Ние българите, спонтанно се стремим към истината.
(Димитър Миладинов, Охрид, 25 февр. 1846 г.)
В темпоралната компресия на нашето време ние сме заобиколени от високотехнологична електронна среда. Съвремието ни предполага бързи промени и налага своевременно преосмисляне на цели структури от човешкия живот и бит. В този контекст въпросът за възпитанието и образованието на децата и учениците остава изключително важен и дори засилва своето значение. Ние виждаме, че в обществото ни се кръстосват диаметрално противоположни мнения по важни и радикални образователни въпроси. В същото време обсъждането им, дори поставено на широки пленери и платформи, оставя чувството за неопределено и неясно целеполагане, а впоследствие се наблюдава ниска резултатност.
И днес, както и в миналото, образът на девойката и жената почти постоянно заема централно място в съвременната култура. Не става въпрос само за еманципация и права, образование и реализация. Със здрава ръка съвременните политически управления и обществата сменят роли; създават паралелни аватари; изграждат цялостни нови концепции относно светоусещането и съпреживяването на мъжа и жената. И така въпросът за образа на девойката, нейното възпитание и образование, за бъдещата ѝ роля в обществото като грижовна майка, отговорна съпруга, но и високообразована и социално вградима личност става все по-важен.
Историко-педагогическите трудове в сферата на девическото образование, завещани от множеството стари и по-нови изследователи, съдържат в себе си историята на добрите практики, стъпките и действията на нашите предци. Те, в едни усилни и тежки времена, често постигаха завидни резултати в разглежданата област и често ставаха примери за подражание.
Просветното дело през Възраждането преди и след 1887 г. е обект на изследване от страна на много учени.
Въпреки засиления интерес към просветата през Възраждането, в частта си относно девическото образование, липсват цялостни изследвания, макар и само за посочения от нас период 1878 – 1909 г. Налице са множество статии в периодични издания, които представляват фрагменти и локални проучвания, свързани с определено училище, населено място или даден съществен въпрос, касаещ девическото образование.
Когато любознателният читател погледне назад към периода на късното българско възраждане, в следосвобожденската ни история, със сигурност ще остане впечатлен от бурния подем, обхванал нашия дълго угнетяван народ. Навярно този процес се обуславя от силното желание за свобода, за просвета и култура, което бе потискано през тъмните векове на Османското иго. Според Атанасов в началото на този петвековен период, просветното дело у нас, като част от цялостното културно развитие, е спряло. Нашата история изобилства от превратности и перипетии. В нея често се редуват векове на успехи и възход, с трагични и дори печални събития. Но след всяка голгота има и възкресение. С появата си на политическата карта на Европа след половин хилядолетно отсъствие и с народ, незавиден по численост, на фона на Европейските си съседки, нашата страна започва с бързи темпове да догонва развитите империи, някои от които оформени и просветени, в миналото, от самата нея.
Именно в тази сложна епоха, изпълнена с войни и интриги, когато над Европейските държави тегне тревожното очакване за поредното преначертаване на държавните им граници, българският народ търси и очаква не само своята политическа свобода, но и своя духовен възход; своята църковна независимост, и най-вече – културното си и просветно възраждане… Той не е забравил, че е достоен наследник на своите първоучители, светите братя Кирил и Методий и техните свети ученици Климент и Наум, Сава Горазд и Ангеларий. И сега нашите будители – духовниците и учителите, помнят висотата на просветно-книжовното дело на българското предвъзраждане от 9 и 10 в., автокефалната българска църква, както и цялостната българо-византийска православна цивилизация, за която говорят западни изследователи като Р. Пикио.
През 1469 г., само седемдесет и три лета след злополучните събития от 1396 г., когато Търновград (считан за новия Йерусалим, Рим и Константинопол, взети заедно) пада под ятагана на Сюлейман Челеби, от там тръгват нетленните мощи на св. Иван Рилски. Преминавайки през Никопол, Враца и цяла Софийска епархия, през десетки села и паланки – до Рилския манастир.
Ковчегът с мощите на светеца още тогава става светило за целия свят (Граматик В., 1986: 387). След този момент, през дългите векове на културен застой, винаги се намират самоотвержени и жертвоготовни българи: книжовници, учители, духовници и войводи, които подкрепят народа и чрез просвета му вдъхват вяра, кураж и надежда.
Възпитанието на останалите живи българи, разпилени предимно по планинските райони на страната, продължава да се осъществява в семейството, а през последните векове, под отоманска власт, започва да се възражда и организира българското образование чрез т.нар. килийни училища. И макар изследвани и познати, тези стари предшественици на днешната класна стая, крият своите корени, засипани дълбоко във времето на Първото българско царство.
По нашите земи все още има слабоизвестни древни манастирски комплекси, находящи се в отдалечени и труднодостъпни местности, дори и от края на IХ в.,, които нашата археологическа наука изследва от скоро. Един от тези райони е Провадийската община. На нейната територия и далече извън пределите ѝ, съществува съзвездие от манастирски комплекси и исихастки поселища, където се организира и осъществява първото книжовно просветно дело у нас. Именно такъв е манастирът край с. Равна.
Той е един от малкото подобни археологически обекти не само в българската, но и в световната история. Основаването му е датирано с точност, благодарение на открит каменен надпис: 23 април, 889 г. Основан е от цар Борис-Михаил Ⅰ – Покръстител, а историята му е тясно свързана с царя и неговия син Симеон Велики.
Попконстантинов твърди, че в манастира са открити над 330 надписа на 5 различни графични системи (руническото писмо, гръцкото писмо, латинското писмо, кирилското писмо, глаголическото писмо), над 3200 рисунки, всечени в стените. Заедно с тези надписи са открити и близо 30 алфавити на гръцки език. Подобна находка липсва не само в средновековна България и славянските страни, приели по-късно православието, но и на територията на Византия (Попконстантинов К., 1996: 1). Според изследователите като Попконстантинов, Георгиев и др., всичко това доказва, че там усилено се е изучавал гръцкият език, имало е училище, тъй като изучаването на гръцки език е било крайно необходимо във връзка с преводаческата дейност. Има много изображения на конници, езически жреци, символи „кон“ и „кръст“, Св. Василий и Св. Алексий. Представена е сцената на Възнесението. Има също образи на различни животни – елен, козел, вълк и заек. Върху варовиковите отломъци личат заставки, познати от украсата на най-ранните старобългарски ръкописи. Прави впечатление, че буквите от надписите имат същата големина и начертания, каквито имат и върху пергамента.“ (Пак там). С основание ЮНЕСКО нарича манастира „Св. Богородица“ край с. Равна „каменна библиотека от Х век“ и „първата българска езикова лаборатория“(Пак там). Комплексът се състои от църква, скрипторий, жилищни сгради и др.
Решихме да направим тази конкретна историко-археологическа препратка, за да отбележим, че многовековната ни просветна традиция е исторически факт, в езиково отношение – без аналог в епохата на ранното християнство. Този устрем и ръцете на търновските подвижници през Второто българско царство преобразяват старите и нови духовни средища в модерни езикови образователни институти с множество бързописци. Но по-късно, в условията на чужда власт и многовековно бездържавие, нашето образование отново ще започне своя път от тясната манастирска или църковна килия, ще премине през частните домове на самоотвержени мъже и жени – българските учители и просветители, през новите модерни класни училища, за да стигне момента на възстановяването на онези древни висши книжовни школи, развити в Плиска, Преслав, Търново, Средец и Охрид още през ранното средновековие, като нови и модерни университети: Софийски, Великотърновски, Варненски и пр.
Следва
