Страннолюбието е висша форма на интелигентност… забелязва се при хората, които се занимават с музика…
Защо музиката развива подобни наклонности у хората? Вероятно заради многосетивното си влияние. Няма как нещо толкова чудно и велико да не идва направо от Създателя.
Музиката, освен всичко друго, представлява и мощна мултисензорна естествена стратегия, която ангажира обучаемите със специфичната си педагогическа дейност. Активни са всички сетива, и не само. Очите наблюдават нотния и буквен текст, устата изговарят български думи, гласните струни вземат точно определени тонове, движат се мускулите на диафрагмата, белият дроб диша на пълни обороти, ушите слушат, като същевременно се осъществява тотален контрол и сложна мисловна дейност, тялото се движи в ритъма на песента или танцува… Нека си представим сега какво се случва, ако обектът съпровожда сложната си многосетивна дейност, свирейки на някакъв музикален инструмент! Но това съвсем не е всичко. Ще сбъркаме ли, ако кажем, че в едно музикално изпълнение, е силно ангажирана и човешката душевност? Съвсем не.
Има един конструкт, от който зависи честотата на цялата многосетивна дейност – метроритъмът. В българската народна музика той присъства с богатото си разнообразие от комбинации и варианти именно чрез неравноделните пулсации, смятани за уникални в световен мащаб. „Те присъстват, но са по-слабо застъпени и при други славянски и неславянски, съседни и несъседни, по-близки и далечни музикалноетнически култури. В българската музика обаче тези пулсации са феноменални заради огромното си разпространение, разнообразие, сложност и разновидности – срещат се образци с по-голям брой метрични елементи (над 15), в сравнение с музиката на всеки друг народ или чуждо авторско творчество“ (Ангелов, 2018: 303).
Българската народна музика и нашите музикални инструменти „канят“ всички ни на най-далечното пътешествие назад през вековете или по-точно – през хилядолетията… В настоящата част от разработката нямаме време да изследваме и петте инструмента: тъпанът, гъдулката, гайдата, кавалът и тамбурата, затова ще се спрем само на последния.
Краси Желязков, който през 2014 г. издаде фундаменталното си изследване, озаглавено „Българската тамбура – тайнство и вдъхновение“, открива, че в езиците на повече от петдесет различни народи към името на тамбурата се добавя етнонима „българска“. В процеса на работа става известен фактът, че в петнайсет държави – от Памир до Алжир, тамбурата е известна именно като български музикален инструмент. А що се отнася до нейния особен тембър и тайнствения ѝ глас, тя може да бъде сравнена само с Орфеевата лира, която е хипнотизирала и хора, и животни. Сякаш въпросът днес е дали ние имаме времето и умението да се възхищаваме на нейната музика, изпълнена от нашите сънародници – най-големите виртуози на дългорифните струнни инструменти. Дали забелязваме и чуваме нашите неповторими оркестри за народна музика, които през последните два века създадоха най-богатия фонд за фолклор в света. От тази съкровищница всички ние можем да се ползваме даром, като я представяме пред децата и младежите, защото нашата музика наистина може да вдъхновява.
Но защо хилядолетната музикална традиция на българския народ продължава и днес да буди интереса на толкова много хора по света? Защото подобно културно и духовно наследство, което цели епохи продължава да съхранява името на един народ, като го пренася през граници и континенти, наистина не се среща всеки ден. С феноменална яснота и аргументираност авторът на този забележителен труд установява, че българската тамбура, чиято история датира вече 5000 години, е предшественик на почти всички дългогрифни струнни инструменти.
Обсебен от любов към това древно духовно наследство – българската народна музика, Краси Желязков стига до завидни постижения и в сферата на историографията. След множество проучвания и събирайки фактите в едно, не му убягват вече известните, но недостатъчно анализирани обстоятелства, като например: праисторическото общество, разположено от делтата на Дунав до Странджа, което достига своето кулминационно развитие през петото хилядолетие преди Хр. За това свидетелства най-старото злато на земята, открито досега – от Варненския некропол. То превъзхожда всички останали находки по брой на елементите, качество на обработка и тегло. Според писмените източници там живеят гетите, а за тях се предполага, че са най-музикални от тракийските племена.
Нека обърнем внимание и на следното: румънците Изабела Йорга и Никола Власа изследват т. нар. плочки от Тартария и ги определят като пренесени от древен Шумер. След щателни проучвания в Москва през 60-те години обаче се оказва, че въпросните артефакти са поне с две хил. години по стари от шумерските, с които са твърде идентични. Десетина години по-късно се появява теорията, че самите шумери са дошли в Месопотамия от Балканите. Тя се основава на изследванията на полския астроном Лудвиг Зайдлер. В същото десетилетие в Румъния са открити нови клинописни плочки с т.нар. печат от Караново, а в България – плочката от Градешница. Именно тогава поддръжниците на смелата теория категорично вярват и заявяват, че Придунавието е територията на древен Шумер. Затова, според тях, свидетелстват и топоними като Шумен, Сумер (Монтанско) и др. подобни.
Всемирната хроника на Йоан Малала, написана през 5 век, разказва: „Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега – българи“ (Желязков, 2014а: 21).
Далматинският летописец Винко Прибоевич през 16 в. във Венеция издава книга, в която четем: „българите са същият народ, който други наричат траки, македонци или мизи“ (Желязков, 2014а: 21).
Охридският епископ, виден канонист и многоуважаван летописец Димитър Хоматиан в краткото житие на св. Климент Охридски казва, че големият наш светител „бил по произход от европейските мизи, които народът знаел и като българи. Те били изселени в старо време – казва той – към Северния океан и Мъртво море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, голяма част от Македония и Тесалия.“ (Желязков, 2014а: 21).
Но нека обърнем поглед към нашето време! През последното столетие из българските земи бяха открити множество артефакти и мегалитни структури на възраст над 6000 години, вкл. Чипровският камък, чийто надпис като че ли пренарежда някои фундаментални исторически постановки. Това показва, че на Балканския полуостров е имало древна цивилизация и най-вероятно това са нашите прадеди – траките. Музиката, етнонимите и топонимите са най-устойчивите исторически белези. И днес вече сме сигурни, че нашите съвременни изпълнители на българска народна музика са достойни наследници на Орфей. Затова спокойно може да се заключи, че събраните от св. Йоан Дамаскин през 8 в. сл. Хр. осем източни гласа са изпълнени предимно с български мотиви (който не вярва, може да провери). Не случайно единственият, осмелил се по-късно да коригира и реформира неговото дело, е небезизвестният българин св. Йоан Кукузел. И днес източното църковно пение по света следва неговата последна редакция.
Като един съвременен Орфей, светецът е открит на Света Гора, където се укрива, представяйки се за пастир, от друг монах, който случайно чул ангелския му глас, и когато отишъл да види кой пее, останал изумен от чудната гледка: видял кози, които вместо да пасат, неподвижно слушали песента на своя пастир.
Множество учени през годините подкрепят теорията, че ние българите сме автохтонното население на Източна Европа и наследници на траките.
Дали вие подкрепяте или отхвърляте тази хипотеза в случая не е най-важното, защото тракийското наследство, което сме запазили и развили в пълнота, това е именно българската народна музика. Една от основните ѝ разновидности ние и днес наричаме именно тракийска. Близо до нея звучат странджанската и родопската. Нагоре е добруджанската, после северняшката, граовската, шопската… Имаме Пиринска музика и специфично Разложко пеене, а македонските песни звучат из цялата българска земя, защото българите от Беломорието, Егея и Вардарско бяха разселвани и нечовешки гонени в продължение на десетилетия… Но тези фолклорни области, със своите неизследими музикални особености и мотиви, преливат една в друга, развиват се, дооформят се, претърпяват промени и се обогатяват в продължение на стотици векове.
