До Бога се стига трудно и бавно, като да се доближаваш до слънце; до съвършеното Слънце и до абсолютната Светлина. Затова този път е тежък, защото ние, грешните, затъмнилите в себе си образа на Светлината, когато се приближаваме до истинската Светлина, се очистваме „като през огън“ (Ср. 1 Кор. 3:15). Тя гони тъмнината от нас и ние се просвещаваме. Това е истинското просвещение (от свет – слав. – светлина), а не интелектуалните домогвания на разума. Пътят е наш, а светлината е от Бога; т.е. ние вървим по собствена воля и по собствено желание, а Бог допуска да се приближим… С всяка крачка тъмнината в нас става светлина, защото до Бога не може да застане нищо тъмно и нечисто; невъзможно е.
Пътят на просвещението е дълъг; обикновено трае един човешки живот; обикновено е парадоксален и дори безумен – от земно-човешка гледна точка. Трудно е да го приемем с благодарност, а още по-трудно е да осъзнаем отделните му елементи като непосредствена Божия воля. През време на пътя ние изпитваме необходимото, а то почти винаги е еднакво за всички: това е изкупителното страдание.
Човешките пътища се разминават с истинския път на просвещението. Те са толкова различни, че тръгне ли човек по тях или стига до извода, че спасение и смисъл няма, или опира до относителните достижения на интелекта, изключващи напълно просвещението и спасението като небесни дарове. Интелектът, макар из върховете на своето развитие, когато не се осмелява да прекрачи границата на материализма, и то не само с ума си, а в практическия живот, само мечтае за истинското просветление и търси спасението и съвършенството някъде в своята неотменна относителност, без да осъзнава, че посредственото изключва съвършеното. Дори онези велики интелектуалци, които не се плашат и дори желаят да работят на полето на метафизичното, не вървят напълно по пътя на истинското просвещение, а изграждат и „творят“ своята метафизика, с общоприетите научни методи. Те често стигат до бога, който са си сътворили, а не до Твореца си. Светлината на тяхното просвещение е изкуствена светлина, светлината на изкуството; именно тя често пречи да виждат нетварната светлина на Преображението, така както градските светлини „затъмняват“ естествената светлина на звездите. Затова, когато излезем високо в планината, извън обсега на уличните прожектори, тогава пред нас се разкрива истинското небе, озарено от милиарди звезди…
Колкото по-надолу сме слезли, колкото повече сме се отдалечили в младостта си от Бога, колкото време сме се спускали в бездните на тъмнината, лъжовно осветявани от изкуствената светлина на погрешните човешки представи, извършвайки грехове, толкова по-трудно и мъчно ще бъде връщането нагоре, макар и с Божията помощ и благодат. Ако пътят е верен и не лъкатуши встрани, то всеки ден нашата надежда ще се усилва, вярата ще ни изпълва, а любовта ни, с помощта на благодатта на Светия Дух, ще твори чудеса. Но със сигурност ще продължава изкупителното страдание, дори и при наличието на благодат, както беше при ап. Павел, „за да се не превъзнасяме“ ( Ср. 2 Кор. 12:7); и най-вече – когато се превъзнасяме; когато, дори и за кратко, останем „спокойни, щастливи и сигурни“, подвластни на земното спокойствие, човешкото щастие и светската сигурност, заключени в личното пространство: най-измамните емоционални състояния, като в притчата, където преизпълненият със земни блага човек си казва: „душо, яж, пий и се весели“ (Ср. Лук. 12:16-18).
Има и други страдания, тези, които си причиняваме сами; когато страдаме за земното, за материалното, за света…; когато сме силно свързани и привързани към неща от този свят, към определен човек. Мнозина от нас често се залъгват, че страдат за някого и заради някого, но те страдат за самите себе си, усещайки своя патологичен страх или изграждайки пред себе си плътни стени от трудности и неразрешими въпроси, от житейска несигурност, и борейки се с всичко това. Борбата е крайно изтощителна и носи страдание. То изглежда непосилно, заради самозаблудата, заради гордостта, заради прелестта…; заради маловерието или липсата на каквато и да е вяра в Бога. Без нея от живота ни, от нашия вътрешен свят, отсъстват и надеждата, и многоценната божествена любов към хората, която единствена може да донесе истински мир и радост в душите ни, простиращ се до любов към враговете. Само любовта, вярата и надеждата, и то – според православния път, начертан от Свещеното Предание, Традицията и Свещеното Писание, могат да освободят човека от земното страдание, което си причинява сам, и да му помогнат в изкупителното страдание и в изпитанията да вижда и преоткрива пътя на просвещението. Впрочем, той е единственият път на спасение. Но той остава неясен и неразбран, докато вътре в нас е тъмнина. Трябва да просветне, да настане ден, „да се развидели, и зорница да огрее в сърцата ни“ (Ср. 2 Петра, 1:19) , и всяко истинско „утро“, озарено от Светлината, ние все повече и повече ще осъзнаваме истината, че „Бог е с нас“ (Из Великото повечерие) и ни спасява. Радостта от тази истина задължително ще се отпечата в съзнанието, в сърцето, дори и във физиката ни.
