Възпитанието в съвременното семейство – предизвикателства и перспективи.
В различните епохи на човешката история семейството е променяло своя облик: веднъж – нежно и незабележимо, друг път – изначално и отчетливо. Върху този процес влияние винаги са оказвали и множество допълнителни фактори, като националната идентичност и специфична култура, древните традиции, религиозната принадлежност, определена народопсихология, социалният и икономически статус, както и съвременните политически и доктринални идеологически тенденции. Още по-шарена и разнолика става историческата картина, касаеща семейството и процесите вътре в него, ако хвърлим поглед към Древния и Античния свят; затова ние ще се съсредоточим върху основите на Християнската епоха, започваща своето сериозно развитие след Сердикийския едикт на император Галерий[1]. С него се дава на християнството статут на „законна религия“ в Римската империя. Това е първият едикт, легализиращ християнството, предхождащ с две години Миланския (Медиолански). Едиктът от Сердика за първи път официално дава молитвена свобода на християните, отменя се инкриминацията на християнството, гарантира се сигурността на домовете и живота на изповядващите го наравно с останалите граждани в Римската империя.[2]
Защо ни интересува семейството и неговото формиране и изграждане върху основополагащите принципи на Християнската вяра, която ще оформи и утвърди през вековете след Р. Христово една ясна, категорична и устойчива семейна парадигма, приета за традиционна за целия християнски свят? Това е важно за нас, не за друго, а за да можем по-лесно да откриваме нейните изменения през годините, както и съвременните отлики и техните причини в дълбочина.
В настоящия анализ ние ще хвърлим известна светлина и върху някои съвременни аспекти на семейството и възпитанието, формирани извън християнската традиция, предвид това, че в България има мохамеданско малцинство, около 5 %, както и ромско. Разбира се, че техният живот в рамките на народа и територията на страната ни, принасят своите конструктивни особености. По един или друг начин те се отразяват на общия съвременен облик на семейството и най-важния негов процес – семейното възпитание. Доколкото мохамеданството се развива след VⅡ век и то главно върху древни християнски територии, някои основни семейни и етични принципи до голяма степен се припокриват с християнските. Въпреки това през средните векове между двете религиозни системи и техните представители се разгарят конфликти, но разбира се – главно на фундаментално-политическа основа. За щастие днес, особено на територията на нашата страна, между християни и мохамедани цари атмосфера на мир, разбирателство и веротърпимост. В това отношение нашият народ е ярък добър пример на фона на световната геополитическа обстановка. Нещо повече: БПЦ и Главното Мюфтийство у нас често изразяват своите съвсем близки, дори и застъпващи се позиции по отношение на нравствено-етичните норми и моралните устои на семейството и обществото ни.
Все още нашето съвременно семейство носи в себе си отпечатъка на ясно утвърдените в миналото – у нас и в цяла Европа – християнски ценности, приети за общовалидни и вечни. С тях е свързано не просто равноправието и обявяването на свобода и независимост на жената (еманципация), но и високото достойнство и назначението, което тя получава въз основа на християнските ценности и най-вече на Евангелските слова: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). И може би оттам започва всичко.
Заради определени Евангелски събития и поради догматично-практичната страна на Христовото учение, една група жени са наречени „мироносици“, а по-късно и „равноапостолни“. Те ставата първите последователи и постоянни слушатели на Христос.
В тяхното число (на Мироносиците) влизат Мария Магдалина, Мария, майката на Яков и Иосия, и Саломия – майката на апостолите Яков и Йоан. Църквата причислява към техния лик и Сусана, Йоанна, а тъй също Марта и Мария, сестрите на Лазар, когото Спасителят възкресява от мъртвите.[3] Всички тези жени се отличавали с огромно благочестие и самоотверженост и затова се удостоили да станат първите свидетели на Христовото възкресение, когато отивали, рано сутринта, да миропомажат тялото Иисусово.
„Така Господ наградил светите жени за тяхната пламенна любов, за тяхното усърдие и преданост, с които са Му служили, както приживе, тъй и подир смъртта Му. “ (С. Брояковски, 1930, 1)
Високото достойнство и назначение на жената в християнското семейство и по принцип – в обществото, каквото достойнство до този момент в Стария свят и Античността не откриваме, се затвърждава и от образа на света Дева Мария, наречена Богородица. Те, нейният обручник, праведният Йосиф и божественият им Син Иисус, стават живия пример за християнското семейство.
Ще посочим някои важни ключови постановки, изведени от статията „За назначението на жената“ написана от известния в миналото свещ. С. Брояковски. В нея се изразяват общоприетите християнски възгледи, че жените-християнки трябва да затвърждават в душата си образа на светите Мироносици и св. Богородица, стремейки се да придобиват и съхраняват техните високи и достохвални добродетели. На по-късен етап преосмислянето на това женско достойнство в съвременен, научен, педагогически и възпитателен контекст, както и високо-значимата социална вградимост на културната, можеща и знаеща жена ще станат една от причините за организирането на строго обособеното девическо образование. Широко застъпено в Европа и на територията на нашата страна, непосредствено след 1878 г., то и днес процъфтява всред най-развитите европейски общества. Само за пример: Roedean School (Реден Скуул) , което има изключително местоположение – на върха на внушителни крайбрежни скали, в непосредствена близост до един от най-оживените градове в Англия – Брайтън, отстоящ от Лондон само на 45 минути с влак, e eдно от най-престижните пансионни девически училища, в което са се обучавали редица известни дами – политици, актриси, писателки и журналистки. Кампусът на училището се простира на 47 хектара зелени площи и предлага отлични условия за обучение и настаняване.[4]
В основите на това образование, още в началото, педагогическото взаимодействие се концентрира върху факта, „че никой не може да допринесе такава полза за семейството и дори за целия народ, колкото благоразумната и благочестива жена“. А колко много може да направи вярващата майка за децата си. Колко лесно може да вкорени тя в сърцата на децата си страх Божий, любов към ближния, послушание и много други християнски добродетели и правила за добро поведение… благочестивата майка, както никой друг, ще съумее да научи децата си да вярват, да любят и да се надяват на Бога, да се трудят и да пазят родителското благосъстояние – с една дума, да живеят според повелите на Бога. Къде, ако не в сърцето на вярващата християнка, болните могат да намерят състрадателна грижа за себе си, сиротните – майчинска грижа и възпитание, нещастните – думи на утеха и състрадателна помощ? (С. Брояковски, 1930, 1)
Авторът на тази интересна статия от 1930 г. дава и няколко показателни примери: „Подир смъртта на мъжа си света Емилия останала вдовица с девет деца. Всички тях възпитала в дълбока вяра и благочестие. Трима от тях сетне станали епископи и велики учители на Църквата: Свети Василий Велики Кесарийски, Григорий Нисийски и Петър Севастийски. Благочестивата Нона, майка на свети Григорий Богослов, обърнала в християнството своя съпруг Григорий, който по-късно станал епископ на Кападокийския град Назиан. Благочестивата Антуса, майка на свети Иоан Златоуст, като овдовяла на двадесетгодишна възраст, не пожелала да стъпи отново в брак, а всецяло се предала на длъжностите си на християнска майка. Тя се заловила с възпитанието на своя син и особено се стараела той да изучи божествените писания. А после нищо не могло да затъмни в душата на сина ѝ това християнско, благочестиво възпитание; нито лошите примери на другите, нито езическите учители. (С. Брояковски, 1930, 1)
За изясняването и развиването на функциите на християнското семейство на по-късен етап имат заслуга и светите Отци на Църквата. Високото достойнство на семейството в целия християнски свят му дава заслуженото име „Домашна Църква“ (Рим. 16:3). Бракът е издигнат на висок пиедестал и след установяването на Венчанието като едно от седемте тайнства на Христовата Църква, чиито самостоятелен ритуал се установява твърде късно, чак през 9 в. (Й. Майендорф, 2021). По времето на знаменития Цариградски Патриарх и светец Фотий, бракът представлява „съюз между съпруг и съпруга и тяхно единение за цял живот; той се осъществява посредством или благословение, или венчаване, или договор“ (Епанагога, 9 в.). Според древните, бракът представлява тайнство на увенчаната любов. Функциите на съпрузите и децата в семейството, макар последните с времето да променят и развиват своя облик, от християнска гледна точка са несложни и ясни: съпругът трябва да обича съпругата си. Тя пък трябва да му се „покорява“, т.е. да го уважава. Децата трябва да слушат родителите си, а пък родителите – да ги възпитават добре. Всички трябва да се подчиняват на общовалидните и непреходни християнски норми и етични правила, съвпадащи напълно с нашето законодателство и традиционната общочовешка етика. Макар и на пръв поглед простички – тези правила до голяма степен изчерпват основните задължения на членовете на семейството.
