Българин да се наричам първа радост е за мене

()
Аз живея
                                                                                           за да стана
български език.
Румен Стоянов

Бидейки още езиково незаякнал, аз не мога да изпея ода за нашия български език. Само няколко скромни думи ще кажа. Толкова са ми силите и познанията.  Но като чета стиховете на проф. Румен Стоянов, се радва душата ми и се насълзяват очите ми, и тутакси зажаднявам да изрека и аз няколко думи, скромни, но от сърце. Защото и аз намирам напъти, и то често, утеха в някоя книжица, песен, в словото, в прастария ни, но младолик български език. … И защото и у мен гори същият огън, та гледам да хвърля по някоя словесна искрица към ближните си – та дано се разгори вътре в душите им.

Бях писал някога, как са умирали хората за езика, заради вярата си, зарад българщината, а днес е нужно само да живеем за тях. И това ще е стига. За българския език са изписани томове, но не е достатъчно, защото той е специален: роден – по Божия воля, отгледан с любов и мъдрост, преписван с хиляди ръце и очи, ослепявали и отмирали над буквите му. Затова те се пръснати от Атлантика – до Средна Европа и от Сибир – до Албания.

Някъде в средата между Стария и Новия свят, в една малка държава, все още звучи българският език, с многото си наречия и диалекти, които само го обогатяват. И песните му звучат: тъжни и весели, бавни и скокливи, бесарабски, банатски, добруджански, северняшки, тракийски, странджански, шопски, граовски, разложки, пирински, македонски… Да, македонските ги знаят навсякъде. Пеят ги из цяла България, помнят ги, защото са най-български, най-близки, най на сърце. Но и друга важна и незабравима причина има. Разселени бяха тия българи от Вардарско и Беломорието из цялата българска земя. Хилядите бежанци, със своите празни пеещи каруци, не караха кой знае каква покъщнина, оставиха я горяща зад себе си. Те носеха най-вече мъката по загубеното и непрежалимия спомен за родния край. Та затова тия песни, македонските, се пеят по цялата българска земя.

Българският език, нашата вяра, история и култура; можеш ли да обгърнеш това огромно богатство? Нито можеш да го изучиш, нито да го опознаеш до край. Човешкият живот не стига. Всеки знае по малко нещо и го предава на поколенията, и наследството става още по-голямо, още по-необятно, но и още по-богато. А най се познава говорът, звучността и красотата му се чуват отдалеч.

Хърватският филолог Ватрослав Ягич казва, че „българският език стига  до там, до където се простира неговият определителен член“. „Българският език“, „българскиот язик“, „българсконо слово“…, с което и наречие да го кажеш, тая частица след думата, която я няма в нито един друг славянски език, издава българската реч, а и още нещо: човекът дето говори. Иде тая приказка през вековете от неговите родители и предци и в миг става ясно: българин е.

„Твоят говор те издава“, някога рекоха на Петър, като се грееше в двора на първосвещеника. „Вашиот говор ви издава“, може да се рече и днес на нашите брат(к)я македонци. Но колко трябва да си заслепен и невежа, за да говориш славния български език, и вместо да се гордееш с това, да го отричаш?!

И колко трябва да го обичаш, за да кажеш като проф. Стоянов: „Аз живея за да стана български език“!

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми