъй като сме православни християни повече от хиляда години. Това е традиция, която, надявам се, все още се предава по тайнствено-мистичен начин от поколение на поколение. Тя не е плод на никакви конвенции и рамкови договори. Тя е вяра. И макар днес, през прозореца на съвременната сграда на нашето битие, да съзираме едновременно и плашеща еднаквост и притеснителна различност, всички те са проблем само когато от това битие отсъства Бог. Единствено Творецът със Своето истинско божество и Своята чудесна благодат може, когато трябва да изглади различията, и когато еднаквостта дотегне – да оцвети живота ни в чудесни небесни краски…
Шири се и повсеместно се налага новата европейски езическа религия, която не е нищо друго освен един съвременен освирепял хедонизъм, облечен и гримиран свръхмодерно, плод на късния, а защо не и последен либерализъм. Аз пък смея да се надявам, че въпреки това ние никога няма да забравим и другата част от думите на апостола, а именно: „Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда. А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не (им) прилича“ (Коринт. 1:26-28).
При вида на живота в различните му форми, създадените от Бога и човека творения, оформящи едно богато наследство, макар и земно, макар и веществено, което се разкриваше пред очите ми в онзи ден, от прозореца на модерната сграда, аз не мога и не желая да повярвам, че този „малък“ творец, който прави такива чудеса, може да изостави божествената си природа, за да служи на низките си страсти. Не! Аз не вярвам в това, макар да зная, че някои ще доведат този свят до неизбежна катастрофа.
На нас, православните християни, е дадена още по-важна задача. Не само да не падаме в подобни страсти, но и да ги изобличаваме. „Те, ако и да знаят правдата Божия, именно, че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат“ (Рим. 1:32).
Нали това казва апостолът, че нямаме право дори да бъдем благосклонни към делата им? Нали?
Ще си позволя да отговоря, защото всичко това го казвам най-напред на себе си. Да!