Възпитанието на децата винаги е била и си остава една от основните задачи в семейството и от християнска гледна точка. Към това основно задължение ги напътстват, както новозаветните, така и старозаветните учители. Но именно тук се наблюдава едно силно противопоставяне между учението на Римопапизма и Православието. За първите основната цел на брака са децата. Според православните свети отци обаче, епицентърът на християнския брак не са децата. В този смисъл дадена ситуация, при която липсват деца, или пък те са с тежки психосоматични проблеми, не прави този брак по-несъстоятелен или безпредметен от другите. Същината на християнския брак е в усъвършенстването на съпруга и съпругата, тяхното развитие и съзряване във взаимопомощ и съдействие по пътя на духовното им израстване. Но напълно естествен и разбираем е фактът, че само истински достойни и благочестиви родители могат да възпитат добре и своите деца. Всъщност основната цел на брака е нравственото възрастване и неотклонния стремеж към достойно наследяване на вечен живот в царството Божие. Брачни или безбрачни, от християнска гледна точка, ние трябва да извършим собствен духовен подвиг като следваме нашият спасител Христос (Св. Максим Изповедник, 6 в./2016). И тук бракът идва на помощ на човека, за да не е сам в този подвиг, чиито път е стръмен и тесен, а да има „помощник, нему подобен“.
Що се касае до възпитанието на децата в семейството, блажени Йероним съветва една майка така: „Ти самата си длъжна да бъдеш пръв възпитател на своята дъщеря, на тебе трябва да подражава нейната неопитна младост“ (Св. Максим Изповедник, 6 в./2016, с. 267) . От тези думи става ясно, че семейството трябва да бъде първият възпитател, първото училище за детето. Основен принцип в този възпитателен институт трябва да бъде личният пример, защото семейната педагогика не приключва с навършването на седмата година, а продължава и занапред. Затова по-нататък светецът я съветва: „В теб и в баща си, тя не трябва да вижда нищо порочно“ (Св. Максим Изповедник, 6 в./2016, с. 267) . Безспорно това би била най-успешната семейна педагогика, но наистина ли виждаме това, когато днес обърнем поглед към нашето общество, пък и не само към нашето. Със сигурност има и добри примери, но те за съжаление съвсем не са болшинство. Затова налице са и горчивите плодове на нашето съвремие: високата детска престъпност, ниската култура на поведение, ниската грамотност, множеството проблеми в брака и семейството и др. (Свещ. Л. Лазаров, 2025).
Анализирайки процесите на възпитание в съвременното семейство, сякаш предизвикателствата са повече от постиженията. Днес историческите предпоставки и основополагащите християнски възгледи видимо остават на заден план в перспективата на семейните взаимоотношения. По-значими се оказват средата, социалното положение и икономическото равнище. Като мечти и цели на съвременното семейство се представят най-вече материалните придобивки, икономическият просперитет, високата социална вградимост, кариерното развитие. Води се борба за богато задоволяване на общочовешките потребности. Всред тях не се откриват духовни ценности, а само потребности в чисто битово-житейски план. Скромният живот, издигнат като идеал, пример за подражание и модел на възпитание в миналото, днес е забравен; дори се счита за нещо срамно и недостойно. Необузданото желание за придобиване на блага в сферата на материалното, замества стария модел на живот… Младите се възпитават в консуматорска култура, а човекът се приема като природен продукт.
В мохамеданската малцинствена група тези процеси протичат значително по-забавено. При тях възпитанието в традиционните ценности надделява, властва патриархатът, водещ е националният елемент, поддържан от традиционните религиозни вярвания и принципи.
