Първа част
В началото на двайсети век из християнска Европа се шири беззаконието на фашизма и национал-социализма, наречен за по-кратко, но и за по-трудно разпознаване – нацизъм. Времето е тоталитарно, време на диктатори: Хитлер, Мусолини, Чърчил, Сталин, Труман…?
Двоумим ли се за някои от имената? Мисля че не, като се има предвид, че именно последните трима пуснаха подготвените атомни бомби над Хирошима и Нагасаки.
(Чърчил, Труман и Сталин на Конференцията в Потсдам, където решават да използват останалите две ядрени бомби срещу Япония.)
Атомната програма на САЩ кощунствено носи името „Св. Троица“. Употребени са и трите ядрени глави. Японските градове са сринати с „Момченцето“ и „Дебелакът“!
Ядреният проект, спрямо днешните валутни курсове, струва на Америка над 30 милиарда долара. „Прекалено много, за да се провали“… Дали и с настоящите скъпи проекти не е така? …Учените съветват политиците къде и как трябва да се пуснат бомбите: „Над гъсто застроена, модерна урбанизирана територия, където не са се провеждали други бомбардировки, за да се установи с точност тяхната ефективност…“.
Няколко години по-рано в Италия – сърцето на Християнския Запад, Ватиканът обявява Мусолини за дар Божий. Нещо повече: папа Пий XI и италианския диктатор достигат до подписването на конкордат – част от Латеранския договор, с който се дава право на папата да образува самостоятелна държава Ватикана в рамките на град Рим. В замяна Мусолини иска да се разпусне Италианската католическа народна партия. Папата се съгласява, защото смята, че партията негласно вкарва демократи в неговата „църква“. И така католиците от народната партия са принудени да се прехвърлят към Фашистката партия. Демокрацията в Италия е погубена, а едноличната диктаторска власт на Мусолини става безпрекословна.
По-късно в Германия, на изборите през 1930 г., фашистката партия на Адолф Хитлер печели шест милиона гласа и става втора по големина в парламента. Хитлер се учи от Мусолини и решава преди това да елиминира Германската католическа партия. Той неотклонно следва и методите на инквизицията, която няколко века по-рано избива стотици хиляди евреи в Испания. Вдъхновен от „великото ѝ дело“, той решава да стане неин приемник. През 1934 г, на срещата с епископ Лудвиг Мюлер, Хитлер заявява: „Що се отнася до евреите, аз просто продължавам тази политика, която католическата църква провежда вече 500 години, като смята евреите за опасни и ги затваря в гета“. (https://yosavede.blog.bg, 2015)
През първата половина на двайсети век повечето културни дейци на Стария континент и в Америка се въртят като ветропоказатели, славейки нацистките си лидери… Няма защо да го крием: юмрукът е доста стегнат, кипи усилена работа, светът се преразпределя за пореден път. Най-интересна е съдбата на учените, които работят в ядрените програми от двете страни на Океана.
Един интересен италиански писател разказва за тяхната свобода. Стилът му е изтънчен и увлекателен, с дълги и многосъдържателни изречения. Шаша разкрива как физиците, правейки всеки ден нови и нови открития и експерименти, изпадат в различни състояния на духа. Преданите на германския нацизъм се чувстват напълно свободни, но всъщност авторът отбелязва, че именно те не са такива; свободни са онези, които се чувстват роби на режима… За жалост разликата между едните и другите не е голяма, защото свободните, които всъщност не са свободни, дават изчисленията за плутония на Хитлер, а другите, дето се чувстват роби, но всъщност не са, дават своите на Труман, като мислят, че правят добро. Така или иначе те се прощават с честта и достойнството си, продават или просто предават интелекта и познанията си на силната власт…. Не могат и не искат да се опълчат на злото, на войната, на мракобесието. Хватката на социализма ги притиска и променя и те отстъпват от истинската наука, от истинската култура, от истинските принципи на човечност и братолюбие. Малцина са онези, които успяват да устоят на натиска и да се опълчат на влиянието на западните национал-социалисти, но тяхната съдба е друга… Те просто изчезват безследно, като проф. Майорана.
Трагедията е в това, че и едните и другите вече знаят, че плутоният, разпространен в костите на човека, е многократно по-опасен от самата радиация.