През половин хилядолетното Османско владичество нашата народна музика често придобиваше звученето и формата на надгробен плач, но от друга страна, тя не изгуби своята веселост и колорит, своята звучност и ритмичност, а само се дообогати с неповторимите макамлиийски и протяжни мелодии. И днес, когато кавалът, гъдулката или гайдата захванат да разказват своите истории, макар и без думи, сълзите напират от очите ни.
Впечатляващ е фактът, че през последните 60-70 години на миналия век стотици музиколози и изпълнители отдават живота си на българската народна музика като събират автентичен фолклор. Така България се оказва сред малкото държави в света, развила на изключително високо ниво своя собствена фолклористична наука.
Акад. Николай Кауфман в своята над половинвековна професионална дейност записва 30 000 народни песни и инструментални мелодии. Те са основополагащи за съвременния български фолклор. Той е автор на над 1000 обработки на български народни песни за различни хорови и инструментални състави и на четири тома с клавирни пиеси. Творбите му се изпълняват с успех от български и чужди музиканти. Негови обработки на народни песни са включени в световноизвестните албуми „Мистерия на българските гласове“ на швейцарския продуцент Марсел Селие. Те са единствени по рода си в световен мащаб, издадени в Швейцария през годините 1975, 1988, 1989, 1998.
Вторият албум печели „ГРАМИ“ и влиза в класацията Уърд мюзик на сп. „Билборд“. В записите участват: Ансамбълът за народни песни на Българското радио, Хор при Ансамбъл „Филип Кутев“, Хор „Тракия“, Хор при ансамбъл „Пирин“, Хор при Ансамбъл „Толбухин“ и Хор при ансамбъл „Родопа“. Впоследствие женският хор на радиото, преименуван на „Мистерия на българските гласове“, прави множество успешни световни турнета.
Гласът на Валя Балканска звучи в космоса, заедно с произведенията на Бах, Моцарт и Бетовен.
Но всъщност първият музиколог, който нотира българска народна музика е Карл Махан – немски фолклорист от XIX век. През 1859 г. той публикува в Германия първите български народни песни с нотен запис, в изданието „Bulgarlische Volkslieder aus Macedonien“ („Български народни песни от Македония“).
Почти по същото време, през 1861 г. в Загреб, Димитър и Константин Миладинови издават сборника „Български народни песни“, който съдържа текстовете на над 600 народни песни. Той има огромно значение за утвърждаването на българската народна идентичност и култура.
Георги Байданов и Добри Христов са едни от изключително важните фигури в историята на българската музикална култура от края на XIX и началото на XX в. Те събират и нотират стотици народни песни, използвани по-късно в хоровата дейност и учебната практика.
Ангел Букурещлиев е един от първите музикални педагози и изследователи, който нотира български народни песни, особено в рамките на училищното обучение.
Още тогава се забелязва богатството на българската народна музика, изразено в разнообразието от неравноделни метроритми, за чието осмисляне е необходимо да се започне „от изпълнението и възприемането на народни песни и инструментални пиеси, преживяване на пулсацията, отразяване на движенията и усвояване на определени умения и знания, за да се достигне до разбиране същността на размера“ (Ангелов, 2010: 43).
Навярно заради това енергично творческо развитие, българската народна музика привлича към автентичната петорка от инструменти и още много други, като кларинета, акордеона, цигулката, акустичните и електрически китари, дори и модерните електронни инструменти. Полето на музикалния ни фолклор се разгръща и стига нови хоризонти. Българският етно-фолк и етно-джазът покоряват световните сцени чрез имената и творчеството на десетки българи. Най-известни всред тях са Милчо Левиев, Иво Папазов – Ибряма, Теодоси Спасов, Ангел Демирев и много други, а Бисер Рачев и до днес си остава „най-бързият“ китарист в света.
Градовете Чирпан, Първомай и Котел са в сърцето на Тракия. Не случайно те раждат едни от най-известните ни музиканти. Повечето кларинетисти – изпълнители на българска народна музика – са родом именно от Котел. В този град кларинетът е хоби и занаят на цели фамилии. Такъв е случаят с Младен Малаков и неговото семейство.
