КОГАТО

Когато зноен ден ожари 
печалното ни битие 
и уморени мисли стари 
налегнат наш’те рамене…

Когато сред мечтите бледи 
животът ни забави ход 
и взорът ни далеч не гледа, 
и няма път, и няма брод.

Макар и твърде изнурени 
от знойните и тежки дни 
безчувствени, сами, сломени, 
преминали безброй луни;

ти, моя гръд, не отмалявай! 
Сърце уморно, бий докрай, 
че тук е всичко прах и плява, 
но в небесата чака рай!