Но ако се прехвърлим няколко века по-рано, когато злото не е до там ескалирало и все още войните се водят с копия, лъкове и по някоя стенобойна машина, ще се озовем в подобна ситуация на отстъпление. Бастионът на Православието, Византия, отстъпва пред натиска на римопапизма в едни не по-малко смутни и трагични времена. Сега елитът на Византия предава догмите, каноните и чистото изповедание на вярата пред натиска на католическия запад, сам разкъсван от беззаконие, отстъпничество, нравствен упадък и войни. За няколко века тази зараза ще се предаде и на изток от Рим, отстъпничеството и сектантството ще завладеят предишните твърдини на Православието, а чумните епидемии и земетресенията само ще допълнят жалката картина на повсеместен упадък. Накрая ще дойдат Османските орди, за да пометат цялата тази зараза, сякаш неизлечима по никакъв друг начин… Асимилацията ще е безпощадна. Еничарството ще превръща векове наред елита на българската нация[1], най-красивите и интелигентни момчета между осем и двайсет години, в мохамедани… Но „Бог поруган не бива“; след като еничарските военни корпуси вилнеят из Европа, накрая, през деветнайсети век те са изклани като животни…, защото кръвта вода не става. В човека и в природата властват закони и бъдат ли нарушени, настъпват различни катаклизми. Явно националността е един от тях.
Прогнилият кораб на Православието, през печалния петнайсети век, с последни сили ще поеме своя спасителен курс на север, където няколко века по-рано българските книжовни духовници разпространяват спасителната Източно-християнска вяра, а през последните години я утвърждават и украсяват с нетварната светлина на българския исихазъм, вплетен ведно с последната езикова реформа на Търновската школа. Така в Русия, при източните славяни, докато балканските народи петстотин години гинат под агарянския ятаган, ще се запазят и езикът, и вярата, и книжнината, наследени от средновековната Българо-Византийска православна династия.
…Отминало е времето на Османското робство. Балканските народи отново са свободни и отново са православни. Третото Българско царство, чиито наследник е днешната ни държава, не е голямо и силно. Въпреки положените усилия и дадените жертви, то не успява да осъществи заветния си национален идеал: обединение на всички български земи и българите, живеещи по тях. Това е друга тема. Но за какво всъщност става въпрос? След толкова много перипетии и исторически катаклизми, бидейки винаги обект на завоевание от Запада, днес по-голямата част от Източна Европа отново е православна. Нещо повече: народите на Гърция, Македония, Сърбия, България, Румъния, Украйна и Русия представляват единствената монолитна православна общност в света, но съвсем не и многолюдна. С изключение на Румъния и Гърция всички останали държави пишат на кирилица, говорът им е сходен, имайки предвид близостта на българския и славянските езици, макар те да живеят собствен езиков живот. Славянското море е още по-голямо, но повечето от северните славяни са изоставили Кирилицата, както и православната си вяра под силния натиск на Рим и завоевателната западна политика. Тя обаче успя да стигне до Украйна, а постиженията ѝ този път не са кой знае какви: Някои възприеха латинските букви, но запазиха православната си вяра. Спрямо нашата държава идеологически и религиозни набези от Запада и Рим се наблюдават през цялата ни история откакто сме християни – т.е. в продължение на повече от хиляда години. Резултатите, слава Богу, също не са впечатляващи.
Така или иначе, средновековната Българо-византийската цивилизация, за която стана въпрос, възкръсна след като Османската империя отслабна и се претопи в новата турска държава. Наследниците на българската езикова традиция са днешна България, Румъния[2] и славянските православни народи, а на византийската – това са Гърция и Кипър.