Покойният вече акад. Петко Радев е родом от с. Свобода, Чирпанско. За него казват, че той е бил оформен музикант още преди да знае нотите и преди да кандидатства в Консерваторията. Школовката му е всред Първомайските сватбарски оркестри. Като студент, той вече печели международни награди, а през 1961 г. свири в Миланската опера „Ла Скала“.
Друго негово достойнство е щедростта. Още със средствата от първите си награди, той купува ноти… Творби на Дебюси и други композитори, с които обогатява все още бедния български симфоничен репертоар. През 1974 г. Петко Радев печели конкурс за първи кларинетист в оркестъра на миланската „Ла скала“ и там свири в продължение на 10 години под палката на едни от най-великите диригенти на ХХ век – Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Карл Бьом, Ленард Бърнстейн и партнира на прочути певци, като Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска и много други световно известни изпълнители. Впрочем в залата на славата на Миланската „Ла Скала“ има десет портрета, от които седем са на българи. Бидейки ненадминат виртуоз от световен мащаб, в сърцето си той остава верен на българската народна музика до последния си дъх и осъществява стотици записи, сред които са най-известните и обичани хора̀ и ръченици. Там свирят и двама други народни изпълнители – Ибро Лолов и Иво Папазов.
Звукозаписът на българска народна музика започва през 30-те години на миналия век. Още от самото начало кларинетът и акордеонът се използват заедно с останалите български народни инструменти. Оттогава и до днес, едни от най-големите виртуози на българската народна музика са представители на ромския етнос у нас.
През 1943 г., заедно с 50-те хиляди български евреи, цар Борис Ⅲ не предава на Хитлер нито един представител и на другите етническо-малцинствени групи у нас. Така заедно с евреите са спасени и ромите в България. Разселени в различни краища на страната, те продължават да предават любовта към българската народна музика от поколение на поколение. Двете музикални течения на кларинета в българския фолклор и до днес се представляват от споменатите виртуози Иво Папазов и Младен Малаков (и двамата – от ромски произход). Въпреки оформения собствен стил, те сами признават, че са последователи и ученици на Петко Радев.
Неизброимо много са съставите и оркестрите, както и имената на отявлените изпълнители на родния фолклор. Те могат условно да бъдат разделени на две групи: държавни ансамбли и сватбарски оркестри с хиляди бележити изпълнители и творци.
В този съвсем кратък преглед няма как да бъде пропуснато и името на Дико Илиев – автор на едни от най-обичаните български хора̀ и маршове. Той е създател на първите духови оркестри, които наред с военната музика, започват да изпълняват български хора̀ и ръченици. Основоположник е на почти всички духови оркестри във Врачанско и Монтанско. Можем спокойно да кажем, че делото му е живо и до днес, защото в този край любовта към духовите инструменти се предава също от поколение на поколение и не угасва.
Завидна е дейността на Оркестъра за народна музика на Българското национално радио с диригент маестро Димитър Христов. Това е оркестър от виртуози. В последните години наред с другите успешни концерти и звукозаписи, съставът представи осем издания на проекта „Ритъмът на Балканите“, където събира изпълнители от съседните ни държави, като всеки представя себе си и своя инструмент. Близките балкански мотиви и ритми се смесват с по-ориенталските гръцки и турски, като се получава уникален етно-бутик. За пореден път София и България стават пример за добросъседство, а чрез езика на музиката се преодоляват всички различия…
Накрая ще споменем още само едно от стотиците големи имена на българския фолклор, това е маестро Атанас Вълчев – наследствен гъдулар и майстор на гъдулки. На четиринадесетгодишна възраст той записва в радиото, а по-късно печели десетки международни награди в Судан, Тунис, ФРГ, САЩ, Швейцария, Франция, Чехословакия, Полша, Югославия, Унгария, Австрия, Финландия и мн. др. само с народна музика. От всички неговите ученици, познати и любители, той е признат като недостижим виртуоз на гъдулката на всички времена. Но когато една журналистка го пита: „Кажете ми какво не успяхте да направите през живота си?“, той след пауза мълчание отвръща: „Какво да Ви кажа: сякаш не можах да се науча да свиря достатъчно добре на тоя инструмент… на гъдулката. Това нещо няма край, няма таван…“.
