…Имената им знае само Той, Господ. Дори и от създание мира, дори и до днес, и до края на дните.
Животът на една част от светиите, техните съдби и подвизи са описани в Свещеното Писание, друга се помни и предава от Свещеното Предание. Има и мнозина незнайни светци, чиито имена и жития не са ни известни, не познаваме и характера на тяхната святост; доброто, което са сторили… Защото самото добро, като плод на любовта към Бога и човека, е толкова разнообразно и многолико, разностранно и персонално, личностно. Би могло да се каже, че няма две еднакви човешки съдби, но всяка от двете може да бъде достойна съдба на святост и обожение. Стига да няма страх и самолюбие, надменност и дива гордост…, воинолюбие и желание за власт и контрол… Болна амбиция за победа: на всяка цена.
В наше време рядко някой заговаря за Родината. За държавата говорят мнозина, особено политиците. Съвременният човек започна да се възприема като индивид и за това най-сериозно той се грижи за индивидуалността си. Обществата се разпадат и или искат да заживеят като някакво голямо общество, чиято моментна снимка е прекалено разноцветна – до загуба на елементарен фокус, или надделява абсолютната индивидуалност. Живее се по инерция, мисли се в матрица, следва се идеология, открива се пропаганда, често и фундаментализъм, луциферизъм, война и убийство.
Скоро една позната от „западналия северозапад“ ми каза: „ох, не мога да вдигна софрата от сбораджии[1]…“. Случи ми се отново в Северозапада, горе долу по същото време, да посетя няколко масови, ама наистина масови културни събития, свързани с 24-ти май и други паметни събития, в началото на юни… Български политици и управници говориха за родината и за народа, за народните синове и за високата стойност на културата, жертвоготовността, свободата, мира и просветата. Присъствах и на едно локално събитие – лекция, където лекторът за около час припомни на присъстващите какъв е смисълът на човешкия живот. И го направи със завиден професионализъм, докара почти всички ни до сълзи. После една голяма компания се събрахме за около час и си говорихме. Но така е на „северозапад“, навярно и в другите части на отечеството, но не и извън границите. Само преди няколко дни в западната ни съседка, наречена Северна Македония г-н Люпчо Георгиевски бе осъден с ефективна присъда, само защото е изразил мнение, различно от линията на тамошната държавна политика. Нито от запад, нито от север, нито от изток се чуват подобни думи. В този момент в света около нас продължават зверски войни и започват нови, още по диви и опустошителни… Докато нашият народ се весели, празнува, говори за изкуство и ценности.
Малко по-далеч от границите ни се вземат съществено по-радикални „мерки“ срещу „враговете и злото“… Там хората се избиват.
Още от убийството на Кайн всяка война е братоубийствена, защото „един е вашият небесен Отец, а всички вие братя сте“. И дори от тогава и до днес войната не спира: тя се води с думи, с липса на възпитание в етичните общочовешки норми, с финансови средства, с мракобесни и античовешки идеологии, с пропаганда, с оръжия… Някои служители на съвременния късен/последен либерализъм превръщат хората от личности в индивиди-консуматори, воюващи всеки за себе си… Така те изправят хората един срещу друг. Всеки е напълно готов и подготвен да воюва, да се защитава, когато някой реши да наруши дори само личния му комфорт. Често тези хора се мислят за християни, без да осъзнават, че примера на светиите беше съвсем друг. А къде остават истинските Христови послания „възлюби ближния като себе си“ и „обичайте враговете си“?
Именно съвременните хуманисти, живеещи в най-икономически развитите общества изпитват огромен страх от величието на човешката личност; те признават само своя идеологически създаден индивид. Те не смеят и въобще не се опитват да прозрат Божия замисъл дори и за себе си.
Ако в бъдеще модерният и богат човек не осъзнае величествения замисъл на Твореца, имено човекът да обладава в духовно отношение съвършената пълнота на творението, то и за напред светът ще продължи да се самоунищожава, залъгвайки се, че воюва с чуждото зло. Само светиите са осъзнавали и осъзнават, че единственото зло, достойно за осъждане, порицаване и премахване се намира вътре в нас. А срещу злото в нашия ближен ние можем да „воюваме“ само и единствено със словото – оръжието/оръдието на любовта.
В какво се състои тази пълнота на съвършенството? В това да не надделяваш, да убиеш в себе си съзнанието за война и победа, било то лична, словесна – в семейството, в колегията, в обществото, защото ето това е глобалният въпрос, който стои пред всекиго от нас; да се раздаваш, да оставиш ближния си да се изяви както и колкото може, дори и когато греши… Това е любов – към Бога и към ближния. Да предоставиш себе си и своя ближен в ръцете на Бога, който единствен знае нуждите на всекиго от нас.
Велик е Бог, защото знае поименно всички светии; имената на хора, живели и живеещи между нас; хора – смирени, скромни и незлобливи, надживели желанието си за власт и контрол, потъпкали страха и грижата. Хора обикновени и никому неизвестни. Разбира се, че не е необходимо те да са монаси и свещенослужители, макар повечето познати светци да са от тяхното число. Не е необходимо и да са професори или велики и известни личности… Разбира се, че майката, която е родила няколко деца и с любов ги е отгледала и възпитала е всред сонма на светиите. Всеотдайните и отговорни хора, достойно извървели пътя на земното си поприще и дали добър пример на децата и околните си също са всред числото на светите. Във всяка сфера на човешкия бит и всред всички съсловия има такива хора. Познавах няколко музиканти, изпълнители на народна музика, чиито къщи бяха повече от съборетини. Имах чувството, че всеки по-силен вятър би ги отнесъл. Но те до последния си дъх веселяха и радваха хората с таланта си, развит до съвършенство. Нима те не са праведници? А техните колеги композитори, които отдавна не са всред нас, но тяхната музика и днес ни просълзява и вдъхновява…? Българският народ е бил „Народ от исихасти“[2], и той, по Божия промисъл, често си припомня това свое призвание…
Ако приемахме и осъзнавахме високото достойнството на човешката личност, ние бихме се отнасяли към всички хора около себе са като със светии, навярно и те – с нас. А Бог знае имената на всички светии.
[1] Участници в селския/градския сбор, гости.
[2] Д. Еневе, Народ от Исихасти, Омофор, София, 2010.