За нас, православните, никога не е имало нещо по-скъпо и свято от нашата вяра. В „пълнотата на купела“, в кръщението и вярата си, ние откриваме целия смисъл на нашия живот. Без вярата си в Христос като Месия и Спасител ние сме загубени. Без нея ние нито можем да живеем, нито да умрем достойно… Но нашата вяра не е само празна теория, гностицизъм и богословие; тя не е само ритуал, бит и традиция, тя е нещо много повече: тя е дело. Това е пълнотата на нашата вяра: принадлежността ни към Божия Православен народ чрез християнския морал, нравствената ни ценностна система и неотклонното следване на християнската етика. Никой православен не може да отрече това, нещо повече: то е наше житейско верою. Ние пазим вярата си като най-скъпото си достояние. Тя е свързана с нашия език, с нашата култура, с нашия бит, но и с нашия разум. Тя е нашата единствена мъдрост, но и истина. Само с истината на вярата ние можем да бъдем свободни… Затова ние пазим тази истина; пазим я като очите си, пазим я като децата си.
А защо историята със своите събития се повтаря през няколко века и защо колелото на времето се върти с все по-голяма скорост, това предстои да разберем. Не през триста години, това вече се случва през по-кратък период от време. Тук в Източна Европа, на Православна земя, със сигурност ясно е едно: допуснем ли силното влияние на Рим и Запада в живота си, в науката, в морала или вярата си, в този момент ще се превърнем в съвременни апостати, по нищо не отличаващи се от старите; или ще загубим човешкото си достойнство, или ще започнем да проповядваме лъжа… Мисля си, че мога да изброя още по-лоши неща, но не мога: няма по-страшно нещо за човека от лъжата и лицемерието. Един раннохристиянски светец казва, че за това изповедниците по негово време отивали на смърт, защото не можели да живеят в лъжа. Все пак няма да забравя и въпроса на един приятел – обикновен мъдрец от нашето време, православен християнин с човешки житейски опит… нормален човек, разсъдителен и осъзнаващ заобикалящата го среда. „Защо го правят, защо им е това…? – питаше той.
Ето че доживяхме отново най-старата православна страна в Европа, наследничката на византийската езикова традиция първа да се подаде на натиска, първа да признае еднополовите бракове, че и да разреши осиновяването на деца от същите тези двойки. „Защо го правят…?“ – звучи в главата ми въпросът на човека. Явно има причини, милиони, а може би и милиарди… причини. Ние отдавна знаем общовалидната максима на нашето време, че кой каквото и да ти говори, най-вероятно става въпрос за пари… Бих добавил в тона на същата полемика, че всъщност става въпрос за… много пари. Но колко струва съдбата на човека и неговото бъдеще? Ще покрие ли тази висока цена болезненото израстване на „осиновеното“ детенце и какво ще излезе от това обречено на дискриминация и травми дете? Навярно гръцките законотворци, доволни от свършеното, са си задавали този въпрос? Навярно са си отговорили и на въпроса, не е ли насилие и дискриминация отнемането на детето от истинската му майка – жената, за чиито права и сигурност уж толкова много се грижат. И аз си отговарям на въпроса защо Законът за детето у нас бе толкова пъти променян, и към какво водят тези промени… не искам да мисля за това! Впрочем узаконяването на изключението – на всяка цена – не обрича ли на пълна дискриминация правилото. Не, тук няма да говоря за правата на всички традиционно мислещи хора, въпреки че не би било зле да се разгърне и тази полемика. Няма да говоря и за свободата на словото… Впрочем за нея у нас заговориха дори и рапърите, което между другото ме радва.
Ще ми се да си мисля, че този път отстъпничеството няма да се разпространи, както през Средновековието; че този път историята няма да се повтори до край. Иска ми се да се надявам, че ние, православните християни на Европа – българите, румънците и многолюдното православно славянство, ще запазим и разума и децата си, като ги защитим от съвременното еничарство, което братята ни гърци узакониха така своенравно в своята държава. Те, прочее, ще видят плодовете на своите дела съвсем скоро, още приживе. Със сигурност няма да им харесат. Със сигурност ескалацията на злото ще отвращава виждащите…
„Стани твар безпаметна, и на мига ще се отървеш от съвестта“, казва Емилиян Станев.
Така е. Ветропоказателите показват на къде и от къде духа вятърът, но това не винаги е правилната посока.
[1] Летописци твърдят, че към 15 в. целият еничарски корпус е славяноезичен.
[2] До средата на 19 в. в Румъния се пише на Кирилица, а богослужението се извършва на Църковнославянски език. И днес богословската им терминология е изпълнена с думи като „spovedanie“ – изповед, „pocăinţa“ – покаяние и др.