Наистина, когато говорим за българската народна музика, говорим за съвършено и недостижимо изкуство, което се е развивало през вековете и продължава да живее и днес. Така ще бъде и занапред: за радост и удовлетворение на изпълнители и слушатели, на българи и чужденци, на малки и големи… Та всеки, докоснал се до това изкуство и докоснат от него, да бъде завладяван завинаги и достойно да носи в сърцето си онова народотворчество, което, заедно с езика и християнската вярата, ни е запазило през всички трудни моменти на изпитания, и което и занапред ще съхранява и обогатява нашата българска култура и балканска душевност…
Споделяйки нашите музикални традиции с децата и учениците, ние винаги ще им оставяме и частица от себе си, за да може и те да обикнат това богато музикално изкуство, както го обичаме ние.
ЛИТЕРАТУРА / LITERATURA
Ангелов, М. (2018). За автентичността при някои музикалнометрични форми. Сб. с доклади от Международна научна конференция „Истини и лъжи за факти, новини и събития“, проведена на 24-25 април 2018 г. в гр. Русе. Русе: Рег. библиотека „Любен Каравелов”, том I, с. 297–304. ISBN 978-619-7404-03-6, COBISS.BG-ID – 1288017380 // Angelov, M. (2018). Za avtentichnostta pri nyakoi muzikalnometrichni formi. Sb. s dokladi ot Mezhdunarodna nauchna konferentsiya „Istini i lazhi za fakti, novini i sabitiya“, provedena na 24-25 april 2018 g. v gr. Ruse. Ruse: Reg. biblioteka „Lyuben Karavelov”, tom I, s. 297–304. ISBN 978-619-7404-03-6, COBISS.BG-ID – 1288017380
Ангелов, М. (2010). Метроритмични аспекти на неравноделни мелодии в обучението по музикален фолклор. Сб. от Научна конференция с международно участие „25 години Педагогически факултет“, проведена на 6-7 ноември 2009 г. в гр. Велико Търново. Велико Търново: Фабер, с. 43-47. ISBN 978-954-400-422-4. COBISS.BG-ID – 1236540644 // Angelov, M. (2010). Metroritmichni aspekti na neravnodelni melodii v obuchenieto po muzikalen folklor. Sb. ot Nauchna konferentsiya s mezhdunarodno uchastie „25 godini Pedagogicheski fakultet“, provedena na 6-7 noemvri 2009 g. v gr. Veliko Tarnovo. Veliko Tarnovo: Faber, s. 43-47. ISBN 978-954-400-422-4. COBISS.BG-ID – 1236540644
Желязков, К. (2014). Българската тамбура – тайнство и вдъхновение. София: Херон Прес.ISBN 978-954-580-342-0, COBISS.BG-ID – 1273490404. // Zhelyazkov, K. (2014). Balgarskata tambura – taynstvo i vdahnovenie. Sofiya: Heron Pres. ISBN 978-954-580-342-0, COBISS.BG-ID – 1273490404.
Начева, Н. (2009). Неравноделните метруми и размери в часовете по солфеж. Педагогически алманах, том 17, бр. 2, с. 175-196. ISSN 1310-358X, COBISS.BG-ID – 1121205220. // Nacheva, N. (2009). Neravnodelnite metrumi i razmeri v chasovete po solfezh. Pedagogicheski almanah, tom 17, br. 2, s. 175-196. ISSN 1310-358X, COBISS.BG-ID – 1121205220.
* Материалът представлява доклад, написан за Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ Филиал – Враца, с научен ръководител: гл. ас. д-р Мариан Ангелов
