Може би звучи по-мистично от самата действителност, но така го помня.
Нисък на ръст, винаги спретнат. Прецизно поддържаше брадата и косата си, а по-важното бе, че с него не можеше да се разминеш просто така, само с един поздрав. Дори само погледът или изражението на лицето… Сега като се замисля, те не бяха повод за внимание, а внимание и поздрав, с които той те удостояваше, своеобразно отдаване на чест. Не го можеше всеки. Това си беше някаква самобитна философия и собствена мъдрост.
Е, немирните „разбойници“ можеше да „награди“ и с по-особени „почести“, но те си бяха заслужени…
Посещавах библиотеката и там отново разменяхме по няколко думи. Наистина минаха години и детайлите избледняха… Навярно не си даваме сметка, че доста от това, което сме изрекли, някога самите ние ще забравим!? Възможно ли е да говорим само тогава, когато сме напълно убедени в думите си и след като сме ги премислили добре?… Само това, което никога не бихме забравили, нито ние, нито събеседниците ни? Само това, което ни диктува Небето? Колко по-малко щяхме да говорим!?
Е, аз съм запомнил от г-н Попов една дума: „човекът“. Човекът – център на съзнанието, верен критерий и отговор на много въпроси. Та дори и на най-тривиалният – за кокошката и яйцето. На въпроса кое е първо, неговият отговор беше „човекът“… А моята реакция тогава – импулсивен и естествен смях, от който истинският философ не се притесни, нито разсърди. Той знаеше, че тази реакция е добър знак и че именно положителната, но от друга страна, съвсем неочаквана и непозната за съзнанието информация, предизвиква именно смях. Той мъдро сподели искрения ми смях, а след това повтори своя отговор и го разясни накратко. Не зная как го стори, но аз определено помня тези две минути вече трийсет години, и вероятно ще ги помня… докато помня.
И тогава и днес човекът си остава на своето достойнство, не само като венецът на Творението, но и като генератор на всеки въпрос, защото без въпрос няма философия.
В едно мое стихотворение изразявам загриженост: „да не пропусна човека“: Вечен въпрос и в същото време – отговор на всички въпроси. Помня и един човек, който знаеше тази истина, а можеше да я преподаде и на други: моят учителят по философия – г-н Димитър Попов.