Днес болшинството от българските семейства изповядват Християнската вяра и се гордеят с националната си идентичност, като се опитват да възпитават и децата си в споменатите общоприети ценности, преосмислени по-скоро като родолюбиви добродетели. Друг е въпросът колко от тях успяват да го сторят и кой точно от споменатите наративи е водещ. Много от важните елементи на възпитанието се приемат по-скоро символично, декларативно, като нещо външно за човека, а равносметката и дълбокият анализ на същественото се оставят за по-късно; за тях обикновено никога не остава време. Там където все още се набляга на човешките достойнства и добродетели, често те са преосмислени като целесъобразност, природосъобразност и добротворство. Липсва дълбоката мотивация за това, човекът да бъде наистина добър, щедър и жертвоготовен. Липсва дълбокото преживяване на християнските добродетели: вярата, надеждата и любовта, като висше естествено състояние на човека: висока самостойна личност и съвършено Божие творение, с определена мисия и ясни задължения в света и живота.
Възможната перспектива в нашето време, в епохата на виртуалната реалност, изкуствения интелект и ограниченото общуване, според мен е в една сложна и изключителна симбиоза между модерността и традицията. Аз виждам как съвременният високоинтелектуален човек, обречен да открива нови светове и да пътува в космоса, винаги, когато пожелае, може да преоткрие вечното достойнство на традиционната си християнска идентичност и да я предаде на своите наследници като мъдрост от най-ново поколение. Той е израснал до нивото на онзи високотехнологичен човек, който търси и в устрема си към съвършенство може да стигне до небесния си Творец по своите, макар и трудни, научни пътища. В този ред на мисли бих споделил дълбокото си убеждение, че както преди, така и днес, във вселената няма сила, която да отнеме от човека правото му на свободен личен избор – да откаже и да се опълчи на злото, за да съхрани себе си и околния свят.
Презадоволяването с информация, шумът и забързаното ежедневие понякога ни карат да спрем и да се опомним, а това често се случва в храма. По света – в Западна Европа, дори и зад Океана, все повече и повече млади хора приемат православно кръщение, решени да живеят и възпитават децата си във вечните Християнски ценности, в скромния, но смислен живот, чиито стъпки са ясно и разбираемо начертани от живата православна традиция.
Времето на индивидуализма отминава по-бързо отколкото очаквахме. Съдбата на човека/народа-вълк единак, воюващ за надмощие и оцеляване, не носи удовлетворение, нито каквато и да било радост. А те са единствената награда в този свят, в земния живот на човека. Любовта, топлината на домашния уют, децата и тяхната доброта и невинност; принадлежността към общност от хора, откриващи смисъл в стремежа към съвършенство, живеещи в братолюбие, взаимопомощ и чистота… Предаването на всичко това на идните поколения чрез жив пример и лична отговорност са възможни единствено и само в християнското семейство, като божествен институт и малка домашна църква.
Използвана литература
- Бакалов, Г., Византия. Лекционен курс. София, Университетско издателство, 2006, с. 514.
- Брояковски, Свещ. С., 1930; осъвременил и публикувал свещ. Л. Лазаров. 14.02.2013 г., https://vestnikiskri.com
- Генчев, Христо, Ст. н.с. I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, с.196, Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
- Николов , И., Тайнството на увенчаната любов, Костенец, 2014.
- Лазаров, свещ. Л., Отново за семейството и детето…, 2025, https://vestnikiskri.com/
- Леонов, прот. Владимир, Основы православной антропологии, Москва, 2013.
- Мейндорф, прот. Йоан, Венчанието, https://dveri.bg
- Николов, Д., Православният християнски брак, София, 2016.
- https://www.edlanta.com/pansionni-uchilishta/Roedean-School
[1] Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. София, Университетско издателство, 2006, с. 514.
[2] Генчев, Христо, Ст. н.с. I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, с.196, Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
[3] Брояковски, Свещеник С., 1930; осъвременил и публикувал свещ. Л. Лазаров. 14.02.2013 г., https://vestnikiskri.com
[4] https://www.edlanta.com/pansionni-uchilishta/Roedean-School