Но осъзнаването на истината съвсем не е лек и безболезнен процес за човека, защото в най-висшата си степен той е осъзнаване на Адамовия грях; опълчването срещу Бога и Неговата свята воля чрез личната свобода и нейното погрешно използване, без възможност за навременно и истинско покаяние, чиито момент сякаш е безвъзвратно отминал. Разглеждането на голяма част от преживяното време, и събитията в него, като личен адамов грях, съответстващ по обем и значимост на първородния, това е един преломен момент на разтърсващ катарзис, който единствено може да доведе до крайно разграждане на структурата на греховната ни „същност“ и цялото ни човешко досегашно „достойнство“, „подхранвано и съгрявано“ (Ср. Еф. 5:29) с години; до безпределното усещане за „богооставеност“… И когато абсолютната безнадежност ни е стопила напълно и не е останало нищо от самолюбивата ни егоцентрична и сбъркана човешка природа, точно тогава, и само тогава, се намесва святата Божия десница и по недвусмислен и категоричен начин ни показва, че нито сега, нито някога Бог ни е оставял, дори и за миг. Следствието от това разтърсващо преживяване е само едно – смирение; смирение до крайност, до пълно предаване на Божията воля, на която преди безумно сме се опълчвали. Случващото се оттук насетне, както и досега, е в друг ракурс, при други обстоятелства, в друг живот, не предопределения от Бога, а в този който сме си избрали и създали сами, по своята свободна воля, подчинена във времето на нашите ограничени и емоционални представи, често лишени както от мъдрост, така и от опит. Разликата е тази, че ние вече го знаем, и осъзнавайки този факт, не продължаваме да живеем в тъмнината на сътворените от нас дни, а ги виждаме осветени от истинската Светлина. Нашето съзнание, но най-вече сърцето ни, не откриват в тях предишната илюзорна трагичност, плод на тъмнината и духовното ни невежество, а ги съзерцават озарени от спасителната Божия воля.
Моментът на осъзнаването и истинската молитва, изразяваща единствено нашата готовност Бог да свещенодейства в живота ни и декларирането на тази готовност, са началото на пътя на просвещението; „сами себе си, един – другиго, и целия си живот, на Христа Бога да отдадем“ (Из св. Литургия). После идва желанието да изтърпим и преживеем цялата тежест на този път, заедно с всичките му изпитания и несгоди, и то – с благодарност; докъдето, докогато и както Бог е определил.
Съзнанието че ние сме осъзнали нашата космологична вина, довела до собственото ни падение, че милостивият Бог ни е разкрил тази тайна, че сме открили душевното си заболяване, че сме определили правилната „диагноза“, ни завладява до степен на безгранична готовност „да изпълним всяка правда“ (Ср. Мат. 3:15), всичко, което се изисква от нас; да претърпим необходимото, да очистим всеки член от тялото си, да се предоставим на Божията сила, силата на смъртта, победена със смърт и силата на Възкресението, за да можем да бъдем преобразени и пресътворени. Отсега нататък ние сме готови да понесем всичко с мъжеството на мъчениците, да бъдем безкрайно силни в немощта си, да следваме Христос на всяка крачка, да оставим всяко зло бреме „и грехът, който ни лесно омотава“ (Евр. 12:1), да се смирим до край, само и само да излекуваме душата си, да отхвърлим тъмнината, за да се просветим, за да се спасим…
Да, пътят на просвещението и на спасението е толкова труден, тесен и стръмен… Но вече стъпили в него и осъзнали това, ние не можем да поемем никакъв друг път; за нас няма друга посока, освен към Истината и Светлината; няма друга цел, освен Царството Небесно; няма друг живот, освен животът в Христа; няма друг стремеж, освен стремежът към съвършенство. Затова желаем да възлюбим Господа, нашия Бог, „от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили“ (Ср. Втор. 6:5), и ближния – „като себе си“ (Ср. Мат. 22:39).
